Нелсън Демил
Черният манастир (46)

45.

Освежени след съвместната баня, Пърсел, Вивиан и Меркадо се присъединиха към княгинята и полковника във вътрешния двор. Вивиан носеше най-хубавите си зелено-кафяви панталони и зелена тениска, а двамата господа бяха облечени в дрехи за джунглата.

Слънцето залязваше и се спускаше приятно прохладна вечер. Виолетовото африканско небе над палмите изглеждаше великолепно, помисли си Пърсел, и ако узито на полковник Ган не лежеше на масата, можеше да си представи, че е на друго място.

Полковник сър Едмънд Ган беше сменил туземното си одеяние със зелено-кафява униформа, макар че продължаваше да е със същите сандали.

Княгиня Мириам носеше лилава вечерна шама, поръбена с лъвска грива, императорския символ на стара Етиопия.

Напитките се свеждаха до джин „Будълс“, половин бутилка, която полковникът пазел за специални случаи, а този бил точно такъв — което достави удоволствие на Хенри. Джинът можеше да се пие със или без плодов сок.

Разговорът се въртеше главно около преселението на фалашите и положението в района.

— Армията на Гетачу контролира областта на Гондар и планината Симиен — обясни Ган. — В джунглите из тукашните южни земи, които са почти необитаеми, действат контрареволюционери и останки от роялистките сили. Тези две организации имат различни цели. Едните искат изборна власт, а другите — връщане на абсолютната монархия. Аз се опитвам да ги накарам да се обединят, за да се отърват от марксистите. Обясних и на двете страни, че във Великобритания имаме и монарх, и парламент. Тази концепция обаче им е непонятна.

— На мене също — призна Пърсел.

Скоро приключиха с коктейлите и ги отведоха в двореца. Вечерята беше сервирана в стая с дълга маса, на която можеха да седнат двайсетина души. Само че всички бяха заминали. Франк забеляза, че подът е настлан с черен камък.

Масата беше подредена семпло, но сребърните прибори бяха истински, видя Пърсел, и носеха герба с юдейския лъв, както и съдовете. Тази вечер, помисли си той, темата бяха лъвовете.

Помръкващите слънчеви лъчи проникваха през високи отвори в стените и на масата мъждукаха газени лампи.

Менюто се състоеше от козе месо на скара, някакви грудки и пърленки. Имаше и купи с фурми. Наляха им ферментирал плодов сок в бронзови бокали, които приличаха на онези на княз Иясу и на онзи, за който Пърсел беше дал луди пари в Рим.

Две прислужници на средна възраст им сервираха простата храна и им доливаха от тръпчивия плодов сок. Мириам обеща накрая да им поднесат кафе.

Оказа се интелигентна и интересна жена и Франк разбра защо другият дърт пръч в компанията, сър Едмънд, е хлътнал по нея.

Водеха лек неангажиращ разговор и в отговор на един въпрос на Вивиан Мириам обясни:

— Повечето потомци на Соломон са християни, разбира се, но има юдеи и даже мюсюлмани. Родът на Соломон и Савската царица е добре документиран, обаче през вековете трите религии са повлияли на вярата на някои семейства. — И прибави: — Юдаизмът не е най-древната религия в Етиопия. Преди това хората са били езичници. Ако езичеството може да се нарече религия.

Пърсел съвсем наскоро беше научил, че езичниците от племето гала ядат човешки тестиси, ала не знаеше как да го вмъкне в разговора — и дали изобщо трябва да прави такъв опит.

Освен това му се искаше да попита Мириам защо на нейните трийсетина години още не е омъжена и с десет деца, но за да прояви по-фина любезност, се поинтересува:

— Това означава ли, че трябва да се омъжите за представител на Соломоновия род?

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Шестнайсетгодишна ме омъжиха за християнски княз, но понеже нямахме наследници, съпругът ми се разведе с мен. Това се среща често. Днес повечето князе или са мъртви, или избягаха, така че нямам особено голяма перспектива за брак. — Погледна приятеля си и добави, без да се усмихва: — Затова се спрях на англичанин.

Всички избухнаха в смях — оцениха хумора.

— Можеше да е и по-зле — отбеляза Ган.

— Възнамерявате ли да се ожените? — директно попита Вивиан.

— Ние нямаме дума за „лорд“, затова тук го наричат рас Едмънд и съответно го приемат — отвърна Мириам.

Темата явно беше деликатна и любопитните журналисти не зададоха доизясняващи въпроси.

Домакинята премина към друга деликатна тема — нейната тънеща в мрак родина.

