Нелсън Демил
Черният манастир (11)

10.

Влязоха в дългата палатка. Вътре горяха свещи и газени лампи. Вонеше на кръв и изпражнения, болните и ранените стенеха и крещяха. В дъното светеше по-ярка лампа и край масата под нея стояха трима души с хирургически маски.

Франк хвана фотографката за ръка и двамата се запровираха между редиците бинтовани мъже, които лежаха голи върху тъмни одеяла. По лицата им бяха накацали грамадни мухи и Вивиан притисна с длан устата и носа си, докато въртеше глава в сумрака, за да открие Меркадо и Ган.

Д-р Мато ги забеляза, смъкна маската си, каза нещо на италиански на Вивиан, след което се върна към пациента си.

— Отвели са Хенри и полковника още щом доктор Мато позволил да ги преместят — каза тя на Пърсел. — Поставили са ги под арест.

— Това вече ни е известно. Къде са ги отвели?

— На петстотин метра на изток имало parata militare… плац, където държат пленниците.

Той отново я хвана за ръка и бързо я изведе от лазарета.

Почти пълната луна изгряваше над хълмовете и окъпваше смълчалия се лагер в зловещо сребристо сияние. Стотици огньове вдигаха червени искри, носеше се мирис на горяща слама и сушени говежди изпражнения.

Тръгнаха на изток, като заобикаляха струпалите се около огньовете хора.

Във всички военни лагери, помисли си Пърсел, имаше карцери, където провинилите се войници и престъпници чакаха да ги изправят пред военен съд. Само че тук нямаше по-стабилни постройки от палатките.

Малко по-нататък забеляза друг почти задължителен елемент на военните лагери, за който им беше споменал Гетачу. Дълга опашка войници пушеха и се шегуваха пред голяма палатка, докато чакаха реда си.

— Какво става там? — попита Вивиан.

Пърсел не отговори.

— О… — промълви тя.

След известно време реши, че са пропуснали плаца, и се обади:

— Хайде да попитаме…

— По-добре да не питаме — отсече Пърсел.

Наближиха голям дол с амфитеатрална форма. В единия му край имаше дъсчен подиум и Франк разбра, че това е плацът, на който генерал Гетачу и неговите офицери държат речи пред войниците си.

Пред подиума бяха забити стълбове. Такива имаше в много военни лагери в Третия свят — позорни стълбове, на които бичуваха или оковаваха войници, за да ги накажат и унизят пред другарите им. Край един от тях Франк забеляза движение и каза:

— Ей там. — И посочи.

Забързаха към подиума и когато го наближиха, видяха трима мъже, провесени за китките на съседни стълбове.

Меркадо и Ган още бяха с дрехите си, само че бяха боси. Третият, гол етиопец, изпаднал в безсъзнание, висеше между двамата европейци.

Вивиан се втурна към възрастния кореспондент и го прегърна. Той също изглеждаше в несвяст — или мъртъв, — но Пърсел забеляза, че гърдите му се надигат и спускат.

— Хенри… събуди се — изхлипа фотографката. — Хенри!

Меркадо отвори очи и я погледна. Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузите.

Оковите на китките на пленниците бяха заключени с вериги за железни пръстени, забити за стълбовете.

Франк погледна етиопеца. Лицето му беше подуто и покрито с мехури. По тъмната му кожа имаше следи от бичуване.

Меркадо дойде на себе си и разтърси глава. Вивиан притисна лице към гърдите му и заплака.

Пърсел отиде при Ган.

— Много се радвам да видя, че с госпожица Смит сте добре и сте свободни — каза полковникът.

Франк се позасрами от късмета си, ала положението лесно можеше да се промени.

— Разговарях с Гетачу и има шанс… — започна той, въпреки че не му се щеше да дава измамни надежди на окован и осъден на смърт човек.

— Гетачу се гаври с жертвите си. Спестете си усилията.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Доктор Мато ни нахрани и ни закрепи достатъчно, за да ни оставят да висим тук до разсъмване — отвърна полковникът. — Така ще мога без чужда помощ да отида на собствената си екзекуция.

Франк мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Просто се опитайте да убедите Гетачу да го направи бързо и чисто с наказателен взвод — прибави британецът.

— Той каза, че ви уважавал като войник.

— Не мога да му отговоря със същото. Обаче ще му повярвам и ще очаквам просто да ме разстреля.

Пърсел кимна и каза:

— Ще останем при вас през нощта.

— Добре. Има предостатъчно свободни стълбове.

