Нелсън Демил
Черният манастир (50)

49.

Привечер стигнаха до балнеокурорта и въпреки че оставаха още няколко часа дневна светлина, Ган реши да се установят там за през нощта.

— Не искам някой от нас да се пресили още първия ден.

Очевидно имаше предвид Хенри, Пърсел, а може би и Вивиан. Ган беше добър офицер.

— Нямаме представа накъде да тръгнем, след като пресечем шосето, затова не е зле да го обмислим — отбеляза Франк.

— Съвсем вярно.

— Нали казахте, че тук са идвали воините гала? — напомни Вивиан на полковника.

— Е, да, но повечето от тях се оттеглиха на изток, а и конските фъшкии изглеждат доста стари. Освен това комплексът е обширен и ние ще си изберем някое скришно кътче. И ще гледаме да не вдигаме шум. Аз съм с узито, а служебният ми револвер е в господин Пърсел — прибави той.

Намериха банята и установиха, че от устите на черните каменни лица, вградени в мраморните стени, в големите басейни все още се излива прясна изворна вода — нещо като банята на Мириам, помисли си Франк, само че не бяха лъвски муцуни, а лица на римски богове, едно от които подозрително приличаше на Бенито Мусолини.

Ган отново изрази почудата си от строителното майсторство на италианците.

— Малко ми напомня на римската баня в Бат^[1]. Водата там още си тече по тръбите и след две хиляди години.

И това сто на сто е последният свестен водопровод в Англия, помисли си Пърсел.

Утолиха жаждата си от устите на боговете с надеждата, че водата е годна за пиене, и напълниха манерките си. Изворната вода беше студена, но те се изкъпаха един по един и изпраха дрехите си.

Доста приличен първи ден, реши Франк. На сутринта щяха да пресекат шосето и да навлязат в terra incognita.

Проучиха балнеокурортния комплекс и встрани от централното фоайе откриха крилото със стаите за гости.

— Италианските войници, администратори и бизнесмени са идвали тук от Гондар за уикенда след уморителна седмица, преминала в експлоатиране на етиопците — поясни Ган. — Всичко е построено главно с робския труд на пленени етиопски войници. Обслужващият персонал се е състоял от млади етиопки.

— Почти като във времената на Римската империя — отбеляза Пърсел.

— Така си е. Просто им е в кръвта.

Франк преглътна коментара си за Британската империя, но полковникът прочете мислите му.

— Ние поне носехме със себе си ред, образование и законност.

— Слава богу, че не сте носили и водопроводите си.

Сър Едмънд се усмихна.

Намериха една сравнително чиста стая с варосани стени и се настаниха в нея. Всички мебели бяха отмъкнати, разбира се, но в ъгъла имаше стол в напреднало състояние на разпадане.

В балнеокурорта някога беше имало електричество, несъмнено от генератор — Пърсел видя контакти, а на тавана вентилатор, който не се въртеше от четирийсет години.

Големият прозорец гледаше на изток и щеше да пропусне утринните слънчеви лъчи. Провисналите жалузи още бяха закрепени за каменната арка. Градината навън се беше превърнала в миниатюрна джунгла и Ган им я посочи като път за бягство, ако някой ги нападне през вратата. И обратно, ако пред прозореца се появеше противник, можеха да се измъкнат през вратата и да избягат в огромния хотелски комплекс.

Насядаха на настлания с червени плочки под и Франк разгъна картите.

— На път за Гондар и на връщане облетяхме земите на запад от шосето, но както знаете, не сме правили въздушно разузнаване на този район — каза на полковника. — Доколкото си спомням обаче, той е покрит с гъста джунгла, не много по-различна от тази на изток от шосето. Картата явно потвърждава моите наблюдения.

— Да, на юг от Тана има само гъсти гори — каза Ган. — Въпросът е дали в тях има пътеки. А ако короните са съвсем плътни и почти не пропускат слънчевата светлина, долу няма да има много храсталаци, което означава, че ще можем да вървим лесно.

— Спомняте ли си този район от четирийсет и първа? — попита Меркадо.

— Не, за жалост. Придвижвахме се по шосето и гледахме да не навлизаме в джунглата. Италианската армия също я избягваше и използваше главно пътищата и градовете. Когато превзехме Гондар, италианците отстъпиха към хълмовете и планината на север, а не към джунглата. Имали ли сте удоволствието да участвате в сражения в джунглата, когато сте били тук?

— Аз бях военен кореспондент — отвърна Меркадо. — Моите сражения обикновено бяха из баровете и бардаците.

Вивиан се засмя, Ган се усмихна, а Пърсел се уплаши, че Хенри и Едмънд ще почнат да си разправят военни истории за Гондар през 1941-ва в опит да установят дали познават едни и същи бармани и проститутки, така че побърза да смени темата.

