Нелсън Демил
Черният манастир (21)

20.

В 17:30 барът на „Форум“ беше препълнен, затова Пърсел седна на една от масите до прозореца с лице към входа и си поръча чаша червено.

Не за пръв път в живота му бивша любовница или гадже държеше да се срещнат на обществено място. Понякога го предлагаше самият той. И като се имаше предвид, че Хенри още присъства в картината, идеята може би не беше лоша. Франк всъщност не знаеше точно какво иска да се случи тази вечер, освен че искаше Вивиан да отиде с него — и Хенри — в Етиопия. И тя очевидно имаше същото желание, въпреки че оставаше да се изясни дали е с него, с Хенри или с нито един от двамата.

Във всеки случай, въпреки тоста на Меркадо, Пърсел не изпитваше угризения, че го е излъгал за пристигането на Вивиан. Всъщност Хенри сигурно знаеше, че е получил телекс от нея, и разбираше, че една „тристранна“ среща не е подходяща първа стъпка към завръщането им в Етиопия. Франк беше сключил с Хенри Меркадо нещо като сепаративен мир и сега щеше да направи същото с Вивиан. Накрая тримата заедно щяха да изпият по чаша и да се държат цивилизовано — дори Вивиан да предпочетеше Хенри. Той обаче беше убеден, че Хенри няма да я приеме обратно дори тя да го желае. Подобно на своите италиански приятели, Меркадо притежаваше монументално его — и ако по-рано не бе страдал от комплекс за малоценност, със сигурност беше получил такъв в Етиопия.

Минаваше шест, но Пърсел знаеше, че тя ще закъснее, макар да нямаше представа по кое време пристига самолетът й от Женева. Трафикът от „Фиумичино“ винаги бе натоварен, а в момента течеше пиковият час, пък и идваше Коледа и Вивиан може би си търсеше хотел, сложна задача през празничния сезон.

Запали цигара и се загледа в Колизея. А може и да беше променила намеренията си. Което също го устройваше. По-малко усложнения.

— Здравей, Франк.

Пърсел се изправи и погледите им се срещнаха. Вивиан се поколеба, после постави длан върху ръката му. Той се наведе напред и леко се целунаха.

— Изглеждаш чудесно — каза Франк.

— И ти.

Вивиан носеше зелена копринена рокля в тон с очите й, дългата й черна коса обрамчваше алабастровата й кожа и той си я спомни такава, каквато я беше видял онази нощ в балнеокурорта, когато осъзна, че е хлътнал по нея.

— Франк?

— Ъъъ… Ще седнеш ли?

Появилият се изневиделица келнер изтегли стола й и тя седна. Пърсел се настани срещу нея.

— Un bicchiere di vino rosso, per favore — поръча си чаша червено и тя.

Известно време само се гледаха.

— Съжалявам — накрая наруши мълчанието Вивиан.

— Няма нужда да се извиняваш или да обясняваш.

— По-добре да го направя.

Той се усмихна.

— Просто исках да си изясня нещата.

— Успя ли?

— Нали съм тук.

Това не отговаряше на въпроса му.

— Благодаря ти, че дойде — все пак рече Пърсел.

— Изхвърли ли ми багажа?

— Изкушавах се.

Сервитьорът донесе виното й и Франк вдигна чашата си.

— Sono adirato.

— Защо си ядосан?

— Мислех, че това означава „обожавам те“.

Вивиан се засмя и се чукнаха.

— Ti amo — каза тя.

— И аз теб.

Фотографката отпусна дланта си върху масата и той хвана ръката й.

— Да се видиш с Хенри ли дойде в Рим? — след известно мълчание попита Вивиан.

— Да.

Тя кимна.

— Той знае ли, че съм тук?

— Не.

Ново кимване.

— Как е той?

— Adirato.

— Е… не го обвинявам… но… поне вие двамата си говорите.

— Мисля, че Хенри е готов да говори с тебе.

— Това е добре. Значи работи в „Л’Осерваторе Романо“, така ли?

— Да. Като че ли му харесва. Той обожава Рим.

— Радвам се за него.

— Някакви други чувства към Хенри, за които трябва да съм информиран?

Тя поклати глава.

— Добре… но когато се видите, можеш да уредиш въпроса с него.

— Ще го направя. Той го е преживял, сигурна съм — прибави Вивиан.

— Поне така твърди.

Тя смени темата.

— Докога ще останеш в Рим?

— Зависи. А ти докога ще останеш в Рим?

— Докато ти си тук.

— Добре. Напуснах бюрото на Асошиейтед Прес в Кайро.

— Защо?

— Защото Чарли Гибсън ме уволни.

— Чудесно. Тази работа не ти харесваше, нито пък Кайро.

— Да, не си падах по тях — призна Пърсел. — Но докато бяхме с тебе, поне беше поносимо.

Вивиан се усмихна.

— Аз мога да направя поносимо всяко място, Франк.

— Даже Етиопия.

— Виж, това може би няма да е по силите ми. Какво стана с апартамента ни в Кайро?

— Това е единственият ми дом за момента.

— И на мен.

— Ще го задържим за известно време. Къде отседна в Женева?

— В някогашния си пансион. Винаги сме добре дошли там — поясни тя. — Срещу двайсет франка на вечер. Най-добрата цена в Женева. Само че е забранено за мъже.

— Може ли поне да пиеш?

— Да. Трябва да пиеш, за да запазиш разсъдъка си.

Той се усмихна.

— Аз не съм по писането, обаче написах нещо като дневник за случилото се в Етиопия — осведоми го Вивиан. — И за нас в Кайро.

— Може ли да го видя?

