Нелсън Демил
Черният манастир (5)

4.

Редуваха се на пост при спящия свещеник и се вслушваха за признаци на смърт или шумове, предвещаващи опасност.

Към три през нощта Пърсел разтърси Вивиан за рамото и й каза, че старецът е буден и е готов да продължи разказа си.

Тя се усъмни, че всъщност го е събудил самият Пърсел, и се сопна:

— Остави го да си почива.

— Той иска да говори, Вивиан.

Вивиан погледна отец Армано. Свещеникът като че ли наистина искаше да говори, така че тя побутна Меркадо.

— Отец Армано е буден.

По-възрастният кореспондент стана и се наведе над свещеника.

— Как сте, отче?

— Пари ми в стомаха. Дайте ми вода.

— Това е от раната. Не бива да пиете вода.

— Дай му малко, Хенри — намеси се Вивиан. — Иначе ще умре от обезводняване.

Меркадо се обърна към Пърсел в мрака.

— Франк?

— Права е — отговори Пърсел.

Вивиан напълни капачката на манерката до половината и му я подаде. Старият свещеник се задави и изкашля повечето вода. Пърсел видя, че е обагрена в червено.

— Не му остава много. Поговори с него, Хенри.

— Добре де. Отче, искате ли да…

— Да, ще продължа. — Свещеникът дълбоко си пое дъх. — В Рим… кардиналът… мощите… — Замисли се и заговори по-бавно. — Та той ни каза да заминем с армията на Дучето. Вървете в Етиопия, така рече. Скоро там ще има война. И после ни предупреди — монаси от старата вяра охранявали черния манастир. Имали военен орден… нещо като малтийските рицари или тамплиерите. Кардиналът не знаеше всичко за тези неща. Обаче знаеше, че ще защитават мощите с живота си. Това поне знаеше.

— Как си ги спомня тия работи след четирийсет години? — учуди се Пърсел, след като Вивиан преведе думите на свещеника.

— В затвора не е мислил за нищо друго — отвърна Меркадо.

Пърсел кимна.

— И все пак… може да халюцинира или пък паметта да му изневерява.

— Не, разказът му звучи логично — възрази Вивиан.

— Моля, продължавайте, отче — каза Меркадо на стареца.

Отец Армано закима енергично, сякаш разбираше, че се състезава със смъртта и трябва да смъкне от плещите си тайната, която го изгаряше като огъня в корема му.

— Кардиналът каза да сме предпазливи, да не се отделяме от войниците и ако случайно открием този черен манастир, да влезем вътре. Избягвайте кръвопролития, ако е възможно, така ни каза. Но трябва да действате бързо, защото монасите ще измъкнат мощите през подземни проходи, ако решат, че сте ги надвили. Говореше така, като че ли знаеше нещо по този въпрос. — Отец Армано пак поиска да пие. Пърсел взе манерката и бавно изля малко вода около устните му, докато Вивиан превеждаше.

Свещеникът помоли да го повдигнат и те го нагласиха така, че да се облегне на стената. Този път не се наложи да го подканят да продължи.

— Тогава един по-дързък свещеник попита: „Как ще разберем какво да търсим, когато влезем в манастира?“ И кардиналът отговори: „Указанията на негово светейшество са в плика. Ако откриете мястото, разпечатайте го и ще научите каквото е нужно“.

Отец Армано замълча и зарея поглед някъде надалеч. Отначало Пърсел си помисли, че старецът умира, но той се усмихна и заразказва отново.

— И после се случи нещо, което никога няма да забравя. В малкото помещение, в което седяхме, влезе негово светейшество. Поговори с кардинала и чухме да го нарича с малкото му име. Наричаше го Еудженио. И този безименен кардинал получи име, с което можехме да го наричаме, когато мислехме за него. Обаче не можехме да му казваме Еудженио, нали така? — Свещеникът млъкна, очевидно изтощен.

— Сещаш ли се кой може да е този кардинал Еудженио? — попита Пърсел умълчалия се Меркадо.

— Не…

— Колко кардинали е имало в Рим по онова време? И според тебе колко от тях са се казвали Еудженио?

— Тогава не бях вярващ и кардиналите изобщо не ме интересуваха… но помня един държавен секретар на Пий Единайсети… Еудженио Пачели.