— От въздушното разузнаване си спомням, че на запад оттук има някакви възвишения — нещо като скални хребети, които се издигат над дърветата.

Полковникът кимна.

— Според хората от Шоан две от трите находища на обсидиан са на запад от балнеокурорта. Селяните още добиват от древните кариери малки обсидианови късчета, които използват за резба или домашна украса.

— Можете ли да откриете тези кариери? — попита Вивиан.

— Едва ли ще е лесно. Но имам представа къде се намират.

— А смятате ли, че черният манастир е близо до тях? — попита Меркадо.

— Възможно е. Нямаме почти нищо друго, на което да се опрем.

— Така е — съгласи се Франк и го погледна. — Дали Мириам не ви е казала нещо, което, ако се замислите…

Сър Едмънд се позамисли над недовършения въпрос.

— Селяните, които отивали на среща с монасите, почти винаги се връщали с чували изделия от обсидиан и после ги продавали в Гондар. Кръстове, образи на светци, бокали… някоя и друга Давидова звезда или катедралата „Свети Георги“ в Адис Абеба.

— Вивиан за малко да купи една такава в Рим — каза Пърсел.

— Трябвало е да купите онази с гравираната отдолу карта — засмя се полковникът.

— Не можах да я намеря — отвърна Вивиан.

— Значи според вас монасите са изработвали тези предмети и са ги давали на селяните в замяна на провизии — върна се на темата Меркадо.

— Така изглежда. С какво друго да се занимават монаси по цял ден? — реторично попита сър Едмънд.

„Да се молят и да се наливат“, отговори му Франк наум, а на глас каза:

— Е, нашето търсене постепенно заприличва на мотаенето на Артуровите рицари без карта и посока в търсене на замъка на Граала.

— Те всъщност са го намерили, нали знаете — отвърна Ган.

— В Англия няма джунгли — напомни му Пърсел.

— Ако ни е писано, ще го открием — каза Вивиан и го погледна строго.

— Да де. — После му хрумна нещо друго. — Щом снабдяването на монасите със сандали и свещи от Шоан е прекратено, според вас колко време ще издържат те в черния манастир?

— Основателен въпрос — каза полковникът. — Мисля, че монасите са относително независими по отношение на храната, въпреки че фалашите винаги са им носели продукти, каквито те нямат. Вино, естествено, но и жито за хляб. Съмнявам се, че в манастира или джунглата наоколо расте жито. Тъй че хлябът им скоро ще свърши.

— Един хляб и една риба би трябвало да им стигнат — подхвърли Франк.

Ган се усмихна.

— Според вас откъде са тези монаси? — попита Меркадо. — Предполагам, че не са родени тук.

— Не са — потвърди сър Едмънд. — Мисля, че са избрани от манастири из цяла Етиопия. И че знаят, че ако отидат в черния манастир, никога няма да излязат от него. Като атанга, който пази Ковчега на завета в Аксум. Това е служба за цял живот.

— Етиопия е била замръзнала във времето и след свалянето на императора стремително лети към двайсети век, без да е подготвена за кацане — отбеляза Пърсел.

— Възможно е.

— Какво ви привлича тук? — попита Франк полковника. — Тъй де, освен вашата княгиня.

Ган се усмихна.

— Просто ти влиза в душата.

Пърсел се обърна към Меркадо и той заяви:

— Това е най-благословената и най-прокълнатата страна, в която съм бил. Тя притежава библейско величие, допълнено с апокалиптично усещане за обреченост. Мразя я, но винаги ще се връщам тук.

— Да не забравиш да ми пращаш пощенски картички. — Франк върна разговора към предишната тема. — Според мен времето на монасите в черния манастир изтича. За съжаление те не могат да умножават хляба и рибата и историята под формата на генерал Гетачу им диша във врата. Няма да се изненадам, ако вече са заминали, но даже да не са, скоро ще си тръгнат.

Всички се съгласиха с него.

— Дори само да открием черния манастир, пак ще съм удовлетворен — каза Меркадо.

— Аз няма — заяви Вивиан.

Отново се надвесиха над картата.

— Знаете ли за колко време войниците на княз Теодрос са отвели свещеника от черния манастир до неговия затвор? — попита Ган.

— Както споменах, отец Армано не каза нищо по въпроса — отвърна Меркадо. — За един-два дни, предполагам.

— Ясно. Вече знаем, че пътят оттук до крепостта е най-много четири часа. Тогава да приемем, че манастирът е на не повече от един ден път на запад оттук. По открит терен или прилична пътека, каквито трябва да са били известни на войниците, това прави… да речем, десет часа бърз ход с четири километра в час. Значи до манастира са четирийсет километра.

— Монасите отвели отец Армано при войниците — напомни му Вивиан. — Войниците не били в манастира.

