Нелсън Демил
Черният манастир (3)

2.

Американският джип бавно се друсаше по изровения път и халогенните му фарове осветяваха просеката в гъстата джунгла. В далечината ехтеше артилерийска стрелба и взривовете разцепваха черното небе като мълнии.

Франк Пърсел стискаше волана и се взираше в разкривените сенки на възлести дървета и увити лиани. Удари спирачки, после угаси измъчения от тътрузенето двигател и изключи фаровете.

— Какво има? — попита го седящият до него Хенри Меркадо.

Пърсел вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

Меркадо нервно се вторачи в заобикалящата ги джунгла. Сякаш се движеше всяка сянка наоколо. Той наклони посребрялата си глава и се заслуша, след това се огледа, но не видя нищо.

От затрупаната с провизии и фотографска техника каросерия зад тях се разнесе тих женски глас:

— Какво става?

— Няма проблем — отвърна Меркадо.

— Тогава защо спряхме?

— Резонен въпрос. Защо спряхме, Франк? — попита Меркадо.

Без да отговори, Пърсел запали мотора, включи на скорост и потегли. Сега караше по-бързо и друсането се усили. Меркадо се вкопчи в седалката. Свитата на кълбо отзад Вивиан надигна стройното си тяло, седна и се хвана за каквото там беше намерила в мрака.

След няколко минути Пърсел изведнъж зави надясно, джипът проби високите храсталаци и изскочи на някаква поляна.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Вивиан. — Франк?

В центъра на огряната от високо издигналата се луна поляна белееха развалини на италиански минерален курорт — странно, чуждо наследство от времето на италианската окупация. Беше построен в древноримски стил и приличаше на останки от времето на Цезар, само че в друго време и на друго място.

Пърсел се насочи към най-голямата постройка, увеличи скоростта и джипът заподскача из високата трева. Бялата сграда бързо се уголеми пред тях.

Предните гуми се блъснаха в долните стъпала, зацепиха и колата се изкачи между две канелирани колони, пресече равния каменен портик, мина през входа и спря в центъра на някогашното хотелско фоайе. Пърсел угаси двигателя и изключи фаровете. Стихналите нощни създания подновиха безсмисления си какофоничен концерт.

Синкавобелите лунни лъчи свободно минаваха през разрушения свод и хвърляха неземно сияние върху псевдоримското помещение. Стените бяха украсени с грамадни рушащи се фрески, изобразяващи класически сцени от римски бани. Пърсел избърса лице с потната си длан.

Меркадо си пое дъх.

— Защо беше всичко това?

Пърсел само сви рамене.

Вивиан възвърна самообладанието си и се засмя подигравателно.

— Май храбрецът си изпусна нервите в тъмната джунгла, а? — Говореше с общо взето британски акцент, в който се долавяше смесица от екзотични нотки. Меркадо беше обяснил на Пърсел, че родният й език бил неизвестен и произходът й бил също толкова неясен, макар да имала швейцарски паспорт с фамилното име Смит. „Загадъчна жена“ — бе казал той на Пърсел, който отговори: „Те всичките са загадъчни“.

Меркадо скочи от джипа и се протегна.

— Джунглата остана зад нас, но не и проблемите. — Собственият му акцент представляваше онази особена трансатлантическа реч, типична за хора, пътуващи през целия си живот между Британските острови и Северна Америка. Син на англичанка и испанец — откъдето и фамилията му, — той беше прекарал по-голямата част от младостта си в швейцарски пансиони и знаеше френски, немски и италиански все едно са му родни езици.

Франк Пърсел запали цигара и я скри в шепата си. На пламъчето на кибритената клечка изглеждаше по-възрастен от своите трийсетина години. Устата и тъмнокафявите му, почти черни очи бяха заобиколени от бръчки. Сиви косми осейваха рошавата му черна коса. Отпусна се уморено на седалката и издиша дълга струя дим.

— Какво всъщност е това място?

Меркадо обикаляше мозаечния под на просторното фоайе.

— Римска баня. На теб на какво ти прилича?

— На римска баня.

— Ами значи е баня. През трийсет и шеста гадните фашисти строяха много такива в хода на своята цивилизаторска мисия. Писал съм репортаж за това, доколкото си спомням. Има ги на най-невероятни места. Хайде слизай. Ако минералният извор още тече, ще се изкъпем хубаво.

Пърсел сковано слезе от колата.

— Говори по-тихо, Хенри.

— Как да говоря по-тихо, като съм тук, а ти си чак там, а, Франк? Ела насам да поразгледаме.

