Нелсън Демил
Черният манастир (8)

7.

Висок слаб мъж с потна кафяво-зелена униформа се приведе и влезе в шатрата. Хвърли бегъл поглед на копието в ръцете на Пърсел и каза с британски акцент:

— Здравейте. Струва ми се, че изгубихме войната.

Полковник сър Едмънд Ган имаше възрижи мустаци и носеше камшик за езда. Беше гологлав, ала линията от загара на челото му показваше, че някъде е изгубил шапката си — но не и служебния си револвер, който висеше на кръста му. На шията му се поклащаше военен бинокъл.

Пърсел отново заби копието в земята.

Меркадо се представи и полковникът отвърна:

— Да, чел съм статиите ви.

— Благодаря. — По-възрастният кореспондент го запозна със спътниците си.

— Щом сте чели статиите на Хенри, вече ви харесвам — заяви Вивиан.

Полковник Ган се усмихна малко насила и каза:

— Трябва да побързаме. На по-малко от километър оттук има няколкостотин отвратително изглеждащи воини гала.

Никой не каза нищо, но Пърсел забеляза, че Меркадо пребледнява.

— Обаче са слезли от конете си и се придвижват бавно — добави полковникът и поясни: — Събличат труповете, довършват ранените и търсят плячка.

И кастрираха мъртвите и ранените, знаеше Пърсел, което щеше да им отнеме известно време.

Излезе от шатрата и се огледа. Лагерът пустееше, знамето на княза го нямаше. Нещо повече, нямаше го и техния джип.

Меркадо, Ган и Вивиан се присъединиха към него и Пърсел се обърна към полковника.

— Този камшик… случайно да имате и коне?

— За съжаление нямам.

— Къде е джипът ни? — попита Вивиан.

— Когато го видях за последен път, в него се бяха натоварили десетина роялистки войници и пътуваха на юг към долината в джунглата — отговори Ган.

— Целият ни багаж беше в джипа — каза тя.

— Както и шансът ни да се измъкнем оттук — прибави Меркадо и погледна полковника: — Къде е княз Иясу?

— Видях го да язди с шестима души от щаба си. Също на юг.

— Дано не си е забравил короната — подхвърли Пърсел.

— Положението изобщо не е смешно, Франк — скастри го фотографката.

— Погледни го от добрата страна, Вивиан.

— А именно?

— Воините гала не могат да ти отрежат топките.

— Армията на временното правителство е на север — прекъсна ги полковник Ган. — Бих ви посъветвал да се опитате да стигнете там и да им покажете журналистическата си акредитация. Преди да настъпят обаче те явно са оставили племето гала да се позабавлява. Което означава, че воините са точно на пътя към армията.

Никой не отговори и полковникът продължи:

— Но ако искате, може да опитате.

— А вие ще дойдете ли с нас? — попита Вивиан.

— Не. Правителствените сили знаят, че съм съветник в роялистката армия, и сигурно ще ме разстрелят, ако ме заловят.

— Тогава да тръгнем на юг и да настигнем отстъпващите роялисти — предложи Пърсел.

— Опасявам се, че и при тях не съм на голяма почит — каза британецът. — Опитвах се да налагам строга дисциплина, нали разбирате?

— Явно никой не ви харесва, полковник — отбеляза Франк.

— Не съм тук, за да ме харесват.

— Аз пък ви харесвам — увери го Вивиан. — Затова елате с нас.

— Къде? — поинтересува се Меркадо.

— Можем да тръгнем след ариергарда на роялистките сили и да ги следваме на разстояние, на няколко крачки пред настъпващите воини гала — каза Ган.

— Между чука и наковалнята — изсумтя Пърсел.

— Вие тримата навярно бихте могли да се присъедините към ариергарда на роялистите… макар да не съм сигурен, че ще се отнесат добре с вас — каза полковникът. — Князът избяга и дисциплината хич я няма.

— А вие вече не сте в положение да налагате ред и дисциплина — напомни му Франк.

— Именно.

— Ами…

От север долетя крясък.

— Воините гала са тук — каза полковник Ган.

Без да каже и дума, Меркадо бързо закрачи надолу по склона към козята пътека.

Вивиан направи няколко снимки на княжеската шатра и изоставения лагер и двамата с Ган понечиха да последват възрастния кореспондент.