— Вярно. И не ни е известно къде са били войниците по отношение на манастира. Все пак можем да приемем, че разстоянието общо е петдесет километра. — Сър Едмънд начерта на картата полукръг с център балнеокурорта. Радиусът стигаше до шосето. — Готово. Каква е формулата за площ на кръг?

Последва засрамено мълчание. Накрая Меркадо се обади:

— Ако беше правоъгълник, а не полукръг, площта му щеше да е пет хиляди квадратни километра… така че ако отрежем заоблената част на полукръга, ще получим… около четири хиляди квадратни километра.

— Добре. — Ган впери очи в картата. — Това е доста голяма площ, ако вървиш пеш.

— Площта всъщност няма значение — възрази Пърсел. — Важни са пътеките и малкото указания, с които разполагаме, например обсидиановите находища, които ще ни насочат къде да търсим.

— Съвършено вярно — съгласи се сър Едмънд. — И няма как да сме сигурни, че са водили свещеника само един ден. Може да са били два дни.

— Колко всъщност са отсъствали селяните от Шоан, когато са отивали на среща с монасите? — попита го Франк.

Полковникът не отговори веднага.

— Чувал съм, че ги нямало най-малко по два дни. По един ден път натам и обратно. Определено не са вървели по тъмно. Да речем, десетчасов преход, пренощуване и още десет часа до Шоан.

Пърсел извади картата на съседния район, на който беше означено фалашкото село, и от двете известни точки, Шоан и балнеокурорта, се опитаха да екстраполират времето и разстоянията на запад от шосето, за да видят кои се пресичат или застъпват.

Пърсел се опасяваше, че пак правят грешни предположения, тълкуват произволно указанията и се правят на много умни, ала този път, въз основа на неговото заключение, че отец Армано е отивал в черния манастир, когато го бяха открили в балнеокурорта, изпитваше малко по-силна увереност, че наистина стесняват обсега на търсенето.

И тогава Ган зададе един интересен въпрос:

— Свещеникът изобщо каза ли нещо за балнеокурорта? Попита ли какво е това място?

Другите трима се замислиха.

— Не спомена нищо за него, което от сегашна гледна точка ми се струва малко странно — накрая отвърна Меркадо.

— Той каза нещо… което Хенри може да е пропуснал — възрази Вивиан. Замълча за миг. — Попита: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?

Никой не отговори и фотографката прибави:

— Тогава не ми направи впечатление. Помислих си, че бълнува.

— Е, ако не друго, това поне потвърждава, че е търсел пътя, който си е спомнял — заключи Пърсел. — Въпросът е накъде е искал да тръгне по него. На север или на юг? Или просто е щял да го пресече и да продължи на запад към манастира?

— Това не ни е известно, но знаем, че е дошъл от манастира до крепостта по пътека, която е свършвала или пресичала пътя — каза Ган. — И искам утре да я открием. Въз основа на десетчасовите преходи на фалашите предполагам, че тя е наблизо, или малко по на юг към Шоан.

Всички отново се съгласиха и пак насочиха вниманието си към картите. Полковникът огради възможните райони.

Франк заяви, че е време да прекратят с умствените упражнения и да оставят заключенията си за сутринта. Запали цигара и пусна по кръга манерката си с ферментирал плодов сок.

Заговориха за други неща и Пърсел разказа на Ган за гадовете от летищата в Адис Абеба и Гондар, после за нейвиъна и синьоре Бокачо, чиято „Мия“ сега представляваше купчина изгорял и разкривен метал.

— Надявам се, че той и жена му са останали доволни от вечерята в „Хилтън“ — завърши той.

— Гузна съм, че не му пратихме телекс — каза Вивиан.

— Според мен той знаеше, че няма да се върнем — успокои я Франк и попита полковника: — Две хиляди долара ще компенсират ли загубата на аероплана му?

— Хората разпродават каквото могат за колкото могат и имат късмет, ако намерят купувачи — увери ги сър Едмънд. — А кой ще ти купи аероплан? Пък и властите и без това щяха да му го конфискуват.

— И аз така смятам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан. — Синьоре Бокачо е късметлия — този самолет си беше опасен.

— Досега не си го споменавал. — Меркадо повдигна вежди.

— Вече мога.

— Как се научихте да пилотирате? — попита го Ган.

— Взимах частни уроци. Започнах в гимназията. Живеех в северната част на щата Ню Йорк и наблизо имаше летище. Взимаха петнайсет долара на час, а аз печелех по петнайсет седмично в местния ежедневник. Оставаше ми по един долар за евтини срещи и кофти вино.

Полковникът се усмихна.

— И колко часа инвестирахте в това?

— В пилотирането или в срещите?

— В пилотирането, естествено.

