Нелсън Демил
Черният манастир (33)

32.

През следващите два дни Пърсел и Вивиан отново опознаваха града и възстановяваха някои журналистически контакти и местни връзки.

„Л’Осерваторе Романо“ нямаше бюро в Адис Абеба, но си поделяше едно малко помещение в стария хотел „Империал“ с други приходящи журналисти и репортери на свободна практика, които плащаха скромна такса, за да има къде да си окачат шапката и да използват пишещите машини и телекса.

Освен това се отбиха в американското посолство, за да регистрират присъствието си и да се срещнат с Ан, консулската служителка, която навремето ги беше взела от затвора. Вивиан й подари саксия с черни африкански теменужки, купени от един уличен продавач.

— Не биваше да се връщате — каза им дипломатката.

— Ще гледаме този път да не ни арестуват — увери я Франк.

Написа и прати в редакцията материал за етиопските католически бежанци от размирната еритрейска граница. Не знаеше нищо по въпроса и затова по примера на Меркадо си измисли по-голямата част, но за да придаде известна правдоподобност, спомена за посещението си във ватиканския Етиопски колеж и благодари на тамошните католически братя за тяхното гостоприемство и задето са благословили пътуването му до Етиопия.

— Тук изобщо има ли нещо вярно? — попита го Вивиан, след като прочете текста.

— Истината е първата жертва, която пада във всяка война — напомни й той. — Трябва да си заслужим прехраната. Снимай някой просяк и ще пуснем фотографията с надпис „католически бежанец“.

По два пъти дневно проверяваха за телекси, за да видят дали в крайна сметка Хенри Меркадо не е решил, че предпочита да си остане в Рим. Единственият телекс от него обаче се получи тази сутрин и гласеше: „ПОТВЪРЖДАВАМ ПРИСТИГАНЕТО СИ С «АЛИТАЛИЯ» В 16:23“.

Пърсел му прати отговор, потвърждаващ, че още са живи и здрави и с нетърпение очакват неговото пристигане.

Франк остави на рецепцията съобщение за Меркадо, че в 18:00 ще бъде в бара, и двамата с Вивиан се настаниха на една от масите и зачакаха да видят дали Хенри е минал проверката на летището.

Вече беше 18:35.

Вивиан отправи поглед към витража.

— Къде държат императора?

— Не казват.

— Мислиш ли, че още е жив?

— Ако беше мъртъв, щяха да обявят, че е починал от естествена смърт. Той е причината князете да продължават съпротивата.

— Кой трябва да го наследи на трона?

— Престолонаследникът княз Афса Восен, който успя да избяга в Лондон. Сигурно са дружки с Ган.

Тя кимна.

Пърсел си погледна часовника. 18:46. Хенри закъсняваше много.

— Знаеш ли, че растафарианите на Ямайка смятат Хайле Селасие за бог? — попита той.

— Нямах представа.

— После трябва да отидем там и да напишем материал за тях.

Вивиан се усмихна принудено.

Явно се безпокоеше за Хенри, ала не искаше да го признае от страх, че Франк ще изтълкува тревогата й погрешно.

— Ей там. — Франк посочи дългия бар. — Точно там седях и си гледах работата, когато двамата с Хенри дойдохте при мене.

Тя отново се насили да се усмихне.

— Здрасти — имитира Франк британския акцент на Меркадо. — Познаваш ли моята фотографка?

Усмивката й стана по-искрена.

— Веднага си паднах по теб.

— Всъщност ви трябваше моят джип.

— Нямах представа, че имаш джип.

— Е, вече нямам. Сега трябва да е при племето гала. Сигурно са впрегнали конете си в него. Трябва да потърся човека, от когото го взех под наем, и да си получа трите хиляди долара депозит.

— Мислиш ли, че ще ти ги върне? Ти си изгубил джипа му.

— Вината не беше моя.

— Нито пък негова. От кого всъщност взе джипа? Пак ще се наложи да наемем кола.

— От един тукашен италианец. Сигурно вече го няма.

— Трябва да го откриеш.

— Предполагам, че са му взели всички джипове. Един друг италианец, синьоре Бокачо, има или по-точно имаше малък аероплан. Разпитах за него, но явно никой не знае дали още е тук.

Вивиан кимна и си погледна часовника.

— Ще сляза на рецепцията да проверя дали е пристигнал. Ако го няма, ще видя дали полетът му не е закъснял.

— Добре.

Тя стана и излезе от бара.

Пърсел отпи глътка уиски. Бяха му дали телефонен номер за спешни случаи на британското, американското и швейцарското посолство.

Хрумна му, че без Меркадо и Ган търсенето на Светия Граал няма да стигне доникъде. Естествено, двамата с Вивиан можеха да направят опит, но това означаваше да прекрачат границата между смелостта и лудостта. И все пак… нещо му подсказваше, че след като вече е тук, всичко ще се нареди — че предчувствията и вярата им не лъжат и че наистина са избрани да го направят.

Освен това разбираше, че не са избрани непременно да успеят и дори да останат живи. Бяха избрани да открият Граала в себе си. И той си помисли, че всъщност винаги е било така, че Граалът е химера и пътуването е към самите тях, към сърцата и душите им.

Вивиан и Меркадо влязоха в бара усмихнати и хванати под ръка. Пърсел се изправи и също се усмихна.

— Познаваш ли моята фотографка, Хенри?

— Да. Обеща да ме черпи едно. И тебе също.