— Аз ще потърся вода в шатрата и ще дойда — каза Пърсел.

— Вече търсихме — разочарова го полковникът. — Боя се, че го няма и уискито.

Настигнаха Меркадо и поеха на юг по същия път, по който бяха дошли от балнеокурорта до щаба на княз Иясу. Минаха през открития участък, където лежаха подуващите се под слънцето трупове, намериха изровената като малко дере козя пътека и се спуснаха към долината и джунглата. Пърсел забеляза, че следите от гумите на джипа са напълно изтрити от стъпките от сандали и боси крака на бягащите роялистки войници.

Слънцето прежуряше и скалите излъчваха непоносима топлина. Зад себе си чуха бойните викове на воините гала и Франк предположи, че са стигнали до опустелия лагер на княза.

Меркадо се задъхваше и се наложи да спрат, за да си починат. Полковник Ган извади от джоба си стара италианска топографска карта и се зае да разучи района. Пърсел запали цигара и впери очи в Хенри Меркадо. Въпреки добрата му физическа форма възрастта започваше да му проличава.

Вивиан избърса лицето на възрастния журналист с носната си кърпа и каза:

— Трябва ни вода.

Ган вдигна глава от картата.

— Наблизо има няколко планински потока, но сега сигурно са пресъхнали.

Вивиан бе оставила широкополата си шапка в джипа и сега бузите й бяха яркочервени.

Полковник Ган се изкатери от дерето и огледа района с бинокъла си.

— Неколцина воини гала на коне са ни изпреварили и са между нас и ариергарда на роялистката армия — каза на спътниците си. — Не, всъщност са навсякъде около нас.

Пърсел се качи при него и също погледна през бинокъла. От двете страни на пътеката под тях видя воини гала — конете им предпазливо, но ловко се спускаха по осеяните с камънаци склонове. Отгоре пък се приближаваха други конници с черни туники, главите и лицата им бяха увити с черни шалове. Носеха ятагани и му заприличаха на самата смърт.

На върха на хълма, откъдето бяха дошли, се вдигаха облаци прах. Още конници.

Той насочи бинокъла на запад. Към съседния връх минаваше висок, остър като бръснач скален хребет.

Франк свали бинокъла и посочи хребета.

Ган кимна.

— Да, почти е непроходим за коне… — Погледна картата. — Ако се доберем до хребета, той ще ни отведе до върха. — Показа му. — Оттам по ей това било — пак посочи картата — ще продължим до това плато под хълмовете, където са се окопали силите на временното правителство. Можете ли да четете топографски карти?

— Не. Но мога да се катеря по планини.

— Добре. Ако случайно се разделим, просто следвайте терена — на запад, после на север. Ще се ориентирате ли?

— Слънцето изгрява от изток.

Върнаха се в дерето.

— Изглежда, че има път, но е адски стръмен — каза Пърсел и погледна Меркадо. — Ще издържиш ли, Хенри?

По-възрастният кореспондент кимна. Франк му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— Добре ли си? — попита Вивиан.

— Да — отвърна Меркадо. — И нямам намерение да остана тук и да чакам воините гала.

Ган взе бинокъла от Пърсел и се покатери от западната страна на пътеката. Огледа района и им махна да го последват.

Франк и Вивиан помогнаха на Меркадо да се изкатери от дерето и всички приклекнаха и се заоглеждаха за конници по осеяния с камънаци и обрасъл с високи до гърдите кафяви храсти склон.

И нагоре, и надолу по склона имаше облаци прах, но конници не се виждаха.

Ган тръгна пръв, следван от Вивиан и Меркадо. Пърсел вървеше последен. Притичваха приведени от скала до скала. От време на време Франк зърваше воините гала — някои се движеха пеш и водеха конете си, докато други продължаваха да яздят. Напредваха, без да бързат, като лешояди, каквито всъщност бяха, помисли си той. Повече ги интересуваха убитите и ранените, както и изоставената екипировка, и нямаха желание да влизат в бой с ариергарда на роялистката войска.

Полковникът обяви почивка сред група високи назъбени скали и каза:

— Щом прочистят района, гала ще се прегрупират и ще решат дали имат достатъчно сили да нападнат армията на княза. Със сигурност умират от желание да вземат короната на Иясу заедно с главата му.

— Да не споменаваме за най-голямата му скъпоценност — прибави Пърсел.