— Не знам защо, обаче името ми звучи познато.

— През трийсет и девета той стана известен под друго име. Пий Дванайсети.

— Е, това ми звучи още по-познато.

— Но няма как да сме сигурни… — каза Вивиан.

— Няма — съгласи се Меркадо. — Когато се върнем в Адис Абеба, ще трябва да се отбием в Италианската библиотека.

Отец Армано явно разбираше част от разговора им. Възрастният журналист се обърна към него.

— Ако ви покажа снимка на този кардинал, както е изглеждал през хиляда деветстотин трийсет и пета, ще го…

— Да. Разбира се. Помня лицето му много добре.

— Висок и слаб ли беше? — попита Меркадо, осъзнал, че свещеникът може да не доживее да му покажат снимката. — С орлов нос? И светла кожа? — И прибави още няколко подробности.

— Може да е той, да.

Меркадо се наведе към него.

— Негово светейшество каза ли ви нещо?

— Да. Той дойде при нас. Всички станахме, естествено. Стори ми се благ човек. Даже се опита да говори на сицилиански диалект. Не му се удаваше, но никой не се засмя, разбира се. Говори ни за смирение и послушание… говори за дълг, за Църквата, за истинската Църква. Каза, че трябвало да се отнасяме към духовниците от Етиопската църква с уважение, но и с твърдост… Не спомена за пликовете. Те още бяха у кардинала. Негово светейшество ту сякаш не знаеше за задачата ни, ту сякаш знаеше. Говореше общо, нали разбирате. Благослови ни и си тръгна. После кардиналът ни раздаде пликовете и положихме клетва да пазим всичко това в тайна. Още съм обвързан с тази клетва, но понеже трябва да ви разкажа какво се случи, я нарушавам. След толкова много време вече няма значение… Та ние значи се заклехме с измама…

И замълча.

Меркадо го докосна по ръката.

— Успокойте се, отче…

— Спокоен съм. Оставете ме да довърша. Заведоха ни на Пиаца Венеция. Там имаше военен парад. Танкове, оръдия, камиони. Никога не бях виждал такива неща. Като че ли цяла Италия беше в униформа. Там беше и той. Новият Цезар, Дучето. Стоеше като Цезар на един балкон. Не ми хареса. Прекалено си падаше по оръжията, по войната. Там беше и кралят. Виктор Емануил. Свестен човек. Той още ли…

— Мъртъв е. Вече няма крале, отче. Продължавайте.

— Да. Мъртъв. Всички са мъртви. Четирийсет години са много време. Да… Трябва да довърша. На площада се осветяваше оръжието. Включиха в обреда и нас, сицилианските свещеници. Помогнахме в осветяването. После пристигна негово светейшество. И той благослови оръжията. Това не ми хареса. Негово светейшество застана при краля и Мусолини. След това дойде кардиналът, Еудженио. Аз бях наблизо. Разговаряха много напрегнато. Парадът минаваше покрай тях, войниците маршируваха, обаче те не им обръщаха внимание. Не ми харесаха погледите им. Съвсем близо бях, да. Може да съм си въобразил всичко по-късно… в затвора. Погледите им, искам да кажа. Може да са разговаряли за нещо друго. Кой знае? Обаче тогава ми се стори, а може и да е било по-късно, че приказват за това нещо… — Гласът на свещеника секна.

Пърсел вдигна манерката, но Меркадо го хвана за ръката.

— Това ще го убие, Франк.

— Ако не го убие раната в корема, ще го убием с обезводняване. А ако е толкова тежка, и без това ще умре. Още доста време няма да можем да го закараме на лекар.

Меркадо кимна.

Пърсел доизля манерката върху устата на стария свещеник и се обърна към Меркадо.

— Насочи го към темата, Хенри. Към манастира.

— Чувствам се виновен, че принуждаваме един умиращ свещеник да се придържа към фактите и да ни даде материал за сензационен репортаж — изсумтя Меркадо.

— Всичко в християнството се върти около вината — отвърна Пърсел.

Меркадо изхъмка, после попита отец Армано:

— Искате ли да си починете, отче?

