Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Черният манастир

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749

История

  1. — Добавяне

12.

Генерал Гетачу разговаряше на амхарски с един адютант, без да им обръща никакво внимание.

Меркадо седеше най-вдясно. Вивиан беше заела съседното място, въпреки че той подчертано я игнорираше. Ган се бе настанил на стола между нея и Пърсел, а зад тях стоеше войник с автомат АК-47.

Франк се изненада, че Гетачу е включил в срещата и Ган, но това можеше да е и съкратен военен съд, в който генералът играе ролята на съдия и съдебни заседатели, а войникът — на палач.

Лъчите на утринното слънце проникваха през мрежите срещу комари на прозорците. По пръстения под се въргаляха фасове. Полевият телефон иззвъня и Гетачу отговори, като продължаваше да подписва донесените от адютанта му документи. Изключително ангажиран ръководител, помисли си Пърсел, но пък сигурно винаги намираше време за развлечения и спорт.

Като ставаше дума за това, не забеляза наоколо нито княз Иясу, нито двамата му щабни офицери, и се зачуди дали генералът не е пратил негово императорско височество в шатрата на жените.

Адютантът излезе и Гетачу погледна Ган.

— Знаете ли, че вашият княз е тук?

Полковникът не отговори и това дръзко поведение явно ядоса етиопеца.

— Казах му — каза Пърсел.

— Не се обаждайте, освен ако не се обърнат към вас. — Генералът отново насочи вниманието си към Ган. — На това ме научиха в училището на английската мисия. — И добави: — Князът призна, че двамата с него сте участвали във военни престъпления.

Ган мълчеше.

Гетачу видя, че така няма да стигнат доникъде, и попита Пърсел:

— Кой ви даде разрешение да напуснете медицинската палатка и да обикаляте из моя лагер?

— Нищо не показваше, че сме поставени под арест.

— Това е секретно военно поделение.

— Както знаете, ние търсехме колегите си.

— Така ли? И полковник Ган ли ви е колега?

— Според вас да.

— Значи всички сте съучастници.

— Според вас.

Генералът наля вода от манерката си в едно канче и отпи.

— Имаме нужда от храна и вода — каза Пърсел.

— Защо да хабя храна и вода за хора, които ще бъдат екзекутирани? Но ви обещавам по цигара, преди да ви разстрелят. — Реши, че отговорът му е остроумен, и го преведе на войника, който се изхили.

Генералът потупа фотоапарата на Вивиан и повдигна три бележника.

— Тук има достатъчно доказателства, за да ви осъдим на смърт чрез разстрел, господин Пърсел, както и вас, госпожице Смит и господин Меркадо.

Франк се съмняваше, но също съзнаваше, че етиопецът не се нуждае от никакви доказателства, освен може би, за да оправдае екзекуцията пред началниците си в Адис Абеба.

— Трябва да ви помоля, господин генерал, да ни върнете личните вещи, включително акредитациите и паспортите ни, и да ни осигурите транспорт до столицата. Ние дойдохме тук, очаквайки да се отнесете с нас като с журналисти, не като с престъпници — каза той.

— Струва ми се, че вече го обсъдихме — отбеляза генералът.

— А на мене ми се струва, че се налага да го обсъдим пак.

Генерал Гетачу кимна към полковник Ган и каза:

— Преди да поговорим за вашето положение, съгласни ли сте, че този човек заслужава участта, която го очаква?

— Не, не сме съгласни — заяви Пърсел. — Полковник Ган е бил пленен с униформа и трябва да бъде третиран като военнопленник според Женевската конвенция, която е подписана от Етиопия.

— Това е било при предишната власт.

— Спестете си приказките — каза полковникът на Франк.

— Чудесен съвет — съгласи се Гетачу.

Меркадо се прокашля.

— Господин генерал… ако ни освободите, ние ще напишем и подпишем признания за всякакви простъпки, които може да сме извършили. Ще публикуваме и репортаж, в който ще възхвалим вашата победа и качествата ви на военачалник. Съгласни сме също етиопското външно министерство да задържи паспортите ни и да останем в Адис Абеба, за да пишем статии до края на войната.

Гетачу се вторачи в него.

— Хм, вие ми предлагате по-малко от господин Пърсел и госпожица Смит. Те се съгласиха да останат при мен до края на войната. Тяхната компания щеше да ми е много приятна.