— Ами, след двайсет часа с инструктор позволяваха да летиш сам. След двайсет часа индивидуални полети можеше да положиш изпит за разрешително.

— Ясно. И защо не започнахте да се занимавате с нещо, свързано с това?

— Ами… — Пърсел хвърли поглед към Вивиан и Меркадо. — Така и не се явих на изпит.

— Искаш да кажеш, че нямаш разрешително, така ли? — възкликна Хенри.

— Тук не ми трябва. Никой не ми го иска.

— Да, но…

— Свършиха ми парите — обясни Франк. — Басирам се, че нямаше да направите никаква разлика.

Вивиан се засмя.

— Не виждате ли, че се шегува? — Тя го погледна. — Франк?

— Да, шегувам се.

— Така или иначе, въпросът е чисто хипотетичен — отбеляза Меркадо. — Вече изгорихме самолета, а няма да можем да наемем друг.

— Ще ви заведа на разходка със самолет в Ню Йорк.

— Не, мерси.

Пърсел стана и каза на Вивиан:

— Ела да се поразходим.

— Не се отдалечавайте много и се върнете, преди да се мръкне — предупреди ги Ган. — И не забравяйте да вземете револвера.

— Слушам, господин полковник.

Вивиан стана и Меркадо я погледна.

— Струва ми се, че не е много разумно.

— Не се безпокой, Хенри.

Франк я поведе по коридора към фоайето и оттам във вътрешния двор. Минаха по галерията и се спуснаха по стълбището към градините.

Небето беше тъмнолилаво, с червени и розови жилки. Нощните птици вече пееха. От планината подухваше ветрец и носеше аромат на тропически цветя.

— Мислех да се любим тук — каза той.

— Знам точно какво си мислиш.

— Понякога си мисля за алкохол.

— Знаеш ли, ти си доста първична натура.

— Благодаря.

Продължиха нататък.

— Коя беше? — попита Вивиан.

— Коя коя?… А, в Рим.

— Да, в Рим.

— Ами… Не съм сигурен. Някаква англичанка.

— Как се запознахте?

— В бара на нейния хотел.

— В нейния хотел ли отидохте, или в твоя?

Това всъщност беше едно и също място, ала на Вивиан едва ли щеше да й е приятно да си мисли, че и тя е спала в същото легло.

— В нейния — отвърна той и прибави: — Мислех, че си си отишла завинаги.

— Трябваше да знаеш, че не съм. Но те разбирам и ти прощавам.

— Благодаря.

— И когато се върнем в Рим, ако изляза по магазините, надявам се да не решиш, че съм те напуснала завинаги и да тръгнеш да чукаш първата, която срещнеш в асансьора или някъде другаде.

— Е, това определено няма да се случи. — Пърсел вдигна поглед към небето. — Мръква се.

Тя го хвана за ръка и го поведе зад статуята на двуликия Янус.

— По съображения за сигурност трябва да останем облечени, но ти предлагам да си свалиш панталона.

Предложението му допадна и той смъкна панталона и гащетата си. Вивиан клекна пред него.

— Днес ще научим една нова дума на италиански. Фелацио. — Лапна еректиралия му пенис и му показа значението на думата нагледно.

* * *

— В класическите руини има някаква романтика, нещо злокобно красиво във връщането на една голяма сграда към природата — заяви Вивиан по обратния път към хотела.

— Аха. Утре вечер трябва да се усамотим някъде.

— Това едва ли ще се случи в джунглата.

— Е… ще видим.

— И без това ме е срам, че Хенри и полковник Ган знаят какво сме правили.

— Мисля, че не знаят.

— Аз пък мисля, че няма как да не са чули как пъшкането ти отеква в галерията.

— Сериозно?

Влязоха във вече потъналото в мрак фоайе. В отсрещния край на просторното помещение лежаха костите на изкланите мъже. Там беше умрял и свещеникът.

— Утре ще идем там, където е отивал отец Армано — каза Вивиан. — Не бъди циничен, той ще ни покаже пътя.

— На това разчитам.

— Знаеш ли каква е онази статуя?

— На двуликия тип ли?

— На Янус, римския бог на новата година, който едновременно гледа назад и напред.

— Разбирам.

— Сега сме януари.

— Ясно.

— Това ми напомня за нещо. Когато учех в английския пансион, прочетох един страшно красив пасаж, откъс от коледното обръщение на Джордж Шести към английския народ в най-мрачната година от войната: „И аз казах на човека, който стоеше на портата на годината: «Дай ми светлина, за да се отправя сигурно в неизвестността». И човекът отвърнал: «Тръгни в мрака и постави ръката си в десницата Божия. Това е по-добре за теб от светлина и по-сигурно от известността»“.

— Наистина е красиво.

— Постави ръката си в десницата Божия, Франк.

— Ще опитам.

— Ще го направиш.

Върнаха се при другите.