Нелсън Демил
Черният манастир (37)

36.

Малкото такси „Фиат“ се изкачваше по мъгливия склон към летището. Пърсел и Вивиан седяха отзад, Меркадо — до шофьора.

Стелещата се мъгла скриваше пистата и хангарите.

— Няма проблем, ако решиш да не идваш — увери Франк своя по-възрастен колега. — Не е зле да се подсигурим все някой от нас да оцелее.

Хенри не отговори.

— Някой трябва да продължи мисията. И да разкаже нашата история.

Меркадо отвори вратата и слезе от таксито.

Пърсел каза на шофьора да почака и се обърна към Вивиан.

— В случай на проблем с властите. Или с Хенри.

— Сутрин никога не е в настроение.

— Няма откъде да го знам. — Той отиде в хангара да завери плана на полета и по пътя с изненада установи, че още е ядосан на Хенри, пък и на Вивиан, за кафето на балкона. Тя нямаше защо да остава насаме с Меркадо. Ала и тримата съзнаваха, че през идващите седмици ще има още такива моменти.

Зад бюрото в канцеларията седеше и пушеше млад лейтенант от военновъздушните сили. Синьоре Бокачо беше дал на Пърсел няколко заявки за план на полет, като го посъветва да ги попълни предварително, и Франк го бе направил на английски, международния език на въздухоплаването — освен в Етиопия, очевидно.

Лейтенантът хвърли поглед на формуляра и веднага си пролича, че не може да го прочете.

— Къде отива?

— В Гондар. — Пърсел посочи съответната графа.

— Защо?

Франк му показа журналистическата си карта и паспорта си.

— Газетана.

Етиопецът махна с ръка към пистата.

— Кой пътува с вас?

— Газетана. — Пърсел вдигна два пръста.

Лейтенантът поклати глава.

— Не. — И му даде знак да си върви.

Франк измъкна индиговото копие на заявката от джоба си и го остави на бюрото. Етиопският бир беше тотално обезценен, но с кламер за формуляра бе прикрепена банкнота от петдесет хиляди лири — четирийсетина долара.

Лейтенантът погледна парите, приблизително равняващи се на една негова месечна заплата, взе печата, подпечата копието и записа часа.

— Върви!

Пърсел грабна заявката и излезе от хангара.

Хенри не се беше възползвал от таксито и разговаряше с Вивиан край нейвиъна. Франк плати на шофьора и тръгна към самолета.

— Проблеми? — поинтересува се Меркадо.

— Ще ни компенсират ли подкупите?

— В Народната република няма подкупи. Само потребителски такси.

Вивиан намести чантата с фотоапарата си на рамо и се обърна към Франк.

— Тъкмо казвах на Хенри, че успях да взема няколко широкоъгълни обектива от бюрото на Ройтерс. Те имат и добра лаборатория за увеличения. — И добави: — И не задават въпроси.

— Чудесно. Готови ли сме? На някого да му се ходи до тоалетната? Как си с мехура, Хенри?

— Цялата система функционира перфектно.

Пърсел потупа брезентовия си сак.

— Взех от хотела едно шише с широко гърло, ако ни се наложи да го използваме. Сети ли се да купиш бинокъл?

— Взех назаем от пресслужбата — отвърна Меркадо, после, когато се приближиха до крилото, посочи ракетното устройство и попита: — Какво е това?

— На тебе на какво ти прилича, Хенри?

— На ракетно устройство. Ще обстрелваме ли нещо?

Докато Пърсел му обясняваше, Меркадо забеляза дупките от куршуми по корпуса и им ги показа.

— Случайни попадения — увери двамата си спътници Франк, покатери се на лявото крило, отключи люка и го плъзна назад. От кабината се разнесе мирис на мухлясала кожа и хидравлична течност. Пърсел подаде ръка на Меркадо и му помогна да се качи.

— Избери си което и да е място отзад.

— Няма седалки.

— Седни върху чувалите с кафе.

Хенри недоволно се вмъкна вътре и Франк помогна на Вивиан. Тя се настани на дясната седалка.

Пърсел влезе последен и затвори капака.

— Там отзад има предпазен колан, Хенри.

— Работя по въпроса.

Франк закопча своя колан. Фотографката последва примера му.