Като чу това, Меркадо като че ли се стресна и каза:

— Да тръгваме.

Скоро стигнаха в подножието на тесния хребет.

Франк вдигна глава и погледна нагоре. Стръмният склон беше осеян с назъбени канари и вездесъщите кафяви храсталаци.

— Чудесно прикритие, непроходимо с кон — заяви Ган. — Готови ли сме?

Пърсел се обърна към Меркадо, който кимна вяло.

Започнаха да се катерят между високите скали. Пътеките бяха тесни и това им вдъхваше увереност, че конниците няма да могат да ги последват. Но пък това не се отнасяше за пешаците.

По средата на пътя спряха да си починат в сянката на някакви скали.

Пърсел погледна Ган. Изглеждаше добре, въпреки че не беше млад. От друга страна, явно бе кален в не една война.

Погледна Меркадо. И кореспондентът беше преживял трудности, ала те бяха взели своето.

Вивиан пак бършеше лицето му, но Франк видя, че Меркадо почти не се поти, което не вещаеше нищо добро.

Самата фотографка изглеждаше в прилична форма, макар че ръцете и лицето й бяха изгорели от слънцето. Пърсел си свали сафарито — остана по подгизнала от пот тениска — и й го подхвърли.

— Покрий си главата.

Тя се поколеба, после вдигна зелено-кафявата дреха и му я метна обратно.

Полковник Ган се покатери върху една висока канара и заоглежда района през бинокъла си.

— Гала се събират… поне двеста-триста са… тръгват надолу към долината. Ще измъчват с набези останките от роялистката армия… и ако решат, че е съвсем отслабена, ще я атакуват.

Никой нямаше какво да каже по въпроса, но всички изпитваха облекчение, че конниците са отклонили вниманието си към отстъпващата войска.

Пърсел се надяваше, че революционните сили на временното правителство ще се впуснат в преследване на роялистите. Това щеше да им спести дългия преход.

— Някакви следи от армията? — попита той.

Ган продължаваше да гледа през бинокъла.

— Не. Явно ще оставят гала да им свършат работата. Мързеливци. Шайка гадни марксисти — прибави британецът.

— Ако се доберем до армията на временното правителство, можем да ви представим за журналист — предложи Вивиан.

— Само че ще трябва да си свалите роялистките отличителни знаци, да се отървете от тоя револвер и да се откажете от камшика — посъветва го Пърсел.

— Благодаря за предложението — отвърна Ган. — Но моето присъствие ще ви изложи на опасност. Ще ме разпознаят и без отличителни знаци на униформата и ще ме разстрелят като шпионин, вместо като роялист. Предпочитам да умра като войник.

Франк не виждаше разликата, но полковникът явно намираше такава, пък и изтъкваше основателен аргумент — щеше да изложи всички на опасност. Освен това в техния пропуск от временното правителство в Адис Абеба бяха вписани само три имена, нито едно от които не бе „полковник сър Едмънд Ган“.

Пърсел погледна Меркадо, който не се беше изказал по темата.

— Ти как смяташ, Хенри?

— Трябва да се прехвърлим оттатък този хребет — отвърна възрастният кореспондент. — Положението продължава да не е розово.

Ган се съгласи с него.

— Ще опитам да ви отведа колкото може по-близо до армията, после ще се махна.

— Къде? — поинтересува се Вивиан.

— Повечето амхарски селяни в тези краища са верни на императора. Ще потърся някое приятелски настроено село.

Никой не коментира, но планът на полковник Ган не направи особено впечатление на Пърсел. Всъщност и самият британец навярно нямаше високо мнение за него. Най-вероятно щеше да умре от жажда, глад или болест сред хълмовете или в джунглата. Но воините гала нямаше да се доберат до него. Стига в офицерския му револвер да останеше и един патрон.

— Според мен не бива да се разделяме — каза Франк на Ган и Меркадо. — Може да открием тоя рас Теодрос или някой друг княз.

— Глупости — тросна се полковникът. — Вие имате журналистическа акредитация и пропуск. Най-големият ви шанс е армията на временното правителство, която освен всичко е и наблизо.

— Ще решим на място — отвърна Пърсел. — Готови ли сме?

Продължиха изкачването. След половин час стигнаха билото, от което се разкриваше отличен изглед към околността.