Вивиан тръгна с Меркадо към една колонада, водеща към вътрешен двор. Пърсел бавно ги последва. Петте години в Индокитай като военен кореспондент го бяха лишили от всякакъв интерес към руините. За последен път беше посещавал развалини в Камбоджа, в древния град Ангкор Ват, и това пътуване му струва цяла година в пленнически лагер на червените кхмери. Тази година завинаги щеше да остане изключително важна част от живота му. Освен всичко друго там бе изгубил всичките си илюзии за човечеството.

Настигна спътниците си в огряната от луната колонада. В центъра й имаше статуя на Нептун с вдигнат тризъбец. След нея галерията завиваше под прав ъгъл и скоро чуха тихо плискане на вода.

— Имаме късмет — каза Меркадо. — Мирише на сяра. Банята сигурно е някъде там.

Вивиан стъпи на една ниска мраморна пейка и погледна към отсрещния край на вътрешния двор.

— Да, виждам парата. Там, зад онези дървета.

Излязоха на двора и тръгнаха към редица евкалипти. Между белите плочи бе прорасла трева. От един храсталак надничаше статуя на двуликия Янус.

Галерията обграждаше двора и повечето колони бяха увити в лиани. Наоколо се валяха разбити фигури на римски богове и богини. Гледката приличаше на популярните едно време картини на Рим, както трябваше да е изглеждал през Средновековието, с пастири и стада сред огромни императорски дворци, обрасли в гъста растителност.

Заобиколиха градинка с пресъхнал фонтан, минаха между два евкалипта и стигнаха до вито стълбище с каменен парапет. Спуснаха се по порутените стъпала. Долу имаше басейн, голям четирийсетина квадратни метра. Серните изпарения почти не позволяваха да се диша.

Изглеждаше черен, но луната хвърляше отблясъци по леко поклащащите се вълнички. Грамадна каменна риба изливаше безкрайна струя минерална вода във вечно жадния басейн. Клокоченето отекваше в стените на банята от отсрещната страна.

— Вони — каза Пърсел.

— О, вие янките! — възкликна Меркадо. — Всичко трябва да ви мирише на дезодорант. Тези бани са древна европейска традиция. Те и пътищата са единственото хубаво дело на Мусолини за тази страна.

— Пътищата също са отврат — изсумтя Пърсел.

Вивиан беше съблякла зелено-кафявите си дрехи и стоеше гола до басейна. Млечнобялата й кожа сияеше на лунната светлина като полиран алабастър.

Пърсел я погледа няколко секунди. По време на тридневното пътуване от Адис Абеба я беше виждал в евино облекло всеки път, щом спираха да се изкъпят. Отначало тази липса на свян го стъписваше, но тя настояваше да не се отнасят към нея по-различно.

Меркадо седна на една покрита с мъх мраморна пейка и започна да си събува обувките. Пърсел се настани до него, като от време на време хвърляше поглед към Вивиан. Не й даваше повече от двайсет и пет години, което означаваше, че е била на петнайсет-шестнайсет, когато през 1965-а той беше слязъл от самолета във въртопа на сайгонското летище „Таншоннят“. В нейно присъствие се чувстваше стар. Чудеше се каква всъщност е тази жена. Лицето й изглеждаше европоидно и имаше кожа като мляко, но очите й бяха като истински бадеми и смолисточерната й коса беше дълга, права и гъста като на азиатка или индианка. Само че тези бадемовидни очи… бяха тъмнозелени. Питаше се дали е възможна такава генетична комбинация.

Вивиан вдигна ръце и дълбоко вдиша изпаренията.

— Обаче наистина вони, Хенри.

— Сярата освежава и действа здравословно. Подишай я.

Тя го послуша.

— Graviora quaedam sunt remedia periculis.

Пърсел я зяпна. Нямаше грешка, говореше на латински, нов език в нейния репертоар.

— Какво каза? — попита той.

Меркадо вдигна поглед.

— Какво? А, „Някои лекарства са по-лоши от болестта“^[1] — отговори той, докато изуваше втората си обувка.

Пърсел замълча.

— Сега да не вземеш да получиш комплекс за малоценност — прибави Меркадо. — Тя всъщност не знае латински, само някоя и друга сентенция. Просто се надува.

— Пред кого?

— Пред мене, естествено.

Пърсел си събу обувките и погледна Вивиан, която клечеше и опитваше водата с пръсти.

— Топла е! — извика тя.

Меркадо смъкна гащетата си и зашляпа към басейна. Тялото му, забеляза Пърсел, носеше белезите на старостта. На колко можеше да е? След като е бил в Етиопия по време на италианската окупация през 1935-а, трябваше да е поне на шейсет. Пърсел погледна Вивиан, после пак Меркадо и се запита каква е връзката между тях, ако изобщо имаше такава, разбира се. После също се събу и застана до Меркадо.

На няколко крачки от тях Вивиан се изправи, надигна се на пръсти и изпъна ръце напред.

