Нелсън Демил
Черният манастир (35)

34.

Хенри Меркадо седеше на балкона на хотелската си стая и пиеше кафе по халат и гащета. Мъглата се вдигаше и той видя в далечината черен едномоторен самолет, който излетя от пистата на хълмовете.

— Това трябва да е Франк — каза Меркадо и посочи.

— Той каза да се оглеждаме за него към седем — отвърна седналата на другия стол Вивиан.

Меркадо я погледна. Беше с къса бяла шама, която си беше купила отнякъде и очевидно я използваше вместо нощница. Шамата му напомни за лагера на Гетачу. За плаца. И стълба. Зачуди се дали Вивиан понякога си мисли за това.

— Франк каза, че щял да прелети наблизо и да ни даде знак с крилата — прибави фотографката.

Това сигурно означаваше, че тя трябва да се върне в стаята си — или в стаята на Пърсел, — за да не ги види Франк, че пият заедно кафе на балкона на Хенри Меркадо в седем сутринта. Ала Вивиан си седеше съвсем спокойно.

— Този град е върхът на мизерията — смени темата Меркадо.

— Това не ти е Рим.

— Не. Това е адът.

Вивиан се засмя.

Меркадо мразеше Адис Абеба още от 1935-а и през изтеклите оттогава четирийсет години не беше видял нищо, което да промени мнението му. Мразеха го и самите етиопци. Подобно на всички полуевропеизирани градове в Африка и Азия, които бе посещавал, етиопската столица съчетаваше най-лошите черти на всяка култура. Единственото хубаво нещо в нея беше разположението й на около две хиляди и четиристотин метра надморска височина, което правеше климата приятен, освен през дъждовния сезон от юни до септември, когато стичащата се от хълмовете кал заливаше улиците.

Той отново напълни чашите им с кафе. Вивиан опря босия си крак на парапета и шамата се вдигна до бедрата й.

Хенри се изненада, когато фотографката прие поканата му за кафе на балкона, и още повече, когато я видя да влиза само по шама и почти нищо друго. Или направо нищо друго.

Вивиан обаче принадлежеше към друго поколение. И той понякога я смяташе за рожба Божия: природно невинна и в същото време несъзнателно чувствена.

Впери очи в черния самолет, който кръжеше над хълмовете и правеше опасни наглед завои, и отбеляза:

— Надявам се, че е добър пилот.

Вивиан се взираше в самолета и не отговори.

Хенри отново насочи вниманието си към Адис Абеба. Мразеше я наред с всички други градове от младостта си, защото му напомняше за времето на младежките му надежди и оптимизъм — когато вярваше в Москва, а не в Рим. Сега върху плещите му тежеше бремето на годините и разочарованията — и на Бог.

Ако се вгледаше внимателно в стелещата се под тях мъгла, можеше да види как Хенри Меркадо тича към телеграфа по площад „Св. Георги“. Можеше да чуе рева на италианските бойни самолети в небето. Можеше да си спомни и усети — и той си го спомни и го усети — удоволствието от любенето с деветнайсетгодишната дъщеря на един американски дипломат в затъмненото фоайе на „Империал“. Защо във фоайето? Нали имаше стая в хотела? Ами ако включеха осветлението? Меркадо се усмихна.

— На какво се усмихваш, Хенри?

— На нещо, което винаги ме кара да се усмихвам.

— Разкажи ми го.

И той й разказа как е правил любов в затъмненото фоайе на хотел „Империал“ по време на въздушно нападение.

Вивиан го слушаше, без да го прекъсва, после известно време помълча.

— Значи разбираш.

Меркадо не отговори.

— Когато ни е страх, правим най-различни неща.

— Нас не ни беше страх от въздушното нападение.

— Вкопчваме се в някого.

— Аз не тръгнах с онова момиче за Кайро.

Тя остави думите му без отговор.

Меркадо отправи поглед към „Империал“. Опасващите хотела веранди като че ли бяха провиснали. Хрумна му носталгичната идея да се пренесе там, но навярно стигаше и да се отбива веднъж дневно, когато ходеше в пресслужбата. Всъщност беше най-добре местата, които човек свързва с хубави спомени, да си останат само спомени.

Самолетът се издигаше на север и Хенри видя, че за малко се е разминал с един далечен връх. Вивиан явно не го забеляза.