Въпреки обстоятелствата журналистът се усмихна на черния хумор. Огледа оковите на китките на Ган. Бяха заключени с катинар, както и веригата за желязната халка. Ако намереше с какво да отключи катинарите, можеше да освободи пленниците и да избягат.

Ган проследи погледа му и каза:

— Тук няма охрана, но ако погледнете надясно, ще видите вишка.

— Ясно… може би, след като залезе луната. — Пърсел си помисли дали да не му каже, че доскорошният му шеф, княз Иясу, е заловен и вече не е нито княз, нито мъж. Тази информация обаче с нищо нямаше да помогне на полковника, нито щеше да го обнадежди. — Ще ви оставя за малко.

— Ще ви изчакам. Няма къде да отида.

Франк мина покрай етиопеца, който продължаваше да е в безсъзнание, и застана до Вивиан. Тя шепнеше нещо на Меркадо и го галеше по гърдите и косата.

Франк погледна по-възрастния кореспондент и след малко Меркадо тежко въздъхна.

— Съжалявам за цялата тази история.

— Поне е интересно, Хенри.

— Страхотен репортаж, ако успееш да го пратиш.

— Така си е.

— Иди да видиш полковник Ган — каза Меркадо на Вивиан. — Сигурно се чувства пренебрегнат.

Тя се поколеба, след това мина покрай етиопеца, но след миг се върна и последователно постави длан върху лицето и гърдите му.

— Той умира.

Пърсел погледна тримата мъже, които висяха на стълбовете. На другата сутрин Гетачу щеше да събере войската си, за да й покаже какво ще сполети хората, които го дразнят. Ако беше луд, а той наистина бе луд, щеше да произнесе реч и да заплаши войниците си със същото наказание, в случай че дезертират. Но ако беше завършен садист, щеше да им говори за тяхната победа или нещо друго, без да спомене за тримата оковани мъже, и да остави войниците сами да си направят заключенията.

Хрумна му също, че може да приковат на стълбовете и тях двамата с Вивиан. Или… да отведат Вивиан в онази палатка. Като се имаше предвид съдбата на княза, самият той, Меркадо и Ган можеха също да бъдат пратени там.

Помисли си, че никак не е добре да си в ръцете на всемогъщ психопат, който сигурно е и сексуален садист. Трябваше да направи нещо, докато имаше възможност. Само че какво? Все още можеше да избяга. Но как да зареже Хенри и полковник Ган? И трябваше ли да вземе със себе си Вивиан?

— Аз съм виновен — каза Меркадо. — Не биваше да напускаме Адис Абеба.

— Тогава идеята ни се стори добра.

— Не трябваше да заспивам. Ган ме помоли да остана буден, докато той подремне… Казах му: „Нямай грижа. Легни и си почини“, и следващото, което помня, бяха заобиколилите ни войници. Водеха магаре.

— Муле.

— Няма значение. И сега всички сме виновни в съучастие с него.

— За нищо не сме виновни, Хенри, освен че имахме глупостта да очакваме тук да ни приемат като акредитирани журналисти.

— Е… може би щеше да е по-добре, ако не бяхме заедно с полковник Ган.

Пърсел си помисли, че макар полковникът да ги бе спасил от гала, Хенри има нужда да сподели вината с някого.

Меркадо усети, че Франк не е съгласен с неговото обяснение за ситуацията, и каза:

— Съдба. Тук ни доведе съдбата. Има причина за това…

— Кажи ми, когато я научиш.

— Когато доктор Мато ми каза, че двамата с Вивиан сте тук и сте добре, разбрах, че ни закриля висша сила — продължи възрастният кореспондент.

— Изобщо не ми е хрумвало подобно нещо, Хенри.

— Трябва да вярваш, Франк. Вярата ще ни помогне в това изпитание.

Пърсел се изкушаваше да отбележи, че макар да не вярва особено, не той виси на стълба, но вместо това каза:

— С Вивиан се срещнахме с Гетачу.

Меркадо не отговори.

— С две думи, той вече е провел военен съд в главата си и е осъдил Ган на смърт.

По-възрастният кореспондент продължаваше да мълчи и Франк го погледна, за да се увери, че е в съзнание. Меркадо напрегнато се взираше в него — очакваше да научи собствената си участ.

— Нас с тебе и Вивиан би трябвало да ни изправят пред военен съд утре сутринта — каза Пърсел. — Но може и да не се стигне дотам.

Колегата му не реагира и Франк му предаде разговора с революционния генерал, като се мъчеше да го представи едновременно оптимистично и реалистично, макар че не спомена за не особено завоалираната заплаха на Гетачу да прати фотографката в лагерния бардак. Хенри си имаше достатъчно проблеми.