— „Да, там е пъкъл, мрак и серен дим, жарава, пламъци, разпад и смрад!“^[2] — извика към небето, хвърли се в басейна и топлите черни минерални води беззвучно я погълнаха.

Меркадо се наведе и топна ръка във водата.

— Това беше Шекспир, Франк. Всъщност така крал Лир описва влагалището.

— Надявам се, че не се е опитал да свали някоя жена с тая реплика.

Меркадо се засмя.

Пърсел скочи и заплува. Топлата вода смърдеше на развалени яйца, но след малко се свикваше. Усещаше как умората се оттича от тялото му, но от горещината му се приспа.

Меркадо предпазливо стъпи в басейна, после се гмурна.

Пърсел се отпусна по гръб. Чувстваше се добре за пръв път от много дни. Дори от седмици. Парата го унесе. Чуваше лудуването на Вивиан, писъците й на животинска радост отекваха от стените около басейна. Искаше му се да й каже да не вдига толкова шум, но това, кой знае защо, нямаше значение. Членът му се беше втвърдил. Той се обърна по корем и заплува към каменната платформа в центъра на басейна. Тя беше залята с няколко сантиметра вода и Пърсел се покатери отгоре, легна по гръб и затвори очи.

Главата на Меркадо изскочи на повърхността до него.

— Жив ли си, Франк?

Пърсел отвори очи и видя лицето на по-възрастния мъж сред изпаренията.

— Кажи й да се кротне — рече малко замаяно. — Ще докара тук всички от племето гала в областта.

— Какво? А, тя спи край басейна, Франк. Вече й казах. Май си задрямал, а?

Пърсел си погледна часовника. Беше се изтърколил цял час.

— Да се връщаме при джипа. Безпокоя се за багажа.

— Добре. — Пърсел се претърколи във водата, заплува с равномерни движения към стената на басейна и се изкатери навън. Вивиан спеше, свита като ембрион. Все така гола.

Меркадо се огледа.

— Тук сто на сто има и сладководен извор. Сигурно в оная баня ей там.

— По-добре да се махаме оттук, Хенри. Достатъчно рискувахме.

— Прав си, разбира се. Обаче смърдим.

Пърсел седна на обраслата с лишеи мраморна пейка и се избърса със сафарито си. Меркадо се пльосна до него и той малко се притесни от голотата му.

По-възрастният кореспондент изцеди водата от гъстата си сива коса и посочи спящата гола Вивиан.

— Тя кара ли те да се чувстваш… неловко?

Пърсел сви рамене. Меркадо не му беше обяснил отношенията си с младата жена и не че това го интересуваше, но все пак му беше интересно. Типичното професионално любопитство на журналист, естествено, не досадното любопитство на натрапник. В Адис Абеба се бе съгласил да закара Хенри Меркадо и Вивиан Смит на северозапад, където гражданската война бушуваше най-свирепо, без да поиска нещо в замяна. Сега обаче смяташе, че Меркадо му е длъжник.

— Каква е тя?

Меркадо сви рамене.

— Всъщност нямам представа.

— Нали ти е фотографка?

— Да. Обаче се запознахме едва преди няколко месеца. В „Хилтън“ в Адис Абеба. Не знам дали може да снима. Направихме сума ти снимки, но още не сме ги проявили. Да ти кажа честно, даже не знам дали изобщо зарежда лента в апарата. — И се засмя.

Пърсел също се усмихна. Луната вече се спускаше зад голямата сграда и балнеокурортът тънеше в приятен мрак. Нощният ветрец носеше ухание на цветя и го изпълваше усещане за почти пълен душевен покой. Зачуди се дали започва да се освобождава от Индокитай. Тази мисъл му напомни за нещо.

— Лежал си в затвора, нали?

— Не в затвора. Ние, политическите затворници, не му викаме така. Ако ще говориш на тази тема, използвай точната дума, за бога. Викаме им „лагери“. Звучи по-добре. По-достойно.

— Пак си звучи кофти.

— Това, че се случи с мене, беше по-скоро ирония на съдбата, защото по онова време и аз си падах малко нещо червен — отбеляза Меркадо.

— По кое време?

— След войната. Руснаците ме пипнаха в Източен Берлин. През януари четирийсет и шеста. Не правех нищо, просто снимах някаква тъпа опашка за хранителни стоки. Така и не успях да го проумея. През зимата на четирийсет и шеста такива опашки имаше из цяла Европа. Обаче в работническия рай явно не е трябвало да има. А проклетите болшевики бяха там от девет месеца. Трудно се строи социалистически рай само за девет месеца. Тъкмо това им казах. Не го приемайте лично, момчета, казах им. Вие несравнимо превъзхождате хуните. Какво от това, че висели на опашки за хляб? Само им е от полза на тия нацистчета. Чат ли си? Ама те нещо не ми се вързаха.

Пърсел разсеяно кимна.