— Не. Трябва да довърша. На другия ден ме отведоха в един пехотен батальон. Всички войници бяха селяни от моята провинция в Сицилия. Натовариха ни на кораб и плавахме много дни. Минахме по Суец и видях Египет от двете страни на канала. Корабът стигна в Масава, в Еритрея. Знаете ли къде е Масава? Това беше африканската империя на новия Цезар. Той ни нарече свои „легиони“. „Идете в Африка — каза — и направете Етиопия италианска“. В Масава нашите инженери строяха пристанището. Пристигаха кораби с войници и танкове… щеше да има война. И глупак можеше да го види. Армията продължи пеш за Асмара. Валеше всеки ден. После пък започна сухият сезон… Губернаторът на Еритрея събра войската пред двореца си и ни прочете телеграма от Дучето. „Avanti^[1]! Заповядвам да започнете настъплението“. След това един генерал, не си спомням името му, прочете прокламация. Говори за новата фашистка Италия и за саможертва. Епископът на Асмара удари църковните камбани и всички запяха фашисткия химн. Външно всички изглеждаха щастливи. В душите им обаче имаше много скръб. Знам го, защото войниците идваха при мен и ми казваха, че са тъжни. Потеглихме към Етиопия. Отначало не беше толкова зле, освен жегата и изтощението. В началото на октомври влязохме в Адуа. Почти нямаше сражения. Но после напуснахме Адуа и етиопската армия оказваше съпротива. Етиопският император беше смелчак. Хайле Селасие — наричаха го цар на царете. Победоносният юдейски лъв. Потомък на цар Соломон и Савската царица, така твърдяха. На Давидовия род. Смелчак. Лично предвождаше армията си, докато нашият нов Цезар си седеше в Рим. Сигурен съм, че и той е мъртъв, нали? Трябва да е загинал в битка.

— Не, императорът избяга в Англия и после се завърна в Етиопия, след като британските сили прогониха италианците — отвърна Меркадо. — Още е жив, но вече е много стар.

Пърсел се зачуди дали отец Армано го е разбрал, но свещеникът въздъхна.

— Значи не всички са мъртви. Добре. Все някой от моето време още е жив. Та този император беше смелчак. Войниците му бяха екипирани зле, но се сражаваха като лъвове срещу нашите танкове и самолети. Ние обаче спечелихме тази война. Поне това успях да разбера в затвора.

— Да, спечелихте я — потвърди Меркадо. — Само че после изгубихте голямата война. Оная с американците и англичаните. Италия воюва на страната на Германия.

— На Германия ли? Лудост. Тогава каква е сегашната война?

От една страна, Меркадо искаше да задоволи жаждата на стария свещеник за информация, да му разкаже за всичко случило се през последните четирийсет години. И това всъщност му доставяше удоволствие. От друга страна обаче отец Армано трябваше да довърши собствения си разказ.

Възрастният кореспондент погледна Пърсел, който явно се беше примирил и с лъкатушното изложение на стареца на миналото, и с всичките му въпроси за настоящето, и каза:

— Това е гражданска война, отче. Сега някогашната италианска колония Еритрея е в Етиопия. Някои еритрейци, главно мюсюлманите, искат независимост и се бият с етиопците. В самата Етиопия има християни и мюсюлмани, които вече не искат императора. Главно военните не искат Хайле Селасие за император и го арестуваха, но той е добре. Живее в двореца си под домашен арест. Някои роялистки сили още оказват съпротива срещу армията. Други пък не искат нито военните, нито императора. Войната е страшно объркана и положението в страната е лошо. Освен това има глад. От две години вече.

— Да, знам за глада. А племето гала? Чух ви да го споменавате. На тях не бива да им се има доверие. През предишната война се възползваха от сраженията и убиха много хора и от двете страни. Те обожават битките. Харесва им, когато в страната се води война. — Иначе благият глас на стария свещеник трепереше от гняв. — Тъкмо племето гала нападна мястото, където бях затворен… избиха всички…

Хенри Меркадо добре си спомняше племето гала — свирепи диваци, които проявяваха лоялност единствено към съплеменниците си.

— Да, спомням си какво се случи през предишната война — каза той. — И тогава бях тук. И аз съм от вашето време, отче.

Отец Армано кимна.

— Внимавайте да не им паднете в ръцете. — Старият свещеник хвърли поглед към Вивиан.