Вивиан дълбоко си пое дъх, поколеба се, после каза:

— Това тук е истински фарс, господин генерал, а не разпит или военен съд. Държите ни незаконно и против волята ни. Нашите агенции и посолства знаят къде сме и ще направят съответните постъпки, ако вече не са го направили. Моля, осигурете ни транспорт до столицата и ни върнете личните вещи.

Гетачу продължително се втренчи в нея.

— Изглеждате чудесно с шама!

Тя не отговори, но не се и извърна.

— Революционната армия се сдоби с някои извънредно интересни уреди, осигурени на императорските сили от американците — накрая наруши мълчанието етиопецът. — Например уред за нощно виждане. Знаете ли какво е това? Телескопичен прицел, с който може да се гледа на тъмно. Моите часови го използват, за да наблюдават от вишката за врагове — извън лагера и в самия него.

Никой не реагира и генералът продължи:

— И изглежда, поне според моя часови, че вие, госпожице Смит, и вие, господин Пърсел, сте извършили нещо, което не се е харесало на господин Меркадо. Или часовият грешно е изтълкувал видяното?

Отново не последва отговор и дори някой да си мислеше, че Гетачу е повдигнал въпроса само за да се забавлява с тях, Пърсел не се заблуждаваше.

— И затова вие може би ще напишете в признанията си, че господин Пърсел и госпожица Смит са шпионирали за роялистите — обърна се генералът към Меркадо и го увери: — Няма нужда да пишете същото за себе си, иначе смъртната присъда ви е гарантирана.

Франк погледна Хенри. Очакваше по-възрастният му колега да разбере, че трябва да отговори с категоричен отказ, ала Меркадо мълчеше.

— Господин Меркадо?

— Ня… нямам представа за какво говорите, господин генерал.

— Разбира се, че имате представа. И ви съветвам да обмислите предложението ми.

Кореспондентът продължаваше да мълчи.

Гетачу си погледна часовника, като че ли всичко това му отнемаше повече време, отколкото възнамеряваше да му отдели.

— Според мен всички сте виновни, но както снощи казах на господин Пърсел и госпожица Смит, може да ви наложим по-меко наказание. — Погледна Ган. — Мога да пощадя дори вас, полковник.

— Както си пощадил княз Иясу.

— Радвам се, че господин Пърсел наистина ви е разказал всичко. Радвам се и че най-сетне проговорихте.

— Да гориш в ада дано!

— Ад не съществува. Както и рай. Няма нищо друго, освен онова, което виждате тук.

Полковникът не отговори и Гетачу продължи:

— В училището на британската мисия ни учеха обратното, но аз не им повярвах, не вярвам и сега. Вярвам обаче във физическата болка като наказание за лошо поведение или като начин да принудиш някого да си признае греховете. — Измъкна камшика на Ган от джоба си. — Или просто за да си доставиш удоволствие. — Огъна камшика.

Ган впери очи в него и срещна погледа му.

Гетачу се изправи.

— Е, добрият директор на онова английско училище ме биеше и ме научи на нещо — каза на полковника. — Само че не на онзи урок, на който си мислеше. Научи ме, че някои хора се пречупват с бой, а други — не. Моят дух не успя да прекърши.

Пърсел мислено го поправи, че директорът всъщност е нанесъл сериозни щети на психиката му. Досещаше се какво следва.

— Господин генерал, нямаме намерение да седим тук и да гледаме…

Гетачу силно удари с камшика по бюрото.

— Млък! — Обърна се към Ган. — Ще ти пощадя живота, ако си свалиш гащите, както съм правил аз много пъти, и ми позволиш да нанеса трийсет удара по голия ти задник. Наведи се над бюрото — още сега, пред приятелите ти.

— Според мене всъщност ти, Микаел, имаш нужда от още един як пердах.

Генералът буквално се разтрепери от ярост, извади пистолета си, насочи го срещу британеца и изкрещя:

— Давам ти пет секунди да изпълниш каквото ти заповядах!

— И пет години да ми дадеш, пак ще те пратя по дяволите.

— Едно…

— Спрете! — Пърсел скочи на крака.

Войникът, който стоеше зад него, го натисна обратно на стола.

— Две…

— Моля ви, полковник — обади се Вивиан. — Направете каквото ви казва… моля ви!

