Нелсън Демил
Черният манастир (10)

9.

Седяха един до друг на походно легло в медицинската палатка. Лицето на фотографката беше намазано с бял крем. И двамата бяха облечени в сравнително чисти сиви шами.

Военният лекар д-р Мато седеше на сгъваем стол и пушеше цигара. Пърсел също пушеше от цигарите на доктора, а Вивиан довършваше паница просена каша.

— Много ви благодаря, докторе — каза тя на италиански. — Изключително сте любезен.

Едрият етиопец се усмихна.

— Няма за какво да ми благодарите. И не бършете крема.

Вивиан преведе на Пърсел и попита лекаря:

— Нещо ново за нашия колега?

— Както казах, пратихме десет войници с муле — отвърна д-р Мато. — Сигурен съм, че скоро ще доведат колегата ви.

Тя кимна и преведе отговора на Франк.

— Ще ме извините, но имаме много болни и ранени и се налага да се погрижа за тях. — Лекарят излезе и ги остави сами.

— Убеден съм, че разходката с мулето ще допадне на Хенри — рече Пърсел.

— Надявам се само да стигнат при него навреме — каза тя.

Франк премълча.

— И да не се натъкнат на воините гала — добави Вивиан.

— Гала нападат слабите и умиращите — каза Пърсел. — А не въоръжени войници.

Тя го погледна и се насили да се усмихне.

— Бива те да успокоиш една изтерзана дама.

Той отговори на усмивката й, макар че безпокойството й за Меркадо, колкото и да беше оправдано, кой знае защо, го дразнеше.

Стана и се огледа. Личните им вещи бяха подредени до походните им легла, но дрехите и обувките им ги нямаше.

— Ще хвърля едно око навън — рече Франк.

Тя също стана.

— Идвам с теб.

— Остани тук, в случай че доведат Хенри.

Вивиан се поколеба, после кимна и каза:

— Ако видиш някъде четки за зъби, купи ми.

Навън Пърсел видя бойците от армията на временното правителство да ядат, да разговарят и да пушат под импровизирани платнища — все неща, които правят войниците, когато не убиват други войници. Във всеки случай като че ли не се интересуваха особено от чужденеца, който се шляеше бос по сива шама — въпреки че някои го сочеха с пръст. Ако Вивиан беше с него, може би щяха да проявят по-задълбочен интерес.

Мина покрай отворена отстрани дълга палатка с бял медицински кръст. На пръстения под вътре лежаха един до друг войници, повечето голи и бинтовани. Оттам се разнасяше отвратителна смрад, чуваха се мъчителни стенания и викове. Човешки страдания. Войни, епидемии, глад, граждански безредици. В Етиопия имаше от всичко.

На близкия склон имаше голяма шатра, на която се вееше революционното знаме с червената звезда на нова Етиопия. Това трябваше да е щабът и когато — ако изобщо — пристигнеше Хенри, тримата заедно щяха да отидат там и да видят дали Гетачу е в достатъчно добро настроение, за да им предложи хеликоптер за Адис Абеба. След като направеха интервю с победоносния генерал, разбира се. По време на тази война нямаше много репортажи от предните линии и събитията от последните две денонощия нагледно обясняваха причината.

На склона над палатката имаше ветропоказател, който обозначаваше хеликоптерна площадка, въпреки че не се виждаше вертолет. Пърсел си представи как с Меркадо и Вивиан летят с машината на Гетачу високо над жегата и вонята. Хеликоптерът беше летящото килимче на модерната война и ако до утре по обед напуснеха това място, можеха да прекарат вечерта в бара на „Хилтън“ и да разказват на колегите си за пътешествието си във вътрешността на тази окаяна страна. Етикетът изискваше скромно да омаловажат опасната авантюра, като в същото време я представят достатъчно вълнуващо, за да задържат интереса на публиката и потока безплатни напитки. Замисли се как да вмъкне срещата с умиращия свещеник, без да разкрие цялата история.

Сети се и за полковник Ган. Този човек му харесваше. Беше започнал да го уважава, след като видя бойното поле. Надяваше се, че полковникът ще намери село с дружелюбни жители и ще успее да се измъкне от Етиопия, макар че нямаше особено голям шанс. Можеше да напише посмъртен материал за него — щеше да го озаглави „Странстващият рицар“. И щеше да отиде в командировка в Англия, за да потърси роднините на Едмънд Ган.