Меркадо не отговори, но предупреждението на стареца събуди в него стари, страшни спомени от онази колониална война и особено за племето гала. От 1936 до 1940-а те се бяха сражавали на страната на етиопските патриоти, които все още се съпротивляваха срещу италианците, а когато през 1941-ва британците превзеха Етиопия, племето постоянно нападаше и отстъпващите италианци, и настъпващите британци, и възраждащата се етиопска армия. Гала научаваха за всеки въоръжен сблъсък и пришпорваха конете си натам. От това живееха: от военна плячка. И не признаваха бяло знаме или журналистическа карта. В спокойни времена обитаваха пустинята Данакил край Еритрея или Огаден край Сомалия. Но когато се разлаеха кучетата на войната, връхлитаха района, все едно някой е съборил пчелен кошер. А сега гладът ги беше направил още по-свирепи и хищни.

Кореспондентът и преди предполагаше, а сега го потвърждаваше и свещеникът, че гала са някъде в района, че сражението в хълмовете между роялистките сили на княз Иясу и армията на временното правителство ги е привлякло като мирис на кръв — акули. Криеха се на такива места като този балнеокурорт и търпеливо дебнеха изостанали от частите си бойци. А ако някоя армия бъдеше разбита и отстъпваше, я нападаха. Да, Меркадо ги помнеше добре. Те бяха избили до крак не една победена етиопска войска и никога не пощадяваха придвижващите се с нея западни репортери; а най-страшни бяха азебските гала, които обитаваха този район и не бяха нито мюсюлмани, нито християни, а езичници. Мразеха до смърт тукашните амхарци, но запазваха най-находчивите си изтезания и убийства за западняците.

Свещеникът отново се беше унесъл. Мислите на Меркадо се върнаха към първите седмици от италианската окупация, която отразяваше за лондонския „Таймс“. През февруари 1936-а имаше злощастието да е с амхарския княз Мулугета в планината Арадам, място, исторически и топографски сходно с Масада, последната твърдина на израилтяните срещу римляните, където князът бе установил последната си крепост срещу новите римски легиони на Мусолини. Дните се точеха и италианците систематично избиваха седемдесетхилядната армия на Мулугета. Меркадо бе в щаба на княза заедно със съветника от британската армия Бъргойн и един странен наемник от кубинско-американски произход — капитан Дел Вайе.

Князът, спомняше си Меркадо, плачеше в палатката си, след като му бяха съобщили, че азебските гала са кастрирали и убили сина му след битката; после реши да слезе от планината и да потърси трупа му. Меркадо, Бъргойн и Дел Вайе, млади, безразсъдни, вживели се в ролята на европейци, наследници на Киплинг, доброволно предложиха да се включат в групата. Ала там, където уж верните на княза разузнавачи от племето гала бяха казали, че лежи трупът, ги очакваше засада. И диваците щяха да ги изколят, ако самолети от италианските военновъздушни сили не бяха започнали да обстрелват района с картечници. Княз Мулугета загина заедно с повечето военни от щаба си. Дел Вайе и Бъргойн също. Оцелелите диваци съблякоха всички трупове и им отрязаха гениталиите, а Меркадо успя да се спаси, като се съблече и се намаза с кръв, тъй че да го помислят за вече убит и кастриран.

От днешна гледна точка Меркадо предполагаше, че всичко това е било грижливо организиран капан, навярно с италианско участие. Това бяха други времена, ала мястото си оставаше същото. Намираха се само на няколко километра от планината Арадам, където преди години беше лежал гол и бе полагал всички усилия да прилича на мъртъв.

Пое си дълбоко дъх и погледна събудилия се отец Армано.

— Били ли сте в планината Арадам?

— Да, бях. Няколко седмици преди да ме заловят. Там бе най-голямото клане. Хиляди. По онова време имах страшно много работа.

Какво удивително съвпадение, помисли си Меркадо. Преди близо четирийсет години двамата с този свещеник бяха участвали в една и съща битка. А може и да не беше случайно. Смъртта привличаше свещеници, журналисти и лешояди — за всички тях имаше работа.

Пърсел запали нова цигара и каза:

— Зазорява се. Хората най-често умират призори. Помоли го да продължи.

— Добре де. Просто си спомних за планината Арадам.

— Ще си я спомняш в мемоарите си.

