Нелсън Демил
Черният манастир (57)

56.

Франк Пърсел седна на една пейка и запали цигара. От Джаниколо, хълма на Янус, духаше леден вятър и ватиканските градини почти пустееха в този студен и облачен февруарски следобед.

Скоро трябваше да напусне Рим, но преди това искаше да се види с Вивиан и Хенри.

Меркадо предложи да вечерят в „Етиопия“, ала Пърсел предпочете парка на Ватикана, след като Хенри си тръгнеше от работа. Срещата трябваше да е кратка, приятна и безалкохолна.

Беше 17:30 и Меркадо закъсняваше, както винаги, но Франк видя Вивиан да се приближава по алеята. Тя също го видя, усмихна се, махна му с ръка и ускори ход.

Пърсел се изправи и двамата се поколебаха за миг, после се прегърнаха и размениха почти въздушна целувка.

— Пазя ти място — каза й той.

Тя се усмихна и седна. Франк се настани в другия край на пейката и угаси цигарата.

— Ще дадеш ли една и на мен?

— Не бива да пушиш. — Въпреки това й подаде пакета марлборо и Вивиан си взе цигара. Той се наведе към нея и драсна клечка кибрит. Вятърът разлюля пламъчето.

Тя дръпна и издиша облак дим и пара.

— Студено е.

— Идва пролет.

Известно време помълчаха, после им хрумна, че може никога повече да не останат сами на градинска пейка или където и да е другаде.

— Той има нужда от мен — каза Вивиан.

Пърсел не отговори.

— А ти нямаш.

— Този разговор май вече сме го водили.

— Ако променя решението си, може ли да се върна?

Уж трябваше да се държи твърдо и да отговори отрицателно, но той отвърна:

— Да.

— Само че ти вече няма да си свободен.

Той отново не отговори.

— Може ли да останем приятели?

— Не ще и питане.

Пак замълчаха и Франк се вторачи в сумрачния ветровит парк на Етиопския колеж.

Вивиан проследи погледа му.

— Още не съм проявила снимките. Ще напишеш ли за… нашето търсене?

Той си помисли, че не е нужно светът да научава онова, което знаят те тримата. Това нямаше да е добре и за монасите.

— Смятам, че всички трябва да затворим етиопския си роман и да продължим нататък.

Тя кимна.

— Това ще е нашата прекрасна и тъжна тайна.

— Точно така.

— Ще се върнеш ли някога там?

— Ако открия добра фотографка.

Вивиан се засмя.

— Каква е перспективата да си намериш работа?

— Сигурно по-оптимистична от твоята.

Тя се усмихна.

— Търся нещо в Щатите. — Пърсел замълча за миг. — Отдавна не съм си бил у дома.

— Съобщи ми как да поддържам връзка с теб.

— Непременно. — Той си погледна часовника. — В последния момент трябва да е пристигнала важна новина за Юбилейната година.

Вивиан отново се усмихна.

— Защо не дойдеш да вечеряш с нас?

— Благодаря, но наистина имам среща.

— Колко ще останеш в Рим?

— Утре заминавам.

Тя го погледна.

— Отивам в Лондон да се срещна с роднините на полковник Ган. Той има бивша съпруга, която го обича, и две големи деца.

— Много мило от твоя страна.

— Британското посолство още не разполага с информация за тялото му.

— Той е в рая, Франк.

— Така е. Хенри предаде ли черепа на когото трябва?

— Да. Навярно бихме могли да се срещнем в Берини.

Пърсел не знаеше кого има предвид — тях двамата или тях тримата.

— Ще ти съобщя, когато тръгна за там.

— Мога да съм ти преводачка.

Той й се усмихна. Двамата отново помълчаха, после Франк попита:

— Кажи ми пак защо ни пуснаха да си вървим?

— Защото знаеха, че сме избрани.

— Отец Армано също е бил, а е прекарал четирийсет години в затвора.

— Не знам… тогава е имало война…

— И сега има.

— Фалашите бяха напуснали Шоан и монасите са щели да напуснат черния манастир заедно с Граала.

— Ясно. — Обяснението не се свеждаше само до това, че монасите са ги смятали за избрани.