Слънцето залязваше, тъмнолилави сенки пълзяха из деретата и клисурите, които пресичаха лагера и в които воняха изпражненията на хиляди войници. Малкото военни коли бяха паркирани безредно. Главното транспортно средство тук, изглежда, бяха мулетата и конете, завързани за стълбовете на палатките.

През кариерата си Пърсел беше виждал стотици военни лагери и всеки от тях — бил той мръсен като този или безупречно чист и подреден като американските лагери — излъчваше усещане за живот, спрял за неопределено време, и за настъпваща смърт.

След като придоби достатъчно ясна представа за лагера на Гетачу, Франк реши да посети самия генерал, без да съобщи на фотографката, която щеше да настои да изчакат Меркадо. Във всеки случай смяташе, че поне трябва да оповести тяхното присъствие — изискваше го протоколът.

Докато вървеше към щабната шатра, си спомни прочетеното за Гетачу в излизащия на английски език вестник в Адис Абеба. Според този цензуриран от правителството и автоцензуриран хвалебствен материал генералът бил забележителен човек — верен на революцията, талантлив военачалник и човек от народа, роден в бедно селско семейство. Родителите му гладували, за да спестят пари и да пратят сина си в училището на британската мисия в Гондар. Естествено, Микаел Гетачу се оказал отличен ученик и научил английски, преди да навърши седем години. Освен това още съвсем млад отхвърлил голямата част от своето буржоазно образование и прегърнал марксизма. Не следвал в университет, а се върнал в селото си и организирал потиснатите селяни в борбата им срещу тамошните князе. Пърсел си помисли, че сред тях може да е бил и рас Иясу.

Ласкателната статия продължаваше с постъпването на Микаел в императорската армия. И когато военните взели властта и свалили императора, младият капитан Гетачу се оказал на точното място в точния момент и сега беше генерал, командващ армията в родната си провинция. Местно момче прави добрини и се завръща у дома, за да донесе мир и справедливост на своя народ.

Според слуховете в столичните барове и посолства Гетачу беше психопат, собственоръчно удушил десетина души от императорското семейство в техните дворци, включително жени и деца. Дори революционният съвет, така нареченият Дерг, се боял от него и за да го отдалечи от Адис Абеба, го назначил за командващ Северната армия.

Докато се изкачваше към голямата щабна шатра, Пърсел видя нещо, което не беше забелязал досега. Не го различаваше ясно на отслабващата светлина, но когато се приближи, разбра, че е хоризонтална греда, подпряна на два вертикални стълба — и на тази греда висяха няколко мъже, облечени в униформите на императорската армия.

Спря на три-четири метра от ешафода и установи, че войниците са обесени на телефонен кабел, което гарантираше бавна и мъчителна смърт. Ръцете им не бяха завързани, за да могат да се опитат да разхлабят кабела, ала накрая се бяха изтощили, изгубвайки борбата с гравитацията и смъртта.

Франк си пое дълбоко дъх и продължи да се взира в сгърчените лица, в окървавените пръсти и шии. Преброи тринайсет души и се зачуди още колко роялисти са разстреляни при залавянето им. Взимането на пленници не беше особено понятна концепция в тази страна и в тази война.

Неколцина от часовите около щабната шатра го наблюдаваха и Пърсел се отказа от посещението си при генерал Гетачу и се върна в медицинската палатка.

Вивиан я нямаше, а санитарят, когото завари там, не успя да отговори на зададените му с жестове въпроси.

Обичайната процедура в такива ситуации изискваше да остане на известно и за двамата място и да чака изчезналата си спътница. Ако тръгнеше да търси фотографката, сигурно щяха да се разминат и да продължават да се връщат в палатката, за да видят дали другият се е прибрал, като в скеч на братя Маркс. Провери дали не му е оставила бележка. Не намери нищо, но забеляза, че фотоапарата, паспорта и журналистическата й акредитация ги няма, което означаваше, че ги е взела. След това обаче установи, че липсва и неговият паспорт, както и портфейлът, акредитацията му и пропускът.

— Мамка му!