— Три…

Ган стана и Гетачу се усмихна. Британецът се обърна и си събу панталона.

— Цуни ме отзад!

Франк очакваше да чуе изстрел, ала в шатрата се възцари пълна тишина.

Накрая етиопецът се засмя принудено.

— Отлично, полковник, можете да седнете.

Ган си обу панталона, но остана прав с гръб към него.

Генералът видя, че британецът няма да се обърне, и го увери:

— Няма да успеете да ме предизвикате да ви подаря лесна смърт.

Ган продължаваше да стои с гръб към Гетачу и генералът нареди нещо на войника, който заобиколи и заби приклада на автомата си в слабините на полковника. Ган се преви и войникът го блъсна на стола.

Гетачу прибра оръжието в кобура си и остави камшика на бюрото, но не седна.

— Надявам се, всички разбирате, че мога да ви разстрелям до един като шпиони.

Реакцията на Вивиан изненада и другарите й, и самата нея.

— Ако беше вярно, вече щяхте да сте го направили.

Етиопецът я погледна.

Вярно е, госпожице Смит, но както вече стана дума, предпочитам да пречупя някои хора, вместо да ги убия. И онези, които приемат да служат на народната революция, може да бъдат пощадени — напомни им той.

— Аз дълги години служих на революцията — заяви Меркадо. — И пак съм готов да й служа с писаното си слово…

— Вашето писано слово е като говна, които хвърляте в огъня.

Възрастният кореспондент направо потъна в стола си.

Гетачу се обърна към Ган, който видимо се измъчваше от болка.

— Ако се съгласите да постъпите като съветник в моята армия, полковник, какъвто сте били във войската на бившия княз, ще пощадя живота ви.

Ган поклати глава.

Неговата упоритост явно дразнеше генерала.

— Ще ви заведа да видите бившия си началник, както и неговите адютанти, които, сигурен съм, познавате, и тогава ще решите дали да помагате на революцията, или на княза — в новите му задължения.

Полковникът не отговори.

— А може да ви дам на племето гала и да си измия ръцете — прибави Гетачу.

Пърсел се наведе към Ган.

— Просто кажи, че приемаш.

Британецът отново поклати глава и Франк се зачуди дали Гетачу наистина се нуждае от военните познания на Ган, или ще изпита удовлетворение, ако види англичанина, истински благородник, да пълзи на колене, преди да го убие. Етиопецът прилагаше подхода на моркова и тоягата явно неуспешно. Пърсел подозираше, че Ган владее тази игра много по-добре от генерала.

Телефонът иззвъня. Гетачу отговори, размени няколко реплики и затвори. После каза:

— Хеликоптерът ми е пристигнал от Гондар. Искате ли да се повозите до столицата?

Франк предположи, че в това предложение има някаква уловка, но звучеше добре.

— Готови сме да тръгнем веднага.

— Вече го казахте. Първо обаче ми е нужна една информация от вас. Ако ми я предоставите, ще ви кача на хеликоптера за Адис Абеба. В противен случай ви очаква участ, по-страшна от смърт. — Погледна Вивиан. — Освен ако не ви доставят удоволствие ласките на трийсетина-четирийсет мъже дневно, разбира се.

Пърсел знаеше, че това не са само заплахи, но всички като че ли бяха претръпнали за думите на етиопеца. Той очевидно също го усещаше, защото седна и запали цигара, после се сети да предложи пакета на Франк, който отказа.

Гетачу дълбоко се замисли и започна:

— Една моя рота е заела италианския балнеокурорт. Хората ми открили празни консерви и следи от гуми. — Впери очи в Пърсел. — Били ли сте там?

— Бяхме. Вече ви го казахме — напомни му журналистът.

— Вярно. Войниците ми също се натъкнали на купчина прясно изкопана пръст, която взели за гроб, и го разкопали. Вие ли изкопахте гроба?

„Да, и какво от това?“ — гласеше лесният отговор. Само че Гетачу не ги разпитваше от празно любопитство и по-правилната реакция може би трябваше да е отрицателна. Но Вивиан беше заснела гроба и фотоапаратът й лежеше върху бюрото на този сатрап. Естествено, можеха да отрекат, че са изкопали гроба, и той би го направил, ако на въпросите на психопата отговаряха само двамата с Вивиан, но Хенри, виждаше той, бе готов да признае и да направи всичко, за да се спаси от смърт или изтезания. Някои хора като Ган можеха цяла нощ да висят на позорния стълб и после да кажат: „Цуни ме отзад“. Други, като Хенри, се пречупваха лесно. Пърсел обаче не можеше да съди Меркадо — нали самият той не беше висял на съседния стълб?