— Не се дръж като безчувствен грубиян, Франк — скастри го Вивиан.

Меркадо се обърна към отец Армано.

— Искате ли да продължите, отче?

— Да. Крайно време е да довърша. Попитахте ме за Арадам. Да. Планината беше пропита с кръв, а после дойдоха воините от племето гала и избиха бягащата етиопска армия. Генерал Бадолио се опита да се съюзи с гала, защото много италиански части като моя батальон бяха слаби и нямаха сили да се бранят от тях, и италианските генерали купиха племето с храна и дрехи. Но гала бяха коварни и нападаха малки италиански части, обезсилени от сраженията. Пратиха моя батальон, около четиристотин от първоначалните хиляда души, към езерото Тана при извора на Сини Нил. По време на прехода воините гала постоянно ни атакуваха, нападаха ни и останките от етиопската армия, които от своя страна бяха подложени на удари от племето. Едва ли някога е имало такива непонятни, безсмислени кръвопролития. Бяха като акули, като лешояди. Нахвърляха се върху слабите и болните при всяка възможност. Погребвах убитите — още почти момчета. Но накрая стигнахме при Тана и се установихме на лагер с гръб към езерото, тъй че повече нямаше къде да отстъпваме.

Отец Армано млъкна. Меркадо не се съмняваше, че старецът не толкова си спомня, колкото отново преживява онази жестока битка и нейните последици.

— Командир на батальона беше един млад капитан, всички старши офицери бяха мъртви, и бяхме останали двестатина души — след цяла минута продължи свещеникът. — Та този млад капитан прати разузнавателен дозор в джунглата да провери какво има там. От десет души се върнаха само петима и докладваха, че се натъкнали на засада. Воините гала пленили двама или трима от петимата липсващи. Онези, които се върнаха, разказаха, че чули виковете на изтезаваните пленници… и че видели в джунглата висока черна стена. Черна като въглен. Приличала на крепост, така казаха, но зад стената забелязали кула с кръст, тъй че можело и да е манастир. Помолих капитана да отида да потърся телата на изчезналите войници. Той отказа, но аз настоях, че понеже съм батальонен свещеник, това е мой дълг, и капитанът отстъпи. А и исках да видя тази черна стена и кулата в джунглата… това обаче го премълчах.

— Наистина му е стискало на тоя старец — отбеляза Пърсел, след като Вивиан му преведе.

— Всъщност е действал по заповед на папата — отвърна Меркадо. — И е имал своята вяра.

— И е знаел, че е открил онова, което е търсел — прибави Вивиан.

Отец Армано наблюдаваше тримата си спасители като че ли разбираше какво си говорят. После кимна и продължи разказа си.

— Та с онези петима, които се бяха спасили и не бяха особено радостни, че се връщат там, и с още петима, отидохме на мястото на засадата. Войниците, които издирвахме, бяха мъртви, естествено. Пленените живи — оказаха се трима — бяха завързани за дървета и кастрирани. Опях ги всичките и после ги погребахме.

Свещеникът помълча няколко секунди.

— След това наредих на старшия на дозора, един млад сержант, помня само малкото му име, Джовани, да ме заведе при черната стена. Той ме помоли за прошка и отказа. Затова се наложи да им разкрия задачата си да намеря черния манастир… Показах им писмото с печата на негово светейшество и им съобщих, че светият отец лично ми е възложил да го направя… и че в този манастир има светиня от времето на Иисус… Обещах им, че ако открием този манастир и светите мощи, ще помоля негово светейшество да ги върне в родината и да ги отличи с високи награди… Може би им дадох нереално обещание, но те го обсъдиха и се съгласиха, така че тръгнахме през джунглата.

Отец Армано млъкна за още няколко секунди, вперил очи в мрака.

— Оказа се далече и пътят ни отне много дни. По едно време се изгубихме. Усещах, че етиопците или воините от племето гала ни следят… Моля ви, дайте ми вода.

Вивиан му даде да пие, докато превеждаше на Пърсел. Най-тъмният час преди зазоряване беше дошъл и отминал и небето започваше да светлее.

— След около половин час можем да тръгнем — каза Пърсел.

— Можем да тръгнем веднага — възрази Меркадо. — Трябва да го закараме в Гондар.

— Първо трябва да ни доразкаже историята си, Хенри.