Излезе и се заоглежда в спускащия се здрач. Може да беше отишла да търси тоалетна, каквато тук нямаше, тъй че щеше да й отнеме доста време. Реши да изчака десетина минути и след това да отиде направо в щабната шатра и да поиска да се срещне с Гетачу. А можеше и Гетачу да прати да го отведат при него. Всъщност, помисли си, навярно тъкмо това се беше случило с Вивиан.

Само че не го свърташе на едно място и след пет минути тръгна към генералската шатра.

В мрака към него тичаше стройна фигура. Вивиан! Забеляза го и извика:

— Франк! Докараха Хенри!

— Добре.

Тя спря на няколко крачки от него.

— Заедно с полковник Ган.

Лошо.

— Полковник Ган бил изгубил съзнание — бързо обясни тя. — Хенри също. Войниците ги открили и…

— Чакай малко, откъде знаеш всичко това?

— От доктор Мато. В момента са в лазарета. Под арест. Доктор Мато казва, че щели да се оправят, обаче…

— Добре, да идем да ги видим.

— Не ме пуснаха вътре.

Така всъщност беше по-добре, помисли си той.

— Тогава ще отидем при генерала.

— Опитах, но…

— Да вървим.

Бързо се изкачиха по склона към щабната шатра. Няколко от страничните платнища бяха вдигнати и вътре се виждаше светлина.

Пърсел забеляза, че Вивиан не носи фотоапарата си, а в шамата й нямаше къде да е прибрала техните документи. Все пак можеше да ги е скрила някъде.

— Знаеш ли къде са паспортите и документите ни? — попита я той.

— Не. Доктор Мато дойде да ме вземе и аз просто се втурнах навън…

— Изчезнали са заедно с твоя фотоапарат.

— По дяволите!

— Точно така. Всичко е в Гетачу.

— Копелето му гадно! Фотоапаратът си е мой, вътре има трийсет снимки…

— Това е най-малкият ни проблем, Вивиан.

Франк разбираше, че е разстроена от арестуването на Меркадо, а сега негодуваше и срещу конфискуването на вещите й. Всичко това беше естествено и щеше да е уместно в Адис Абеба, но не и на фронта.

Преди да се срещнат с генерала, тя трябваше да осъзнае действителността, затова Пърсел я поведе встрани от щабната шатра и посочи.

— Ето какво прави генерал Гетачу с роялистите. Още не знаем как постъпва със западни журналисти, които го дразнят.

Вивиан се втренчи в обесените.

— Боже господи…

— Готова ли си вече?

Тя го погледна и кимна.

Приближиха се към охранявания вход на щабната шатра. Двамата войници, които стояха на пост с автомати АК-47, ги зяпаха любопитно. Вече бяха отпратили жената и сигурно се чудеха защо се връща. Единият направи заплашителен жест с оръжието си, а другият им даде знак да се махат.

Пърсел им каза амхарската дума, която знаеха всички журналисти в Етиопия.

— Газетана. — После прибави: — Генерал Гетачу. — Посочи лявата си китка, въпреки че нямаше часовник, с надеждата да си помислят, че има насрочена среща.

Войниците си казаха нещо и единият влезе в шатрата. Другият се вторачи в намазаното с крем лице на Вивиан и след това в стърчащите й под шамата крака.

— Страх ме е — прошепна тя. — А теб?

— Още не.

Часовият се върна и им даде знак да го последват.

Шатрата бе много по-просторна от тази на княз Иясу. Тук нямаше ритуални копия и щитове — само бойна екипировка, включително две радиостанции на сгъваема маса. Газени лампи едва осветяваха вътрешността.

Пространството беше разделено със завеса и войникът им махна да минат оттатък.

В другата половина цареше сумрак и им трябваха няколко секунди, докато различат мъжа, седящ зад походно бюро. Той не се изправи, само посочи двата брезентови стола пред бюрото и каза на английски:

— Седнете.

Те седнаха.

Генерал Гетачу запали цигара и се втренчи в тях през дима. Газената лампа, която висеше над бюрото, осветяваше дланите, но не и лицето му.

Очите на Пърсел постепенно се приспособиха към сумрака и той видя, че генералът има рошава брада и че главата му е плешива или бръсната. Линията на загара на челото му показваше, че носи шапка, а естествено мургавата му кожа беше почерняла още повече от слънцето.