— Гетачу може би чака заповед от началството си — завърши Пърсел. — Или пък ни готви нещо друго, което не ни казва.

Меркадо се замисли.

— Ще сме му по-полезни живи, отколкото мъртви.

— Това може и да е вярно, за съжаление.

— Или пък временното правителство просто ще му нареди да ни освободи. Дори съм сигурен, че ще го направи. С генерал Андом бяхме в отлични отношения.

— Чудесно. Надявам се, че и генерал Андом и генерал Гетачу са в отлични отношения.

Хенри не отговори.

— Вивиан каза ли ти, че гала са пленили княз Иясу и двама негови щабни офицери и са ги предали на Гетачу? — попита Пърсел.

— Не… Бог да се смили над тях.

— Тая седмица Бог е в отпуска, Хенри. Така че аз ще направя каквото мога за нас, стига да не увисна на съседния стълб.

— Убеден съм в това, Франк. Ако пак разговаряш с Гетачу…

— Трябва да те предупредя, Хенри, че може да реша да се чупя. Без Вивиан. Ако се добера до Гондар, ще хвана самолет за Адис Абеба, ще се свържа с американското, швейцарското или британското посолство и ще измъкна и вас. — Погледна по-възрастния си колега. — Какво ще кажеш?

Меркадо се замисли, после каза:

— Няма да успееш, Франк.

— Струва си да опитам.

— Нямаш пари и документи, нямаш… нямаш обувки, за бога.

— Ще последвам примера на Ган — ще потърся приятелски настроени роялисти.

— Те и на себе си не могат да помогнат. С тях е свършено. Гонят ги като псета. Трябва да останеш тук — заяви Меркадо. — За да помогнеш на всички ни.

— Ще ви оставя в Божиите ръце.

Вивиан се върна, прегърна възрастния кореспондент и каза на Пърсел:

— Трябва да им донесем вода, Франк.

— Добре. Стой тук.

Той се изкачи по склона на естествения амфитеатър, ориентира се и тръгна на запад към лазарета — единствения оазис на човечност в тази пустиня на смъртта. Макар че, ако не беше толкова циничен, щеше да признае, че тук навярно всеки щеше да му даде вода, както бяха постъпили войниците в огневата точка. Хората не бяха лоши, но както бе виждал толкова често на толкова много места, войната променяше човека.

Винаги щом започваше да вярва в човечността, Пърсел се сещаше за червените кхмери, които бяха избили милиони свои сънародници. А сега познаваше и племето гала, варварска проява на тъмната човешка страна. Всъщност, каза си той, вероятността да стигне до Гондар и Адис Абеба наистина се равняваше на нула.

Сред струпаните униформи и екипировка на вкараните в лазарета намери две манерки с вода и потърси нож, щик или нещо друго, което можеше да му е от полза, ала други вече бяха преровили всичко. Франк зави манерките в една униформена риза и тръгна обратно.

Нямаше представа защо Гетачу ги е оставил с Вивиан на свобода, но опитът му със садистични деспоти задължително предполагаше елемент на непоследователност — с нищо непредизвикани прояви на жестокост, редуващи се с безкрайно великодушие. Деспотът иска да се страхуват от него, но и да го обичат за милостта му. Деспотът иска да е като Бог.

Върна се при окованите и подаде едната манерка на Вивиан, която я повдигна към устните на Меркадо. Франк отиде до етиопеца, ала той явно беше умрял. Франк сложи длан на гърдите му, после притисна ухо до спрялото му сърце.

— Видях го да издъхва — каза Ган от съседния стълб.

Пърсел отиде при него и му даде да пие.

— Запазете малко вода за после — помоли го британецът.

— Утре сутрин всичко ще свърши — увери го Франк.

— Да, знам.

Пърсел нямаше какво друго да му каже, така че се върна при Вивиан, която миеше лицето на Меркадо, застана до тях и загледа тази проява на женско милосърдие и скръб. Pietà. На италиански това означаваше състрадание и благочестие. Умиращият син или съпруг, воин или баща, утешаван в предсмъртния му час от майка или съпруга, благочестива жена, изпълнена с обич и жалост. „Дано всички имаме щастието да умрем така“, помисли си Франк.

— Ще ида да поспя на подиума — каза той и се обърна към Меркадо: — Ако имаш нужда от нещо, тук съм. — Отправи същото уверение към Ган и изкачи трите стъпала на грубо скованата дъсчена трибуна.

Луната осветяваше огромното пусто поле.