— Етиопия в много отношения е жестока страна. Тази жестокост обаче не е случайна или примитивна. Тя е като жестокостта в Стария завет. Нашата древна цивилизация се намира на междинен етап от историята си — средновековен анахронизъм. Мюсюлманите имат хареми и роби. Християните раздават библейско правосъдие. Кастрират се мъже и стават евнуси, жени се продават за сексуални робини. Юдеите също налагат старозаветни наказания. Езичниците изпълняват невъобразими обреди, които включват кастриране и разпъване на кръст. А сега марксистите въведоха нова религия, религията на атеизма, и нов обществен ред — масово избиване на всички, които са свързани със стария режим.

Пърсел имаше нужда от още алкохол. Когато за пръв път пристигна в Етиопия през септември и се настани в „Хилтън“ в Адис Абеба, нямаше почти никаква представа за живота извън столицата, която също не беше цвете. Пътуването им до фронтовата линия на север му поотвори очите за положението в страната. Ган обаче я познаваше от 1941-ва, а Меркадо — още по-отдавна. И все пак се бяха върнали и полковникът намираше нещо непреодолимо в тази страна, нещо, което го привличаше така, както някои хора биват привличани от онези места на картата, означени като terra incognita. А синьоре Бокачо… той пък съвсем беше забравил, че има по-добри страни за бизнес.

Също като Пърсел, Вивиан беше дошла без конкретни представи и цели, но бе открила, че Бог я е избрал да е тук — все пак по-добре, отколкото да си избран от Асошиейтед Прес.

И сега бе ред на Франк Пърсел да помисли защо е тук.

По време на мисловното му отсъствие разговорът отново се беше върнал на мрачна тема.

— Бащата на Микаел Гетачу работеше в тъкачницата на моя баща в Гондар — разказваше Мириам. — Баща ми се отнасяше добре със семейството му и плащаше образованието на Микаел в училището на британската мисия.

— Според самия Гетачу родителите му гладували, за да плащат за учението му — каза високо Пърсел.

— Изобщо не са гладували — възрази Мириам.

— Гетачу всъщност примамил брата на Мириам в Гондар с обещанието да освободи две техни малки братовчедки и един братовчед, ако Давид подпише, че му прехвърля семейните имоти — каза Ган. — Гетачу знае, че не може да оскверни древната неприкосновеност на Шоан и още по-малко — международната спогодба за преселението на юдеите. Обаче прати на Мириам писмо, че ако тя доброволно отиде в Гондар, той ще освободи Давид и братовчедите им. Родителите на децата, сестрата и зетят на Сахле вече са разстреляни — прибави полковникът.

Пърсел насочи вниманието си към Мириам, която външно се държеше стоически, но той можеше да си представи борбата и мъката в душата й.

— Целта на Гетачу още отначало е била да спечели своята княгиня — каза Ган.

— Няма да ме получи — категорично заяви тя.

Вивиан я наблюдаваше мълчаливо.

— Трябва да се махнете оттук колкото се може по-скоро — тихо я посъветва Меркадо.

— Аз ще замина последна. Длъжна съм.

— Надяваме се идната седмица да пристигне хеликоптер на ООН — каза Ган.

На Пърсел му се искаше всички да се качат на този хеликоптер, ала знаеше, че това ще изложи на опасност не само фалашите, но и мисията на ООН. Самото им присъствие тук всъщност представляваше огромен риск за местните хора.

— Тръгваме по изгрев-слънце и ще се върнем чак след като всички тук заминат — каза той и се обърна към Ган: — Изгорете самолета, все едно сме се разбили и сме загинали. В резервоара има достатъчно гориво за хубава експлозия.

Това не се хареса на Меркадо, но възрастният журналист разбираше положението.

— Утре сутрин ще се погрижа — каза полковникът.

Мириам заразпитва гостите си за престоя им в Етиопия и те й разказаха някои подробности, макар че княгинята, изглежда, знаеше доста от приятеля си, реши Франк, включително факта, че са имали удоволствието да са в компанията на Гетачу.

— Той е злопаметен и е способен на невероятна жестокост и отмъстителност — предупреди ги тя. — Гледайте да не му паднете пак в ръцете. Но вие вече го знаете.

Що се отнасяше до княз Давид, Мириам не се заблуждаваше, че генералът се отнася добре с него, но вярваше или поне се надяваше, че след като тя замине за Израел, Гетачу ще освободи брат й и братовчедите й под натиска на израелците и ООН, както и по заповед на своите началници в Адис Абеба. Пърсел предполагаше, че има такава вероятност, но ако изобщо се добереше до Тел Авив, Давид със сигурност щеше да е пречупен. Както беше казал самият генерал Гетачу, лесно можеш да разстреляш някого, но е по-забавно да го пречупиш — особено ако този човек е арогантен аристократ или досаден журналист.

— Бихте могли да опишете какво сте видели тук — каза Мириам. — И да споменете за брат ми и братовчедите ми. Това ще помогне за тяхното освобождаване.

Те обещаха, че ще го направят, когато напуснат Етиопия. И щяха да изпълнят обещанието си — стига наистина да се измъкнеха от страната.