— В заявката на полета пише, че излитаме в шест трийсет и осем. Би трябвало да стигнем до Гондар за по-малко от три часа. Ако се забавим, онзи, който приеме заявката ни на тамошното летище, ще го направи на въпрос. Но понеже се налага да се отклоним от заявения маршрут, може да кацнем след десет. Ще се оправдая с насрещните ветрове.

— А ако знаят, че няма насрещни ветрове? — Меркадо повдигна вежди.

— Те знаят само онова, което им съобщават другите пристигащи пилоти. А се съмнявам, че от столицата до Гондар има особено голям въздушен трафик.

Разтвори картата на синьоре Бокачо и я погледна.

— Значи ще направим така. Издигаме се на три хиляди и шестстотин метра и се опитваме да развием двеста и осемдесет километра в час. Щом забележим езерото Тана, ще се спусна максимално ниско и бавно ще обиколим районите, където смятаме, че може да е черният манастир. Освен това ще хвърлим един поглед на балнеокурорта и постройката, означена като incognita. Вивиан ще направи широкоъгълни снимки, после по някое време ще трябва да се издигнем на хиляда и осемстотин метра, надморската височина на Гондар. С малко късмет ще кацнем там най-късно в десет.

— А ако някой ни пита каква работа имаме в Гондар? — попита Вивиан.

— Пишем статия за древния град крепост.

— Това е малко прекалено, Франк — възрази Меркадо.

— Добре тогава, искаме да вземем интервю от генерал Гетачу.

— Първата ти идея ми харесва повече — заяви фотографката.

— Ние сме журналисти — напомни им Пърсел. — Нямаме представа какво правим. — Погледна си часовника: вече закъсняваха с излитането. — Готови ли сте?

— Да, щом ти си готов.

Франк завъртя ключа, изтегли щурвала и Вивиан се сепна, когато щурвалът пред нея повтори движението на неговия. Той натисна кормилните педали и нейните също потънаха под краката й.

— Управлението е дублирано, което не означава, че ще пилотираме и двамата — обясни й Пърсел. — Гледай да не пипаш щурвала и да не настъпваш педалите.

— Слушам, господин капитан.

Той напомпи няколко пъти гориво, натисна един бутон и двигателят се закашля. Изпод обтекателя блъвна черен дим. Витлото се завъртя веднъж, после пак и моторът заработи равномерно.

Вивиан забеляза, че синьоре Бокачо е закачил над таблото медальон със св. Христофор. Докосна го и каза:

— Покровителят на пътешествениците. Той ще бди над нас.

— Чудесно.

Пърсел плъзна поглед по уредите, повечето от които не функционираха. Под пулта имаше нов ключ с надпис „предпазител“ и „огън“. Димните ракети се изстрелваха с отделен червен бутон. На въртящо се рамо пред него беше монтиран кръгъл мерник от прозрачна пластмаса. Франк знаеше, че в устройството са останали четири ракети. Според синьоре Бокачо това не било необичайно — етиопските наземни екипи не си давали много труд. Италианецът го бе посъветвал да не настоява да свалят ракетите. Както и да не ги изстрелва за развлечение.

Франк погледна към далечния ветропоказател, освободи ръчната спирачка и потегли към пистите. В края на дългата писта, от която бяха излетели предишния ден, стоеше транспортен С-47. Нямаше време да го чака да се премести, затова се насочи към по-късата писта, която според синьоре Бокачо спокойно можел да използва в зависимост от вятъра, количеството гориво и товара. Датчикът за горивото показваше, че резервоарът е пълен, но Вивиан не тежеше много, а Меркадо беше пропуснал закуската.

Пърсел продължи към по-късата писта. Шумът в кабината се търпеше и можеха да разговарят, ако повишат глас.

— Всички добре ли са? — попита той.

Вивиан кимна. Меркадо не отговори.

Франк направи предстартова проверка и излезе на пистата. Мъглата почти се беше разнесла. Той ориентира носа по останките от бялата линия. Състоянието на бетонната настилка малко го смущаваше и той се поколеба, после даде газ и нейвиънът се понесе напред и заподскача бясно по разбития бетон.

Пултът завибрира, плексигласовият люк се разхлопа и щурвалът затрепери в ръцете на Франк. В кабината закънтя неравномерното тропане на предното колело. Той погледна към Вивиан и видя, че настройва фотоапарата.