Той отново насочи вниманието си към Етиопския колеж, в който тъкмо влизаха група духовници, и се замисли за черния манастир, вече изоставен от своите обитатели. Монасите бяха натоварили десетина магарешки каручки и сигурно бяха взели със себе си Светия Граал и копието на Лонгин, макар Вивиан, кой знае защо, да бе останала с впечатлението, че копието е призрачно и се явява там, където е Граалът.

Така или иначе, монасите взеха тримата със себе си и когато стигнаха при манастира „Тана Киркос“ на езерото Тана, качиха неканените си гости на малка лодка с двама гребци, които ги откараха до Сини Нил. Там гребците слязоха и лодката продължи по бързото течение на реката. Пърсел я управляваше и те влязоха на суданска територия. Американското посолство в Хартум съдейства на тримата репортери бежанци да се качат на самолет за Кайро.

Франк реши да остане няколко дни в египетската столица, за да се отбие в апартамента си и да се срещне с някои хора от бюрото на Асошиейтед Прес. Хенри и Вивиан заминаха за Рим. И когато ги настигна в Италия, той установи, макар и без особена изненада, че са се настанили заедно в „Екселсиор“.

Както си мислеше и както винаги беше знаел, Хенри и Вивиан повече си подхождаха един за друг. Ала повече не означава по-добре и въпреки че беше ядосан и наскърбен, той също мислеше за Вивиан. Все още харесваше Меркадо, но не колкото се харесваше по-възрастният му колега. И щеше да го сподели с Вивиан, чисто по приятелски, но тя можеше да си помисли, че се държи като ревнив бивш любовник. Затова сега нямаше да й каже нищо.

— Все ми се иска да те попитам: за какво всъщност бяхме избрани? — наруши мълчанието Пърсел.

— Мислила съм за това. Струва ми се, че бяхме избрани да придадем смисъл на живота на отец Армано. Бог го е благословил и го е пратил при нас, за да умре в мир.

— Добре де, но защо тъкмо ние?

Тя му се усмихна.

— Сигурно защото в нас има нещо специално.

— Определено имаше — ние бяхме единствените в целия район.

— Не почвай пак с този цинизъм. Как може да си циничен след онова, което видя?

— Не съм сигурен какво съм видял.

— Аз съм сигурна.

— Завиждам ти.

— Отвори си сърцето, Франк. Ако вярваш в любовта, вярваш в Бог — напомни му Вивиан и попита: — Вярваш ли в любовта?

— Не ще и питане. — Пърсел отново си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. — Той се изправи. — Предай на Хенри много поздрави. И че ще се видим при следващото ми идване в Рим.

Тя също стана и се погледнаха в очите.

Франк си помисли, че Вивиан ще му предложи да се разходи с нея по пътеката към службата на Хенри. Тя обаче не го направи.

— Пожелавам ти цялото щастие на света — каза й Пърсел.

— А аз ти пожелавам Божия покой и Божията любов.

— И на теб.

— Връзката между нас никога не може да се скъса.

— Така е.

Нямаше какво друго да си кажат и той не искаше сбогуването им да е неловко или емоционално, затова просто рече: „До скоро“, обърна се и се отдалечи.

За пръв път усещането му за загуба не се компенсираше от усещане за облекчение. Всъщност имаше чувството, че животът му свършва.

Знаеше, че не бива да се обръща, ала нещо го накара да го направи. Тя стоеше до пейката и го гледаше.

Той направи още няколко крачки и отново се обърна. Вивиан продължаваше да се взира в него.

Франк тръгна обратно към нея и тя тръгна насреща му.

Спряха на няколко крачки един от друг и той видя, че в очите й блестят сълзи.

— Къде е Хенри? — попита я Пърсел.

— Казах му да не идва.

Той кимна.

— Ти обеща да ме приемеш обратно — напомни му Вивиан.

Франк помисли, че тя поставя въпроса чисто хипотетично, ала явно грешеше.

Вивиан се усмихна.

— Свободен ли си?

— Да.

— Е, вече не си.

Той не знаеше какво да каже, затова попита:

— Искаш ли да се поразходим?

Вивиан го хвана под ръка и тръгнаха из ватиканския парк.

— Ти ми обеща да се върнем на Капитолийския хълм.

— Обещах ти — потвърди Пърсел. — Багажът ти в моята стая във „Форум“ ли е вече?

— Не съм чак толкова нахална. Във фоайето е. — А после каза: — Ние сме създадени един за друг. Повярвай.

— Вярвам.