Меркадо не каза нищо. Колебаеше се.

— Съгласна съм с Хенри — заяви Вивиан.

— Аз пък не съм. И джипът е мой — опъна се Пърсел. После прибави, за да смекчи последните си думи: — Не става дума само за манастира. Отец Армано иска да разкажем на неговия народ и света какво се е случило с него, ако умре.

— Всъщност става дума точно за манастира и светинята — каза Меркадо. — Обаче си прав, Франк.

Свещеникът се понадигна. Лицето му започваше да придобива очертания в сумрака и той вече не беше само безплътен глас. Тримата се вторачиха в него. Приличаше на смъртник, но очите му бяха ясни и кожата му, доколкото я виждаха под мръсотията и брадата, розовееше. Но тази руменина, знаеше Пърсел, се дължеше на треската, както и блясъкът на очите му, а може би и на мъничко лудост.

Меркадо избърса челото на стареца.

— Скоро ще тръгваме, отче.

Свещеникът кимна и каза:

— Да. Но първо трябва да довърша.

Пърсел го погледна. Свещеникът изведнъж беше станал съвсем реален. Гласът вече имаше тяло. Сърцето му се сви — не само заради свещеника, но и заради самия него. Видя се отново в лагера. Брадатото лице на стареца го върна в миналото и го накара да се почувства неловко. Лице, изразяващо единствено страдание. Индокитай пак завладя съзнанието му. Не можеше да се справи с мъката толкова рано сутринта.

Отец Армано въздъхна и заговори:

— И тогава се натъкнахме на стената. В една дълбока долина. И за милион години не можеш я откри, но онзи сержант беше добър войник и след като веднъж я беше намерил случайно, успя да се ориентира. Тук скала, там дърво, после поточе. Нали разбирате? И ние се приближихме към черната стена. Джунглата стигаше досами нея и я скриваше, но ние я видяхме през пролуката, оставена от едно повалено дърво. Обиколихме я цялата. Беше от черен камък и лъщеше като стъкло. Приличаше на най-ранните манастири — и нямаше вход.

Отец Армано помоли да напръскат лицето му с вода и Вивиан го избърса с мокра кърпа. Състрадателността й трогна Пърсел — вече разбираше защо старият Хенри се е привързал към тази млада жена.

— Та значи обиколихме стената и се върнахме на същото място, от което бяхме тръгнали — продължи разказа си свещеникът. — Сега там имаше кош, завързан за въже, като на едновремешните манастири през Тъмните векове. Преди това коша го нямаше, така че го приехме за проява на гостоприемство. Викахме, но никой не ни отговори. Кошът беше голям, затова се качихме вътре, всичките. Беше от тръстика, но се оказа много здрав. Събрахме се, и единайсетимата, и кошът започна да се издига.

Старецът си пое дъх.

— Войниците бяха малко нервни, но бяхме видели кръстове, изсечени в черния камък, и знаехме, че това място е християнско, затова не се страхувахме особено, въпреки че аз помнех думите на кардинала за монасите. Стигнахме до върха на стената и кошът спря. Нямаше никого. Бяхме сами… Слязохме от коша и стъпихме на стената.

Лицето на свещеника се сгърчи и той се хвана с две ръце за корема.

Вивиан приклекна до него и му каза:

— Трябва да легнете и да си починете.

— По-добре да си остане седнал — възрази Меркадо. — Така говори по-ясно.

— Трябва да го закараме в болницата — настоя тя. — Веднага.

— Попитайте него какво предпочита — предложи Пърсел.

— Трябва да довърша… — каза отец Армано. — Вече съм… към края…

Меркадо кимна.

Старецът се закашля и изхрачи кръв.

— Зад стените на манастира имаше красиви сгради от черен камък, заобиколени от тучни градини и езерца с фонтани. Войниците се зарадваха и започнаха да ми задават въпроси, на които не можех да отговоря. Обаче обясних на сержанта, Джовани, за монасите и той нареди всички да държат оръжията си в готовност. Започнахме да викаме, но чухме само ехото на собствените си гласове. После видяхме наблизо дъсчено стълбище, което водеше надолу. Тръгнахме по него предпазливо като разузнавателен дозор. Пак започнахме да викаме, но от ехото на гласовете ни се стреснахме още повече и престанахме. Тихо отидохме при централната сграда… Беше черква. Портата беше обкована с полирано сребро и слънчевите отблясъци ни заслепиха. По среброто имаше раннохристиянски знаци — риби, агнета, палми. Влязохме. Покривът бе направен от нещо като стъкло, но не беше стъклен. Може би беше от алабастър, който пропускаше светлината, и черквата се къпеше в светлина, от която ми се зави свят и очите ми засмъдяха. Никога не бях виждал такова нещо и съм убеден, че няма друга такава черква, даже в Рим.