— Надявам се, че си готова за въздушни снимки с малък аероплан, управляван от начинаещ пилот — все пак й каза той.

— По-добре е ти да останеш тук, Хенри.

— Не ме е страх от смъртта, Вивиан. Страх ме е да не умреш ти.

— Никой не бива да умира. Но… думите ти ме трогват.

— Защото те обичам.

— Знам.

Меркадо не й зададе логичния следващ въпрос и се загледа в Адис Абеба. Улиците бяха мръсни и воняха отвратително. Старци с липсващи части на тялото напомняха за старорежимното етиопско правосъдие. До жертвите на съдебното членовредителство се нареждаха ранените в скорошни и отдавнашни войни. После пък идваха уродливите просяци, болните проститутки и гладните боси дечурлига, които тичаха из потъналите в магарешки изпражнения сокаци. Сегашният глад вече беше отнесъл четвърт милион души. Как се очакваше да вярва в Бог?

— Как е възможно?

— Кое?

— Ей това. — Хенри махна с ръка към града.

Вивиан се замисли за момент.

— Чудесно е, че още те е грижа.

— Вече не.

— Напротив.

— Понякога ми се струва, че съм живял прекалено дълго.

— Май веднъж ми го каза.

— Нима? И ти какво ми отвърна?

— Не си спомням.

Ала той си спомняше. Беше му отвърнала: „Как можеш да говориш така, щом имаш мен?“

Меркадо я погледна и сърцето му буквално секна за миг.

Сега самолетът описваше тесни кръгове точно над града, както щяха да правят по време на въздушните снимки. Той си помисли, че не е зле Вивиан да си тръгне, преди Пърсел да е решил да прелети покрай „Хилтън“. Тя обаче просто си седеше на мястото и опряла крака върху парапета, спокойно наблюдаваше полета на любовника си.

— Най-добре се премести на твоя балкон — накрая й рече Хенри. — Или на неговия.

Вивиан пак не отговори.

Той се изправи, но не влезе вътре.

Слънцето се издигаше над хълмовете и разнасяше последните остатъци от мъглата. В столицата на доскорошната империя имаше много пустеещи участъци с дерета и хълмчета. Малкото високи сгради бяха разделени едни от други с километри бедняшки колиби, скупчени като първобитни села. Бананови дървета и палми пазеха гофрираните им ламаринени покриви от палещите лъчи. Адис Абеба гъмжеше от плъхове и насекоми, нощем из околните хълмове виеха хиени. Каквато и надежда да бе имало за града и страната при вялите опити за реформи на императора, сега тя беше удавена в море от кръв. Над тази древна земя се спускаше дълга нощ и дори някога отново да изгрееше зора, Меркадо нямаше да доживее да я види.

— Добре ли си? — попита го Вивиан.

— Сега виждам нещата по-ясно. И ми е жал — и за самия мен, и за тези хора.

— Ти си добър човек, Хенри.

— Бях.

— Пак ще открием този добър, щастлив и оптимистичен човек. Нали затова сме тук.

Той кимна. Това беше последното пътуване. Надяваше се да намери спасение, но бе готов и за окончателно разочарование.

Меркадо отправи поглед надолу към площада, над който се извисяваше единствената красива постройка в града, катедралата „Св. Георги“. Денем около нея пъплеха просяци, нощем — проститутки. Бяха я построили италиански войници, пленени в Адова по време на първото италианско нашествие през 1896-а, факт, който още повече оскверняваше огромния коптски храм. Каква ирония, помисли си той, или пък грандиозна космическа шега.

— Той идва, Хенри. — Вивиан посочи.

Черният самолет се приближаваше от изток, така че страната на пилота да е обърната към хотела. Меркадо забеляза, че аеропланът лети опасно ниско и бавно. Ако заглъхнеше, нямаше достатъчно височина за нормализиране на скоростта.

Фотографката явно не разбираше риска и усмихнато му махаше с ръка.

Хенри не можеше да откъсне очи от самолета и очакваше всеки момент да се забие надолу. Какви ги вършеше Пърсел? Ето какво се случва, когато се перчиш пред някоя жена, помисли си Меркадо. Умираш. А ако Франк умреше… Той се озърна към Вивиан.

Тя стоеше изправена на пръсти и енергично размахваше ръце.

— Франк! Ехо! — Вивиан чак заподскача.