Пред подиума се издигаха десет стълба. Полковникът бе вляво от трибуната. До него, прикован за китките, висеше мъртвият етиопец. Франк се зачуди какво е направил, за да го накажат с такава смърт. Навярно нищо особено. Меркадо беше на около три метра точно пред него. Вивиан му шепнеше нещо и го галеше по лицето. От време на време той й отговаряше, но Пърсел не чуваше думите, а и нямаше желание да подслушва личния им разговор — ако това място за публични наказания и смъртта изобщо можеха да се нарекат „лични“. Надяваше се обаче Хенри да прояви мъжество и да понесе страданията си с достойнство като Ган и думите, които отправя към любимата си, да са също толкова утешителни, колкото и нейните — към него.

Постла ризата от лазарета върху дъските на подиума и легна. Ала изтощението и тревогата не му позволиха да заспи. По някое време, може би след петнайсетина минути, Вивиан се качи на трибуната и безмълвно легна до него, въпреки че имаше достатъчно свободно място. Той се премести малко наляво.

— Легни върху ризата.

Тя го послуша, отпусна се по гръб и впери поглед в небето.

От планините задуха вятър и тя помоли:

— Прегърни ме, студено ми е.

Франк се премести към нея и двамата се обърнаха на една страна, преплетоха голите си ръце и крака и се притиснаха един към друг, за да се стоплят.

Той усещаше туптенето на сърцето й, дъха й, мекотата на гърдите й. Шамите се бяха вдигнали до бедрата им. Вивиан започна да се отърква в него, претърколи се по гръб и го привлече върху себе си.

Пърсел се поколеба, после я целуна и тя го прегърна, притисна устните си към неговите. Той отметна шамите още нагоре и проникна в нея, без да срещне съпротива. Вивиан го обгърна с крака и го притегли още по-силно. Тялото й затрепери, скова се, след това изведнъж се отпусна и тя простена високо. Франк свърши в нея и двамата останаха неподвижни, жадно вдишвайки студения нощен въздух.

 

 

Лежаха по гръб един до друг и се държаха за ръце, загледани в звездното небе. Не бяха изрекли нито дума и той си помисли, че няма какво да си кажат, ала накрая наруши мълчанието.

— Опитай се да поспиш.

— Трябва да видя как е Хенри. И полковник Ган.

Франк се надигна и седна.

— Мога и аз да отида.

Вивиан се изправи и взе манерката.

— Веднага се връщам.

Той стана и я проследи с поглед. Тя слезе по стъпалата и бързо тръгна към полковника.

Луната вече се спускаше на запад и стълбовете хвърляха дълги сенки. Пърсел видя, че Меркадо се е завъртял около стълба и е застанал с лице към подиума.

Вивиан остана за кратко при Ган, после бавно тръгна към възрастния кореспондент, който не гледаше към нея, а нагоре към Франк.

Дали ги беше видял или чул?

Вивиан спря пред Меркадо и той сякаш я забеляза едва сега.

— Махни се от мен — изсумтя с изненадващо силен глас окованият журналист, когато тя вдигна манерката към устата му и го погали по лицето.

Вивиан му заговори тихо, ала Хенри поклати глава и отказа да пие. Тя отново опита, но Меркадо повтори:

— Махни се от мен!

Тя се обърна и бавно закрачи със сведена глава към подиума.

Франк погледна към Хенри и очите им се срещнаха.

Вивиан се качи по стъпалата, пусна манерката на пода, легна върху ризата и се вторачи в небето.

Франк клекна на няколко крачки от нея.

— Съжалявам.

Вивиан не отговори.

Той се отпусна по гръб — деляха ги около три метра — и я чу да прошепва:

— Ти не си виновен.

Да, помисли си Пърсел, определено нямаше вина.

— Поспи. Очаква ни тежък ден.

— Утре ще умрем. И тогава всичко това няма да има значение.

— Утре ще се върнем в Адис Абеба.

— Едва ли. Ще ме любиш ли пак? — помоли го тя.

— Не… не тук. В Адис Абеба.

— Ако се измъкнем, това няма да се повтори.

— С Хенри ли ще бъдеш?

— Може би… Ако оцелее.

— Всички ще оцелеем.

— Да. Лека нощ.

— Лека.

Франк се вторачи в звездното африканско небе. Беше красиво. Невероятно красиво.

Затвори очи и докато се унасяше, я чу да ридае безмълвно. Искаше му се да я утеши, но не можеше. Заспа. Сънува Вивиан, гола във водата, и Меркадо, който крещеше името й.