Слънцето скоро щеше да достигне зенита си и почти нямаше сянка. Меркадо легна до една висока скала. Вивиан приклекна до него и покри лицето му с мократа си от пот носна кърпа.

Ган оглеждаше района с бинокъла.

— Виждам войници, окопали са се на съседните била.

И подаде бинокъла на Пърсел.

Под тях имаше тревисто плато. На север се издигаха хълмове, към които водеха скалисти хребети.

Франк насочи бинокъла към най-близкия, на по-малко от километър от тях, и забеляза група униформени мъже. Бяха построили защитена огнева позиция от купчини камъни и му се стори, че над тях стърчи дълга цев на минохвъргачка. Проследи билото до следващия връх и забеляза още огневи позиции.

— Основната част от армията на временното правителство е на онези хълмове — каза Ган. — Снощи ни атакуваха масирано на платото и дадоха доста жертви. За нещастие имат тежки минохвъргачки и ни обстрелваха цяла нощ.

Пърсел кимна. Бяха видели бомбардировката от италианския балнеокурорт.

— Призори очаквахме ново нападение и се бях подготвил за него, но войниците изпаднаха в паника и започнаха да дезертират — продължи полковникът. — А щом се стигне дотам, няма спиране.

— Князът плащаше ли ви достатъчно? — попита Франк.

Ган се замисли, после каза:

— Войнишката заплата никога не е достатъчна. Трябва и да вярваш в каузата.

— Вие сте наемник — напомни му Пърсел. — Почтена професия, сигурен съм. Но наемниците не вярват в каузи.

— През хиляда деветстотин четирийсет и първа бях тук с Британския експедиционен корпус, който прогони италианците — каза полковникът. — И заобичах Етиопия и нейния народ. И монархията. Императорът. Забележителен човек… последният от династия на три хиляди години.

— Точно така — каза Франк. — Последният.

— А вие защо сте тук? — зададе му същия въпрос Ган.

— За да отразявам войната — отвърна Пърсел.

— Плащат ли ви достатъчно за това?

— Не. Хайде да тръгваме — предложи той и погледна Вивиан, която бе клекнала до Меркадо и му правеше сянка. — Как е Хенри?

— Зле.

— Опитай се да го събудиш, Вивиан.

— Не. Той трябва да поспи.

— Трябва само да се спуснем на онова плато.

— Вижте, аз няма да дойда с вас при армията на временното правителство, затова мога да остана при него — предложи полковникът. — Вие двамата установете контакт с тях и се върнете да го вземете с полеви медик и хора, които да го носят. Аз ще изчезна още преди да се върнете.

Тази идея допадна на Пърсел, ала Вивиан се възпротиви.

— Няма да го изоставя!

— Няма да го изоставите. Ще идете за помощ — опита се да я убеди Ган.

— Щом искаш, остани тук — каза й Франк. — Мога да отида и сам.

Меркадо се събуди, надигна се и се облегна на скалата. Беше чул последните реплики.

— Върви с Франк — немощно рече той.

— Не. Оставам с теб. — Фотографката постави длан върху челото му. — Гориш…

Пърсел погледна Ган. И двамата разбираха, че има опасност Меркадо да получи топлинен удар.

— Най-добре да тръгнете веднага — каза полковникът на Франк.

Хенри извади от джоба си увит в найлон документ и го подаде на Вивиан.

— Пропускът… Върви с Франк.

Тя го взе и го подаде на Пърсел. Явно нямаше да тръгне. Франк прибра пропуска в джоба си и се обърна към Ган.

— Повече няма да се видим. Благодаря ви за помощта.

Стиснаха си ръцете.

— Успех — пожела му британецът и го предупреди: — Командващият силите на временното правителство се казва Гетачу. Гаден тип. Червен до мозъка на костите. Обича да разстрелва роялисти. Няма високо мнение и за западняците. Пропускът от временното правителство би трябвало да ви свърши работа, но внимавайте.

— Чувал съм за него — отвърна Пърсел и се обърна към Вивиан и Меркадо. — До скоро.

А после се обърна към полковника и попита:

— А вие чували ли сте за някакъв черен манастир в този район?

Отговорът на Ган се позабави.

— Да. Обаче не си струва отклонението. Може би след края на войната.

Пърсел кимна и тръгна надолу.