— Вие ли изкопахте този гроб?

— Да.

— Кого погребахте?

— Погребахме човека, когото вие сте изкопали.

— Хората ми са открили труп на старец, господин Пърсел. Питам ви кой е той.

— Един човек, когото заварихме да умира в балнеокурорта.

— От какво умираше?

— Беше ранен в корема.

— Как е бил ранен?

— Нямам представа.

— Не разговаряхте ли с него?

Франк реши, че е време да прехвърли топката на Хенри и да види какво има да каже по въпроса той — ако изобщо имаше да каже нещо.

— Човекът говореше на италиански, а аз не знам италиански.

Гетачу се обърна към Меркадо.

— Доктор Мато ми съобщи, че вие знаете италиански.

Възрастният кореспондент кимна.

— Разговаряхте ли с умиращия?

— Да… но… той умря преди да… да науча нещо от него.

Пърсел не се изненада особено, че Меркадо не разкрива истината на Гетачу. Колегата му смяташе, че си струва да запази тази тайна.

Генералът продължително се втренчи в него.

— Ако ме лъжете, ще разбера и ще разваля уговорката, господин Меркадо. И тогава… е, вие сам определихте съдбата си.

Хенри го погледна спокойно.

— Човекът умря, без да ни каже кой е.

Гетачу не откъсваше очи от него. След това насочи вниманието си към Вивиан.

— Доктор Мато ми съобщи, че и вие знаете италиански.

— Така е.

— И какво ви каза умиращият?

Пърсел се зачуди дали фотографката ще се възползва от възможността да си отмъсти на Меркадо, задето не я е защитил по-категорично от обвинението в шпионаж. Ала знаеше, че жените са верни на мъже, които не заслужават вярност. От друга страна, тъкмо Вивиан беше изневерила първа и сигурно изпитваше угризения, силни като гнева на Хенри. Сексът влече след себе си известни последици.

— Госпожице Смит?

— Нищо повече, отколкото на господин Меркадо — отвърна тя.

— Много удобно. Е, тогава аз ще ви кажа кой според мен е бил този старец. Може да е бил само отец Армано. — Гетачу обходи с поглед гостите си. — Както, убеден съм, ви е съобщил.

Никой не отговори и етиопският генерал продължи:

— Преди два дни една от артилерийските ми батареи бомбардира недалечната крепост на рас Теодрос, който е роднина на моя гост Иясу. Отец Армано е бил затворен в тази крепост още от италианската война. Известна ли ви е тази история?

Вивиан и Меркадо поклатиха глави.

— Както винаги, бомбардировката привлече вниманието на воините гала. Те атакуваха крепостта и изклаха оцелелите роялисти, макар че някои успяха да избягат в джунглата. Моята пехотна рота обаче залови част от тях и ги доведе тук. Всъщност можете да видите войниците на рас Теодрос обесени край шатрата ми до тези на рас Иясу.

Гетачу запали нова цигара и отпи от канчето.

— Но преди да ги доведат тук, са ги върнали в крепостта. Защо ли? За да помогнат на моите хора да узнаят съдбата на отец Армано — и както установили, килията на свещеника била празна. Пленените войници не го разпознали и сред убитите. Но на пода на килията му намерили една библия на италиански, в която имало дупка, може би от куршум. Затова предполагам, че раненият, когото сте заварили в балнеокурорта, е бил отец Армано. — Той внимателно се вгледа в гостите си, после се обърна към Меркадо. — Защо според вас този свещеник, на когото сте се натъкнали, е толкова важен за нас?

— Не знам — отвърна кореспондентът.

— Тогава аз ще ви кажа. Е, може и да не ви кажа. Явно нямате информация по този въпрос, следователно няма какво да обсъждаме и вие нямате какво да размените срещу свободата и живота си.

— Надявам се, че сте се сетили да погребете пак стареца — обади се Пърсел.

— Нямам представа. А и не ме интересува, даже чакалите да са изяли трупа му. Странно ми е обаче, че сте си направили труда да погребете един непознат.

— За вас може да е странно, но за нас го изисква нормалното приличие.