— Накарах „Ройтерс“ да им пратят всички прессъобщения, които бях писал от Испанската гражданска война през трийсет и шеста — продължи Меркадо. — Всичките ми антифашистки материали. В някои даже споменавах хубави неща за храбрата Червена армия. Не знам дали тия тъпанари изобщо са погледнали статиите ми. Знам само, че ме натириха в Сибир. Излязох чак през петдесета заради някаква размяна на пленници. Дори не ми се извиниха, сериозно. До вчера бях номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две, от днеска пак станах Хенри Меркадо, кореспондент на „Ройтерс“, и се прибрах в Лондон, където ме очакваше прилична сума от насъбралите ми се заплати. Четири години, Франк. А беше студено. Божичко, колко беше студено! Четири години заради една снимка. Мене, възчервеното колежанче от Кеймбридж. Член на Фабианското дружество^[3] и така нататък. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Пърсел пак премълча.

— Ти колко си лежал, Франк? — Меркадо повдигна вежди. — Една година в Камбоджа, нали? Е, не може да го сравняваме само по години. Адът си е ад и когато си там, ти се струва цяла вечност, нали така? Особено ако си с безсрочна присъда. Дори не можеш да броиш оставащите ти дни.

Пърсел отново кимна.

— Какво си ти за тях? — реторично попита възрастният мъж. — Нищо. Съобщават ли ти, че жена ти е починала? Естествено, че не ти съобщават. Та те сигурно изобщо не знаят, че си женен. Не знаят нищо за тебе, освен че си номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две и трябва да работиш. Какво като жена ти умира от пневмония и пеницилинът струва колкото злато, а сама жена не може да…

Изведнъж млъкна и воднистосините му очи потъмняха от умора.

— Гадни комуняги — каза тихо и прегракнало. — Гадни нацисти. Гадни политици. Не им вярвай, Франк. Послушай добрия съвет на по-възрастния. Всички искат тялото и душата ти. Тялото не е важно, за разлика от душата. А тя принадлежи на Господ, когато я призове.

— Моля те, Хенри, без религиозни проповеди.

— Извинявай. Аз съм вярващ, нали знаеш. Ония попове в лагерите. Руските православни попове. Имаше и неколцина баптисти. И малко кюрета и равини. С мене в лагера имаше много вярващи. Някои бяха там от двайсетте години. Те ми спасиха живота, Франк. Защото в тях имаше нещо.

— Моя живот в Камбоджа пък го спасиха гущерите и стоножките. — Пърсел си нахлузи панталона и се изправи. — Да вървим.

Гласовете им бяха събудили Вивиан и тя се размина с него в мрака. Чу я да шепне нещо на Меркадо. Не разбра думите, но звучаха утешаващо. „Бедният Хенри“, помисли Пърсел. Прошареният стар журналист се беше разлигавил пред жена два пъти по-млада от него.

Облякоха се и тръгнаха към джипа.

— Давам три звезди на този хотел — заяви Меркадо.

И тогава хоризонтът на север изведнъж се освети толкова ярко, че и тримата се заковаха на място и приклекнаха.

В нощното небе избухваха осветителни снаряди. Някъде из хълмовете започваше пехотна атака и едната или другата страна изстрелваше тези изкуствени слънца, за да освети терена. Затракаха автомати и над хълмовете полетяха червени и зелени трасиращи куршуми. В балнеоложкия комплекс отекна гърлен тътен на приглушена артилерийска канонада и експлозиите запламтяха по ниските склонове като десетки лагерни огньове.

Пърсел се взираше в небето и виждаше как осветителните снаряди се възпламеняват и парашутите им бавно се спускат към земята. Дори след всички години в Индокитай гледките и звуците на битките го изпълваха със страхопочитание и той стоеше като хипнотизиран. Приличаше на светлинно шоу, симфония от светлина и звук, изпълнявана специално за него.

— Кой кого убива тази нощ? — попита Меркадо.

— Има ли значение?

— Прав си, май няма. Стига жертвите да не сме ние. Най-добре да пренощуваме тук — предложи възрастният кореспондент.

Вивиан се съгласи и Пърсел кимна.

— Добре. Открихме армиите. Утре заран ще идем да видим кой е победил.

Влязоха в голямата сграда. Джипът ги очакваше в центъра на фоайето, където веднага се набиваше на очи, и Пърсел се заоглежда за място, където да го премести.

Единият ъгъл на останалото без покрив фоайе бе тъмен — сиянието на осветителните снаряди не стигаше дотам. Пърсел застана зад джипа и започна да го бута, тъй като не искаше да вдига шум, като запали двигателя. Вивиан седна зад волана, а Меркадо застана до него, за да му помогне.

Поредният снаряд освети фоайето и те видяха пред себе си мъж с череп в ръце.