Беше виждал негова снимка в един етиопски вестник и още тогава му направи впечатление, че Гетачу има по-широкото лице на хамитския народ, а не семитските черти на аристокрацията или арабското население. Всъщност тази война отчасти се водеше тъкмо затова — заради произход и расови белези, толкова незабележими, че обикновеният западняк не ги различаваше, но които етиопците отъждествяваха с управляващи и управлявани. Тези като Гетачу, помисли си Пърсел, си отмъщаваха след три хиляди години. Не можеше да ги обвинява, ала смяташе, че могат да минат и без такива жестокости.

Беше си имал работа с дошли на власт революционери в много страни и всички те се отличаваха с ксенофобска параноя, непредвидими изблици на гняв и опасно ирационално мислене. А сега му предстоеше да види дали този човек наистина е психопат.

Генералът явно нямаше нищо против журналистите да седят в кабинета му, докато той разучава документите на бюрото си. Там бяха и фотоапаратът на Вивиан, портфейлът и часовникът на Пърсел, паспортите и журналистическите им акредитации. Франк обаче не забеляза пропуска им, издаден от временното революционно правителство, и му хрумна, че Гетачу е решил просто да унищожи този неудобен за него документ.

Етиопецът запали нова цигара и отпи глътка вода. После ги погледна и попита със слаб британски акцент:

— Защо сте дошли?

— Да отразяваме войната — отвърна Пърсел.

— Да шпионирате за роялистите.

— Да отразяваме войната.

— Шпионите подлежат на разстрел. Ако извадят късмет.

— Ние сме журналисти, акредитирани от временното революционно правителство, и имаме пропуск, издаден от Дерга и подписан от генерал…

— Нямате такъв пропуск.

— Имаме — възрази Вивиан. — Защо арестувахте нашия колега?

Той я погледна.

— Млък!

Остави мълчанието да се проточи, после заяви:

— Вие двамата и вашият колега сте били в роялисткия лагер.

— Изгубихме се — поясни Пърсел. — На идване.

— Там сте се срещнали със своя колега полковник Ган.

— Той не ни е колега.

— Избягали сте с него, за да не попаднете на революционната армия, която твърдите, че сте търсили.

— Избягахме, за да не попаднем в ръцете на племето гала. И специално дойдохме на този хълм, за да ви открием.

Гетачу не отговори.

Франк реши, че няма смисъл да обяснява точно какво им се е случило. Генералът си беше направил заключенията и макар навярно да разбираше, че не са съвсем верни, те напълно устройваха параноята му.

— Ние сме тук, за да отразяваме войната — повтори Пърсел. — Не взимаме страна…

— Вие имате романтична представа за императора, неговото семейство, князете и управляващата класа.

Франк си помисли, че това може би е вярно за Меркадо, сигурно и за Вивиан, и определено за полковник Ган, но не и за него.

— Аз съм американец. Ние не си падаме по титулуваните особи.

— Значи си падате по марксистите, така ли?

— Не.

Гетачу го измери с поглед и кимна.

— Полковник Ган е виновен за гибелта на много мои хора. Осъдихме го на смърт.

Пърсел вече се досещаше за това, но отвърна:

— Ако го помилвате и го експулсирате, обещавам с колегите ми да напишем…

— Нищо няма да напишете. Всички вие сте съучастници. И сте роялистки шпиони. Утре сутрин ще бъдете изправени пред военен съд.

Кореспондентът го предвиждаше, както явно и Вивиан, защото фотографката решително заяви:

— Моят колега господин Меркадо е световноизвестен журналист. Често се е срещал с членове на Дерга и е интервюирал генерал Андом, който е ваш началник. Тъкмо той е подписал пропуска…

— Генерал Андом не е дал на Меркадо, нито на вас, разрешение да шпионирате в полза на контрареволюционерите.

Пърсел опита друг подход.

— Вижте, господин генерал, вие спечелихте битката и сигурно ще спечелите войната. Временното правителство покани журналистите да…

— Аз обаче не съм ви канил.

— Тогава ще си тръгнем.

Гетачу не отговори и Франк имаше чувството, че се колебае. Етиопецът трябваше да претегли инстинктивното си желание да убие всеки, когото иска да убие, срещу възможността новото правителство да не иска той да очисти тримата западни журналисти. На полковник Ган обаче нямаше да му се размине.