Облегна глава на стената и затвори очи.

Пърсел, Меркадо и Вивиан го наблюдаваха внимателно.

— Правилно ли постъпваме? — попита възрастният кореспондент. — Не го ли убиваме?

— Според мен той се е примирил със смъртта си, така че и ние трябва да я приемем — отвърна Пърсел.

Вивиан се съгласи с него.

— Той иска светът да узнае неговата история… и съдбата му.

— В това най-много ни бива — каза Пърсел. — Смятам, че трябва да го събудим.

Меркадо се поколеба, после хвана свещеника за рамото и леко го разтърси.

Старецът бавно вдигна клепачи.

— Сега ви виждам и тримата. Тази жена е много красива. Не би трябвало да е толкова неприлично облечена.

— Жените в наше време правят каквото си искат, отче — осведоми го Пърсел, но никой не преведе думите му.

Отец Армано дълбоко си пое дъх.

— Вече сме към края, слушайте внимателно. — Притисна треперещите си ръце към очите си. — Излязохме от черквата със странната светлина и влязохме в съседната сграда. Стори ни се по-просторна, обаче сигурно изглеждаше така заради сумрака. Имаше много колони. Вървяхме в тъмнината и войниците бяха свалили каските си, защото се намирахме в храм, но не бяха преметнали пушките си на рамо, държаха ги в готовност. Макар да се оказа, че е било безсмислено. Изведнъж иззад колоните се появиха монаси. Случи се за секунди. Всички бяхме повалени с тояги на пода и никой не успя да стреля…

Свещеникът видимо отпадаше, но беше решен да продължи, така че заговори по-бързо.

— На моята каска имаше кръст, както беше по устав. Сигурно това ме е спасило. Защото не я бях свалил — нали не съм длъжен да свалям шапка в храм. Разбирате ли? Така че стоманата пое удара и Бог ме спаси. Монасите ме вдигнаха и ме завлякоха в една килия.

Старецът изведнъж се напрегна и пребледня. Стисна беззъбите си венци, докато болката го отпусне, а после занарежда на латински „Отче наш“. След като довърши молитвата, продължи разказа си.

— В монашеска килия… не затворническа… грижеха се за мен… двама-трима коптски монаси знаеха италиански… затова им казах… казах им: „Дошъл съм да видя светинята“… и един от тях отговори: „Щом си дошъл за това, ще я видиш“. Но ме предупреди: „Онези, които я видят, не бива никога да говорят за нея“. Съгласих се, макар да не разбирах, че с това подпечатвам собствената си съдба…

— Струва ми се, че го е разбирал — отбеляза Пърсел, след като Вивиан преведе.

И отец Армано наистина прибави:

— А може и да съм го разбирал… въпреки че когато видях светинята, всичко друго изгуби значение…

— Какво видяхте, отец Армано? — попита Меркадо. — Какво ви показаха?

Свещеникът помълча, после отвърна:

— Заведоха ме при нея и я видях… беше онова, за което се говореше в писмото… паднах на колене и започнах да се моля, и монасите се молеха с мен… и болката от удара в главата ми изчезна… и в душата ми се възцари покой.

Усмихна се и затвори очи, сякаш отново преживяваше обзелото го преди толкова години състояние. Тялото му потрепери и се отпусна неподвижно.

Меркадо постави длан върху сърцето му, Пърсел потърси пулс. Двамата се спогледаха.

— Мъртъв е — каза Меркадо.

* * *

Изчакаха да се съмне, за да го погребат.

Вивиан бе до свещеника. Държеше го за ръката, която още беше топла. Усети нещо — пръстите му стиснаха нейните.

— Хенри!

— Да?

— Той… ми стиска ръката!

— Вкочанява се. Пусни го, Вивиан.