Княгинята им благодари, след което им обрисува мрачната картина на следреволюционна Етиопия, за да я включат в статията си.

— Страната е опустошена от войната, скакалците и сушата, пратени от Бог. Безброй измряха от глад, милиони са на ръба на гибелта. Разпространяват се епидемии и хората се затвориха в себе си. Плячкосват се черкви, монасите са се заключили в манастирите. Всичко това е Божие наказание, защото допуснахме онези безбожници в Адис Абеба да сторят всички тези злини. Господ ни поставя на изпитание и трябва да му покажем, че сме му останали верни. Едва тогава ще ни спаси.

Всички мълчаха и Ган, помисли си Пърсел, изглеждаше едновременно засрамен и горд от своята княгиня. Помежду им очевидно имаше огромна културна пропаст, ала и двамата бяха честни и свестни хора и онова, което ги разделяше, не можеше да е по-голямо от онова, което ги свързваше. Любовта побеждава всичко, както казваше Вивиан.

Поднесоха им кафето с някакъв буламач от козе мляко, мед и бадеми.

— След началото на бедствието търговията с Гондар и другите градове рязко намаля — продължи Мириам. — Затова имаме само това, което виждате. То обаче е повече, отколкото имат в унищожените от сушата и скакалците райони. — Усмихна се принудено. — Във всеки случай сега всички отиваме в земята, в която тече мляко и мед.

Попита дали някой е бил в Израел. Меркадо и Пърсел отговориха утвърдително и й обрисуваха светла картина, която явно съвпадаше с наученото от нейния английски лорд.

Из баровете в Хонконг, Сингапур и западноевропейските столици Франк беше срещал бивши благородници, земевладелци и капиталисти и повечето от тях негодуваха, че са станали невинни жертви на една или друга революция. Почти всички страдаха от загубата си и споделяха едно и също смаяно удивление, че светът толкова рязко се е променил или съвсем е полудял. Родени да управляват или да се наслаждават на огромни богатства, тези изтънчени бегълци не можеха да проумеят и да приемат, че най-нисшите социални елементи, събратята на Гетачу, са най-новата мутация на социалдарвинизма и че някогашните господари са птиците додо в естествения подбор и процеса на изчезване на видовете.

Пърсел си помисли, че княгиня Мириам е добра жена и че нито тя, нито нейното семейство съзнателно са навредили на някого. Дори бяха пратили Микаел Гетачу, а сигурно и други бедни деца, на училище. Но двете най-големи изкупителни жертви в световната история бяха благородниците и юдеите — а ако принадлежиш и към двете категории, имаш сериозен проблем.

Ган смени темата.

— В тукашните планини от древни времена се добива обсидиан. Пренасяли го по Нил в Египет, където го ценели заради здравината и лъскавата му чернота при полиране. Всички сме виждали в музеите египетски обсидианови статуи. Обсидианът се обработва трудно и рядко се използва за строителен материал, освен за подова настилка като в тази стая, която може да е отпреди хиляда години.

Франк нямаше представа накъде клони полковникът, но Ган продължи:

— Кариерите в този район не са използвани от векове и повечето са обрасли и забравени. Аз обаче открих няколко и ако предположим, че този черен манастир е построен от обсидиан, който е толкова тежък, че не може да се пренася много надалеч, според мен трябва да потърсим около трите древни кариери, които локализирах по картата.

Всички закимаха, освен Мириам, която очевидно не желаеше да участва в никакви разговори за търсенето на черния манастир.

На Пърсел му хрумна, че както беше казала Вивиан, вече са съвсем близо и с малко късмет и разум наистина може да видят онова, което преди четирийсет години е видял отец Армано — високи черни стени, издигащи се от джунглата пред тях. Ала манастирът можеше вече да е изоставен. Той подозираше, че е точно така, особено след като юдейските старейшини на Шоан бяха съобщили на монасите, че заминават. Нямаше да го има и Светия Граал, естествено. Но ако с Вивиан, Меркадо и Ган откриеха манастира, това щеше да му стигне, а може би щеше да задоволи и спътниците му. Пътуването щеше да свърши и Граалът, какъвто обичай имаше в древната си история, щеше да изчезне, но да се спаси от света, в който бяха настъпили зловещи времена.

Ако обаче стигнеха пред стените на черния манастир и оттам им спуснеха тръстиков кош… е, те бяха предупредени и щяха да са подготвени.

Вечерята свърши. Дългата нощ започваше и призори те щяха да се отправят на своя поход за слава, богатство, избавление и страхотен репортаж, на мисия за спасяване на Граала и постигане на вътрешен мир или каквото там ги тласкаше към неизвестността.

Ако наистина бяха избрани за това пътуване, отговорът на въпроса защо са избрани ги очакваше.