Нейвиънът набра осемдесет километра в час, после деветдесет и пет. Мъглата обгръщаше края на пистата, но Франк знаеше, че това е и краят на равния участък от хълма — беше го забелязал, когато летяха с Бокачо. Теренът от двете му страни рязко потъна в мъгла. Вече не можеше да се откаже от излитането.

— Франк!

Викаше го Меркадо, ала нямаше какво да обсъждат.

Вивиан вдигна поглед от фотоапарата, но не каза нищо.

Пърсел погледна скоростомера и установи, че показва нула. Движеше се с максимално ускорение, а „Мия“ все още не даваше признаци, че се готви да се издигне.

Пистата внезапно свърши и Вивиан сепнато възкликна, протегна ръка и пипна медальона със св. Христофор.

Щурвалът в ръцете на Франк изведнъж олекна и нейвиънът увисна за миг, сякаш се колебаеше дали да излети, или да падне в долината.

Носът се наклони надолу и Пърсел бавно изтегли щурвала, след това дръпна лоста за колесниците. „Мия“ леко се издигна. Съседният хълм прелетя покрай лявото му крило и той забеляза, че върхът се извисява над тях. Трясъкът на прибралите се колесници стресна Вивиан. Меркадо ахна.

Самолетът започна да набира височина. Франк погледна висотомера. Намираха се на две хиляди триста и петдесет метра и това не му хареса, като се имаше предвид, че е излетял от две хиляди и четиристотин. Върховете на околните хълмове бяха високи от три до три хиляди и петстотин метра и сякаш го притискаха от всички страни. В момента се насочваха точно към един от тях.

Нейвиънът продължи да се издига и на три хиляди и петстотин метра Пърсел си поотдъхна. Зави на северозапад и попита:

— Нещо против да запаля?

Очевидно никой нямаше нищо против и Франк запуши.

— На някого да му трябва шишето?

— Вече е късно — отвърна Вивиан.

— Как се справяш, Хенри? — осведоми се Пърсел.

Никакъв отговор.

Вивиан завъртя глава.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Искаш ли вода?

— Нищо ми няма.

— Вчера опитва ли се да излетиш? — обърна се тя към Франк.

— Вчера оставих синьоре Бокачо да излети. Освен това използвахме по-дългата писта.

— Може ли другия път пак да използваме нея?

— Може.

— А как мина кацането?

— Не се тревожи.

— Може ли да си дръпна?

Той й подаде цигарата.

Продължиха на северозапад и Пърсел предложи на Меркадо:

— Не е зле да се запознаеш с топографските карти.

— Не ги ли взе ти?

— Майтап ли си правиш, Хенри?

— А… ето къде били.

Вивиан се засмя.

Пърсел се отпусна назад, провери уредите и с радост установи, че скоростомерът е проработил.

— Съгласен съм другия път да играя ролята на потенциалния оцелял — информира го Меркадо.

— С удоволствие ще се лиша от малко баласт при излитането.

Франк погледна наляво. От въздуха пейзажът изглеждаше невероятно красив. Ето какво беше подарил на човечеството Бог. Всъщност най-древните останки от предшественици на човека, датиращи отпреди повече от три милиона години, бяха открити в долината на река Аваш. И оттогава хората дълго и мъчително се бяха изкачвали към… нещо.

Вивиан го снима, после снима седящия върху чувалите с кафе Хенри. Той взе апарата от ръцете й и каза:

— Обърни се насам.

Тя усмихнато се обърна и Меркадо я щракна.

— Е, нашето пътуване започна — каза Вивиан.

— За малко да го приключим още при излитането — отвърна Хенри.

— Усетих как свети Христофор и ангелите повдигат крилете ни — увери го тя.

Пърсел понечи да отговори нещо остроумно, но като се замислеше за излитането, не можеше да открие причина за случилото се.

Вивиан отново докосна медальона със св. Христофор.

— Благодаря ти.

— Ами на мене?

— Другия път използвай по-дългата писта.

Продължиха в мълчание. Етиопия се носеше под крилата им. Някъде долу, каза си Франк, се намираше обектът на тяхното търсене. И може би ги очакваше.