Самолетът разклати крила на стотина метра от балкона в знак, че пилотът ги е видял. Хенри вяло му махна и когато машината прелетя покрай тях, зърна лицето на Пърсел. Наблюдаваше ги.

— Видя ни! — извика Вивиан. — Ти видя ли го, Хенри?

Възрастният журналист не отговори. Самолетът набра скорост и се отдалечи на запад. Меркадо очакваше Пърсел да направи кръг и пак да мине покрай тях, но той продължи нататък и постепенно се сля с фона на високата планина.

Фотографката остана права до парапета, вторачена в забулените в мъгла върхове.

На Меркадо му се прииска да я помоли да си отиде, ала не го направи.

— Надявам се това да не предизвика проблем — каза накрая.

Вивиан завъртя глава към него.

— Ние просто пихме кафе. Докато чакахме Франк.

Хенри кимна.

Тя се обърна и се облегна на парапета.

— Ти не беше ревнив.

— Не бях.

— Тримата се къпахме заедно.

— Да… Е, едно е да се изкъпеш с някого, а съвсем друго — да спиш с него.

— Едното е прелюдия към другото. И ти го знаеше.

— Не ми излизай с тоя аргумент, Вивиан.

Тя мина покрай него и влезе в стаята.

Меркадо остана на балкона още няколко секунди и я последва през плъзгащата се врата.

Вивиан лежеше на неоправеното му легло, все още по шама, но я беше запретнала до кръста си, разкривайки черния си полов триъгълник.

— Това ще оправи нещата помежду ни — каза му.

Хенри разбра смисъла на тези думи. „Съжалявам — означаваха те. — Връщам ти твоята гордост. Освобождавам те от гнева“.

Той пусна халата си на пода, събу си гащетата, качи се на леглото и като коленичи между широко разтворените й крака, понечи да съблече шамата й.

— Недей — спря го Вивиан. — Така.

Меркадо я погледна въпросително.

— Така, Хенри. Нали разбираш.

Той кимна.

Тя протегна ръка, хвана твърдия му член и го притегли към себе си. Хенри се отпусна върху нея и Вивиан го вкара в себе си, обгърна го с бедра и го придърпа още по-близо.

Меркадо започна да тласка и след малко тя свърши, издавайки тих стон — същия като стона, който беше чул онази нощ. Той продължи движенията си и Вивиан свърши отново, после Хенри усети, че се изпразва в нея.

* * *

Лежаха един до друг и се държаха за ръце, загледани в бавно въртящия се вентилатор на тавана.

— Сега разбираш ли? — попита тя.

— Да.

— И разбираш, че това е между приятели.

Той не отговори.

— Нараних те и сега се чувствам по-добре. Искам да се успокоят и твоите чувства. Към мен. И към… всички нас.

— Разбирам.

— Надявам се. Ако не веднага, постепенно.

Когато Хенри отново видеше Пърсел, искаше да каже Вивиан. Когато седнеха заедно на по чаша, тримата щяха да са квит, макар че Франк нямаше да го знае. Но щеше да го знае Хенри Меркадо.

Сега той наистина се чувстваше по-добре. Не изпитваше гняв или ако изпитваше, вече го нямаше онова усещане за безпомощност. Ала изпитваше усещане за загуба. Искаше да е с нея.

— Поне ми кажи, че ти е доставило удоволствие — каза й.

— Винаги ми е доставяло удоволствие.

— Още веднъж?

Вивиан погледна часовника.

— Трябва да тръгвам.

— Някой друг път?

— Не. Това няма да се повтори. — Тя се надигна и понечи да спусне крака на пода, но Хенри постави длан на тила й и нежно я притегли към себе си.

Вивиан се поколеба, после му позволи да наведе лицето й към влажния си пенис и го пое в устата си. Застана на колене между краката му и дългата й черна коса се посипа върху бедрата му. Меркадо свърши, извивайки гръб, и Вивиан не се изправи, докато в него не остана нищо. След това клекна върху прасците си и го погледна. Спермата му се стичаше по брадичката й.

Погледите им се срещнаха и тя се усмихна, смъкна шамата и се изправи върху леглото, после направи кръг около Хенри, който безмълвно я наблюдаваше.

Вивиан скочи на пода, избърса лицето си със салфетка, облече си шамата и тръгна към вратата.

— Благодаря за кафето.

— Пак заповядай.

Тя излезе и Меркадо впери очи във вентилатора.

— Обичам те.