Пърсел се беше озовавал в подобни ситуации, всички с щастлив край, иначе нямаше да се озове в тази ситуация. Спомни си съвета на Меркадо да не изглежда като човек, който подлежи на арест, но съзнаваше, че този преломен момент отдавна е отминал. Нямаше представа какво трябва да каже или да направи, затова попита:

— Може ли една цигара?

Гетачу като че ли се изненада, но побутна пакета египетски цигари и кутия кибрит към него.

Пърсел запали.

— Ако ми намерите пишеща машина, ще напиша статия за „Интърнашънъл Хералд Трибюн“ и вестника на английски в Адис Абеба, в която ще разкажа за победата ви над княз Иясу и роялистките сили. Естествено, ще можете да я прочетете и после да я пратите в моята агенция в столицата, заедно с писмо от мен, в което заявявам, че съм на фронта с армията на генерал Гетачу.

Генералът мълчаливо се втренчи в него, след което погледна Вивиан, после фотоапарата й, и я попита:

— Какво ще видя, ако пратя да промият лентата в Адис Абеба?

— Главно кадри от пътуването ни от столицата до един стар италиански балнеокурорт… после няколко снимки от лагера на княз Иясу.

— Тези снимки ще бъдат показани на военния съд, госпожице… — Гетачу надникна в швейцарския й паспорт, — госпожице Смит.

— Аз съм фоторепортерка — осведоми го тя. — Снимам…

— Млъкнете. — Етиопецът се наведе напред и се вторачи в нея. — В другия край на лагера има една палатка с десетина жени — всички с роялистки пристрастия. Сред тях даже има една княгиня. И те са там за забавление на моите войници. — Побутна фотоапарата към Вивиан. — Искате ли да снимате какво става в палатката?

Пърсел се изправи.

— Господин генерал, вашето поведение…

Гетачу извади пистолета си и го насочи към него.

— Я сядайте.

Франк се подчини.

Генералът прибра оръжието в кобура си и продължи, сякаш не се е случило нищо:

— Също може да снимате роялистите, които сте видели обесени, госпожице Смит. И екзекуцията на полковник Ган. Както и екзекуцията на вашия приятел господин Меркадо. Искате ли?

Вивиан не отговори.

Гетачу продължаваше да се взира в нея. След това насочи вниманието си към Франк.

— Или пък, както предложи господин Пърсел, той може да напише чудесни статии за борбата на народа срещу неговите исторически потисници. И тогава сигурно няма да има военен съд и екзекуции.

Двамата журналисти мълчаха.

— Враговете на народа трябва или да се ликвидират, или да бъдат принудени да служат на революцията — прибави генералът. — Вие можете да сте ни по-полезни живи.

— А господин Меркадо? — попита Вивиан.

— Той някога е бил приятел на потиснатия народ, но е изпаднал в заблуда и трябва да бъде превъзпитан.

— А полковник Ган? — използва момента Пърсел.

— Той е тежък случай. Но го уважавам като войник. И имам известни пристрастия към британците. Учил съм в училището на една британска мисия — поясни Гетачу.

И явно беше пропуснал уроците по спортсменство и честна игра, помисли си Франк.

— Директорът си падаше по пръчката, обаче сигурно съм си я заслужавал — прибави генералът.

Определено.

— Полковник Ган навярно може да бъде убеден да сподели военните си познания с моите полковници — подхвърли Гетачу.

— Ще поговоря с него — обеща Пърсел.

Етиопецът остави думите му без отговор, но след малко каза:

— Лесно е да застреляш човек. Аз обаче предпочитам да пречупвам хората.

Франк не се съмняваше в искреността му.

— Можете да си вървите — каза генералът.

— Искаме да видим господин Меркадо — настоя Вивиан. — И полковник Ган.

— Ще ги намерите в лазарета.

Пърсел я хвана за ръката и понечи да я отведе, но Гетачу ги спря.

— Преди да си тръгнете, ето нещо, което може да ви заинтригува.

Те се обърнаха към него и видяха, че вдига някакъв предмет от пода до стола си. Златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. Короната на княз Иясу.

— Позволих на воините гала да преследват роялистите — каза Гетачу. — В замяна поисках само да ми доведат княза, жив или мъртъв, заедно с короната му. И сега е моя.

Франк и Вивиан продължаваха да мълчат.

Етиопецът я заразглежда на светлината на лампата, като че ли обмисляше дали да я купи. После я остави на бюрото си.