— Позицията ви на морално превъзходство не ми харесва, господин Пърсел. Достатъчно я търпях в училище.

— Явно не е било достатъчно.

— Не ме предизвиквайте.

— Нямаме информацията, която ви трябва, господин генерал. Може ли да си вървим?

Гетачу сякаш не го чу и се отпусна назад на стола си.

— Ще бъда откровен с вас и тогава може би вие ще ми отвърнете със същото. — Той последователно погледна в очите всеки от тях. — Черният манастир. Чували сте за него. Нямам представа какво има там, нито точно къде се намира. Но отец Армано е знаел и може да ви е разкрил нещо. — Генералът впери очи в Пърсел, след това във Вивиан и накрая в Меркадо. — Заради вас се надявам да го е направил.

— Не е — заяви Хенри.

— По-късно пак ще ви задам този въпрос, но първо ще ви обясня защо се интересувам от черния манастир. — Етиопецът се наведе напред. — Временното революционно правителство възнамерява да продаде някои скъпоценни предмети на чуждестранни музеи и църкви. В момента продаваме повечето дрънкулки на императора. Трябват ни пари за храна и лекарства за народа. Но когато се сгромолясва един много стар режим, някои хора се разстройват. Изпитват носталгия. Някои обичат царе, императори и аристократи на коне — стига да не са в родината им. Разбирате ли? Краят на империята е историческа необходимост. И в една модерна държава златото и скъпоценностите нямат никаква стойност. Имаме нужда от капитал. И го осигуряваме по единствения възможен за нас начин. По традиционния начин за всяка революционна власт. Отнемаме дрънкулките на богаташите. Някои страдат. Мнозина печелят. Особено църквите са по-добре без своето злато. Могат да се съсредоточат върху Бог и спасяването на душите, без да мислят за съхранението на имотите си. Това е от полза за всички. Затова срещу информация за местонахождението на този манастир и какво има в него ще ви пусна да се върнете в столицата, включително полковник Ган, с когото ще се занимават на по-високо равнище и съответно по-меко, отколкото щях да го направя аз на фронта. Имате думата ми — накрая прибави той.

Пърсел се зачуди дали Гетачу знае за така наречения Граал, или просто се кани да плячкоса поредния коптски манастир. За самия него нямаше значение, но за Хенри Меркадо имаше. Хенри искаше да се измъкне и да потърси манастира и Граала. Искаше да получи своя пай и да го изяде. Само че не можеше.

— Навярно искате да останете за малко насаме и да го обсъдите помежду си — предложи генералът.

Франк разбираше — и се надяваше Хенри и Вивиан също да са наясно, — че дори да могат да се доверят на думата на Гетачу, малкото, което им е известно, не стига, за да им осигури свободата. Обаче стигаше, за да запази положението им на гости за дълго — също както отец Армано за дълго беше останал гост в Етиопия. А ако Хенри решеше да признае лъжата си, Гетачу можеше просто да ги очисти.

— Господин Меркадо?

— Съобщихме ви каквото знаем за този човек — настоя кореспондентът. — Той умираше и страдаше от ужасни болки. Не ни каза почти нищо, само помоли да му дадем вода.

— Лъжете.

Пърсел смяташе, че колегата му не се справя особено добре, затова отбеляза:

— Защо да ви лъжем за нещо, което няма никакво значение за нас?

— Вече ви обясних. Някои обичат стария режим и старата църква, които всъщност са едно и също.

— Изобщо не ми пука за тях. И ако този старец ни беше казал нещо, ако наистина е бил отец Армано, според вас какво е щял да ни разкрие? Местонахождението на манастира ли? Не виждам откъде би могъл да го знае. Нали казахте, че е лежал в крепостта близо четирийсет години. Не разбирам какво според вас би трябвало да ни е известно.

Гетачу като че ли схвана логиката и кимна.

— Имате право. Вие наистина няма какво да ми дадете. И съответно аз няма да ви дам нищо.

— Освен личните ни вещи и транспорт до Адис Абеба — отвърна Франк и прибави: — Нашите агенции и посолства чакат вест от нас.

— Ще има да почакат. Срещата приключи — осведоми ги генералът. — Ще обмисля решението си. Дотогава ще останете под арест. — Каза нещо на войника и той ги изведе навън, където ги чакаха войници с пранги за краката им.