— Някой ден… Още съм бясна, че изгубих всичките си снимки.

— Можеш да си ги поискаш от Гетачу, когато се върнем там.

Вивиан го погледна и след няколко секунди попита:

— Наистина ли ще го направим?

— Ами… така възнамеряваме. Още ли проявяваш интерес?

— Да. Изненадана съм, че Хенри иска да се върне.

— Аз не съм. Пък и ти всъщност не си. Той вярва, че Бог го е избрал да открие… онова — напомни й Пърсел.

Тя кимна.

— А ти?

Вивиан отново кимна.

— А ти?

— Според Хенри съм имал грешна мотивация, меко казано.

— Обаче искаш да се върнеш, нали?

— Да. Хенри ще ни извади журналистическа акредитация от „Л’Осерваторе Романо“, после трябва да кандидатстваме за визи. Ако не успеем, може да обмислим дали да не пресечем нелегално границата от Судан.

— Звучи опасно.

— Не по-опасно от преминаването през територията на Гетачу в търсене на черния манастир. Добрата новина е, че са освободили полковник Ган от затвора.

— Слава богу! Мислех, че ще го… убият.

— Щели са да го направят, но вместо това са го продали. Не знам къде е в момента, обаче Хенри получи телекс от него. Ган е готов да дойде с нас в Етиопия.

— Пълна лудост!

— Той сигурно си мисли същото за нас.

— Но Ган е… враг…

— Може да промени решението си. Междувременно ще дойде в Рим след Нова година и ако си съгласна, четиримата ще се разходим до слънчева Сицилия. До Берини.

Вивиан се усмихна.

— С удоволствие.

— По новините съобщиха… Разстреляли са княз Иясу — каза Пърсел.

— Научих… Бедният човек… и всички други от императорското семейство, както и от бившето правителство… — Тя го погледна. — Как е възможно хората да вършат такива неща с други хора?!

— Случва се доста често.

— Знам… но… на света има толкова зло… Това не поставя ли на изпитание вярата ти в Бог?

— Отец Армано, а и Хенри биха ти отговорили, че всичко е част от Божия план.

— Не е възможно.

— Тогава, че е от дявола.

Вивиан кимна и го погледна в очите.

— Винаги съм искала да те попитам… онази вечер… докато пътувахме с джипа, защо внезапно отби от пътя?

— Не знам.

— Мина директно през гъсталака и излезе при балнеокурорта.

Франк също беше мислил за това и не си спомняше какво го е накарало изведнъж да завие към онези храсти. Усмихна се.

— Един глас ми прошепна: „Завий надясно“.

— Дръж се сериозно.

— Не знам, Вивиан.

— Но не ти ли се струва повече от странно, че отби от пътя точно към балнеокурорта?

— Ще си помисля. — Пърсел смени темата. — С Хенри обсъдихме възможността Гетачу или някой друг вече да е открил черния манастир.

— Не са го открили.

— Добре де… — Искаше му се първата им вечер да е по-романтична, затова я попита: — Ще вечеряме ли?

— Не. Разхожда ми се.

— Чудесна идея. — Той даде знак на келнера да донесе сметката. — Къде си отседнала?

— В цял Рим няма нищо свободно.

— Съжалявам да го чуя. Къде ти е багажът?

— В твоята стая.

Франк се усмихна.

— Как успя?

— Стига, Франк. Нали сме в Италия?!

— Откъде знаеше, че всичко ще е наред? — попита я той сериозно.

— Нямаше значение дали ще е наред. Тази нощ ще спим заедно.

Пърсел не възрази и й предложи:

— Хайде да извадим багажа ти.

— Искам да се разходя. Вечерта е прекрасна.

— Добре. — Той плати, докато Вивиан си обличаше палтото. Взеха асансьора до фоайето и излязоха в хладната нощ.

Пиковият час беше отминал и улиците започваха да стихват. По широката Виа деи Фори Империали се разхождаха хора. Коледните украси, доколкото ги имаше, бяха главно от религиозен характер и нямаше и следа от Дядо Коледа и неговите елени.

Вървяха хванати за ръка и наблюдаваха града и хората почти без да разговарят.

— Тъкмо това си представих, когато получих романтичното ти писмо — по някое време каза Вивиан.

— Не знаех как да ти пиша.

— Затова реши да ми напишеш нещо като прессъобщение. Ако не беше послеписът ти, още да съм в Женева.

— Знам.

— Е, не те обвинявам, че си ми се сърдил.

— И не бива.

— Знам, че не трябваше да заминавам по измислен повод. И съжалявам. Но не можех да те погледна… и да ти кажа…

— Остави това.

Тя стисна ръката му.

— Все си мислех… „Върви в манастир^[1], Вивиан. Върви и премисли всичко!“

— Добре. Да продължим напред. Avanti.

— Сега се чувствам пречистена.

— По-късно ще се погрижим за това.

Вивиан се засмя и го попита:

— Кое е най-романтичното място в Рим?

— Моята стая.

— Следващото най-романтично?

— Ще те заведа.

Заобиколиха паметника на Виктор Емануил и се заизкачваха по стълбището на Кампидолио към площада на древния Капитолийски хълм, където край музеите и конната статуя на Марк Аврелий се разхождаха десетки двойки, хванати за ръце.

Пърсел я заведе в края на площада, откъдето се разкриваше гледка към осветения с прожектори Форум и извисяващия се над руините му Палатин. В далечината се виждаше и Колизеят.

— Изумително — ахна Вивиан.

— Пак ще се върнем тук след Етиопия.

— Ще се върнем.

Спуснаха се по дългото стълбище и тръгнаха към хотела.