— Ще ви покажа още нещо. — Генералът отиде в ъгъла на шатрата и един стоящ в сенките войник запали друга газена лампа.

На пръстения под лежаха по очи трима голи мъже. Гетачу даде знак на Пърсел и Вивиан да се приближат и те направиха няколко крачки към осветения от лампата кръг. Гърбовете и задниците на мъжете бяха окървавени и нашарени, сякаш са ги били с камшик.

Генералът изръмжа нещо на амхарски и те се изправиха на колене.

И тримата носеха нещо като кучешки нашийници с вериги. Лампата осветяваше лицата им и Франк позна в единия от нещастниците княз Иясу. Князът впери подутите си полузатворени очи в Пърсел и Вивиан. Дългият му аристократичен нос беше счупен.

— Разбирате ли, аз нито ги разстрелях, нито ги обесих, както възнамерявах — обясни им Гетачу. — Но ако ги погледнете внимателно, ще видите, че воините гала са ги кастрирали.

Пърсел не откъсваше очи от княза, ала фотографката се извърна.

Генералът бръкна в джоба на униформата си и измъкна къшей хляб. Поднесе го към подутите устни на Иясу и му каза на английски:

— Яж.

Князът се нахвърли на хляба. Гетачу повтори същото и с другите двама, които най-вероятно бяха офицери от щаба на роялистките сили.

После хвърли остатъка от хляба на земята.

— Революционното правителство екзекутира почти цялото императорско семейство и много князе, тъй че царствените особи се превърнаха в истинска рядкост. Затова ми хрумна идеята да извлека известна полза от тях — поясни генералът. — Сега тези хора са мои слуги. Щом ми омръзне да ги гледам, а това ще се случи съвсем скоро, ще ги направя евнуси в шатрата на жените, които са техни верноподаници. И между другото ще доставят удоволствие на онези от войниците ми, които обичат нещо по-така — прибави той.

Вивиан стоеше с гръб към тях, но Пърсел продължаваше да гледа Иясу, който беше свел глава.

— Все пак е по-добре, отколкото да си мъртъв, нали? — попита Гетачу княза.

Пленникът кимна.

Генералът отново заповяда нещо на амхарски и тримата застанаха на четири крака. Той извади кожен камшик за езда от дълбокия джоб на панталона си и мина зад пленниците.

— Камшикът на полковник Ган — поясни Гетачу и силно удари княза по задника. Мъжът изрева от болка. Войникът, който светеше с лампата, се засмя.

Генералът прибра камшика.

— Това е много по-добре, отколкото да те обесят или разстрелят. По-добре за мен. — Мина пред мъжете и направи престорен поклон. — Прости ми, княже, аз съм прост селянин и не ме бива да оказвам почит на господаря си.

Войникът отново се засмя.

Гетачу се обърна към Пърсел и Вивиан.

— Това е всичко.

Франк изведе Вивиан от шатрата. Тя трепереше и той я прегърна.

— Онези клетници… — промълви Вивиан, докато вървяха към лазарета. — Франк… обещай ми…

— Това няма да се случи с нас.

— Той е луд… садист…

— Да. — И олицетворяваше отмъщението на историята. — Обаче не е глупак. Знае какво ще му се размине и какво — не.

И двамата не вярваха в това, но в момента нямаха на какво друго да се надяват. Пърсел си помисли за злополучното им решение да напуснат сравнително безопасната столица и да потърсят генерал Гетачу. Хенри Меркадо не беше преценил правилно ситуацията, доверявайки се на хвалебствените отзиви за генерала в англо– и италианоезичните вестници в Адис Абеба. Обзе го гняв към възрастния кореспондент, а и към самия себе си, ала гневът нямаше да им помогне да се измъкнат оттук. Трябваше да поработят върху Гетачу. Малко ласкателство, малко заплахи… и много късмет.

Вивиан обаче имаше друга идея.

— Ще се спасим, защото трябва да открием черния манастир и Граала — прошепна тя. — Вярваш ли?

— Не. Но ти вярваш. Както и Хенри, сигурен съм.

— Всички признаци са налице, Франк.

— Добре. — Признаците предвещаваха безизходица. Той обаче си спомни думите на Хенри, че вярата го е спасила в съветския лагер, затова се опита да ободри фотографката. — Може и да си права.

Тя го хвана за ръка и продължиха към лазарета.