Тя се опита да измъкне пръстите си от ръката на свещеника, но не успя. Притисна буза към челото му — то още пареше от треската.

— Хенри… той е жив!

— Не…

Изведнъж свещеникът отвори очи и ги впери в слънчевата светлина, нахлуваща през срутения таван.

Пърсел бързо му даде вода и тримата клекнаха около него.

— Можете ли да говорите, отче? — попита Меркадо.

Свещеникът кимна и произнесе с немощен глас:

— Видях… блестеше силно. Беше слънцето в Берини. Прибрах се у дома… беше невероятно красиво…

Никой не каза нищо.

— Сестра ми Ана… идете при нея и й разкажете. Тя иска да го чуе от вас.

— Ще отидем — обеща Меркадо.

Старецът кимна отново, после явно си спомни какво трябва да им каже и облиза напуканите си устни.

— И тогава… ме отведоха в джунглата и ме предадоха на войници от императорската войска. Помислих, че ме освобождават… че може би ме разменят за етиопски пленници, взети от нашата армия… обаче ме заведоха при един тамошен рас, етиопски княз, казваше се Теодрос, който командваше малък гарнизон в джунглата… — Отец Армано млъкна и се замисли, след това продължи: — Това се случи преди почти четирийсет години. И снощи излязох от тази крепост. — Погледна поред Меркадо, Пърсел и Вивиан. — Сега вече знаете и мога да почивам в мир. Трябва да идете в Берини и да им разкажете какво се е случило с Джузепе Армано. Отидете и във Ватикана. Кажете им, че съм открил черния манастир… и че съм видял светинята.

Пърсел реши, че май е пропуснал нещо от разказа или превода, и се обърна към Вивиан, но тя само сви рамене.

— Какво имаше в манастира, отче? — попита Меркадо.

Отец Армано го погледна.

— Няма да го намерите. И не бива да го търсите.

— Какво видяхте?

Свещеникът не му отговори директно.

— От удара с тоягата ми течеше кръв. Каската ме беше предпазила, но въпреки това някак си се бях наранил. Те го допряха до главата ми и болката изчезна, и раната веднага заздравя… и монасите казаха, че съм бил от блажените. От вярващите…

— Може да не е разбрал въпроса ти, Хенри — предположи Пърсел, след като изслуша превода.

Меркадо въздъхна ядосано.

— Франк… — Обърна се към стареца. — Моля ви, кажете ни какво видяхте, отче.

Свещеникът се усмихна.

— Естествено, че искате да знаете какво съм видял. Но то вече е донесло прекалено много страдания. Едновременно е благодатно и прокълнато. Не прокълнато само по себе си, а заради алчността и коварството човешки. Нека остане там, където си е. Предопределено е да е там, докато хората не станат по-добри… Така ми казаха монасите.

— Какво е то? — твърдо настоя Меркадо.

— Коремът ми пари. — Старецът пак помоли за вода. Вивиан му даде и той изпи повече, отколкото трябваше, но никой не го спря. Затвори очи и тихо произнесе: — Светият Граал… свещеният съсъд, който използвал на Тайната вечеря самият Христос… Пълен е с пресвята кръв. Лекува смъртоносни рани и успокоява измъчени души. Ако вярваш. И копието, което римският войник Лонгин забил в тялото на нашия Господ… виси над Граала и от него постоянно капе кръв в съсъда. Аз ги видях и преживях това чудо. — Той погледна Меркадо. — Вярвате ли, Хенри?

Възрастният кореспондент не отговори.

— Ако ги откриете, ще повярвате — с изненадващо ясен глас прибави отец Армано. — Идете в Рим, във Ватикана, и им съобщете какво съм открил, предайте им, че там са на сигурно място. И после забравете какво съм ви разказал. Ще го направите ли?

Тримата мълчаха.

— Идете и в Берини. — Свещеникът ги благослови, каза „Отче наш“ на латински и затвори клепачи.

Слънцето вече жълтееше и птичките, които гнездяха по тавана на просторното фоайе, летяха из разрушените сводове и приветстваха новия изгрев с утринни песни.

Коленичили около стария свещеник, те му говореха, ала той не отвръщаше и след петнайсетина минути спокойно издъхна.

Вивиан се наведе и целуна студеното му чело.