Нелсън Демил
Черният манастир (17)

16.

По Коледа в Рим винаги прииждаха тълпи духовници, поклонници и туристи, сега дори повече от обикновено, в очакване на Бъдни вечер папата да обяви настъпващата Юбилейна година. Таксиметровият шофьор ругаеше празничния трафик и чуждестранните идиоти, които не знаеха как се пресича улица.

Пърсел беше решил да остане тук за празниците и прати кратък телекс на Чарли Гибсън в Кайро, за да му го съобщи. Още по-краткият отговор гласеше: „УВОЛНЕН СИ. ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

Надяваше се Чарли да му отговори така и се боеше да не получи втори телекс, отменящ първия. Но ако избухнеше война, както можеше да се случи, след като всички християнски туристи напуснат Йерусалим, Витлеем и Назарет, каирското бюро пак щеше да има нужда от него. Дотогава беше свободен да се занимава с други неща. Оказа се, че Джийн трябва да се върне в Англия за Коледа, което му оставяше още повече време за писане и размишления с какво иска да запълни остатъка от живота си.

На другата заран не се обади на Хенри, както му беше предложил по-възрастният кореспондент, който също не го потърси, нито щеше да го направи. От последния им разговор бяха минали три дни и след като сутринта позвъни в „Л’Осерваторе Романо“, Пърсел имаше среща в 16:00 със синьоре Меркадо. Дотогава оставаха петнайсет минути и трафикът се влачеше по-бавно от пешеходците, затова Франк помоли шофьора да го остави в подножието на Понте Виторио Емануеле и пресече пеш моста над Тибър.

Духаше силен вятър и по сивото небе заплашително се гонеха черни облаци. Реката също изглеждаше тъмна и разгневена.

Пиаца Сан Пиетро гъмжеше от туристи и вярващи, които се молеха на малки и големи групи. В центъра на площада се издигаше трихилядолетен египетски обелиск, а в дъното се извисяваше мраморната грамада на базиликата „Св. Петър“, под която уж почивали костите на самия свят мъченик. Пърсел се зачуди дали докато е умирал на кръста, Петър е съжалявал за решението си на Апиевия път.

Не излезе на площада, а тръгна покрай стената на Ватикана към Порта Санта Роза — входа на суверенния град-държава, охраняван от швейцарски гвардейци с алебарди. Франк показа паспорта и журналистическата си карта на папски жандарм, по-добре въоръжен от гвардейците.

— Buona sera. L’Osservatore Romano, Signore Mercado.

Жандармът хвърли поглед към списъка на клипборда си, каза нещо на италиански и му даде знак да влезе.

Веднъж беше идвал тук и лесно откри пресслужбата на тясна уличка, от двете страни на която се издигаха голи дървета. Прозорците на сградите хвърляха квадрати жълта светлина върху студената настилка.

Закъсняваше с петнайсет минути, което в Италия означаваше, че малко е подранил, но може би не и във Ватикана. Рецепционистът го покани да седне.

„Л’Осерваторе Романо“ се помещаваше в постройка, която навярно датираше отпреди печатната преса, ала интериорът имаше модерен вид или по-точно е бил модерен при основаването на вестника преди сто години. Бяха добавили електричество и телефони и резултатът представляваше съвременен вестник, излизащ на шест езика и съчетаващ истински новини и пропаганда. Папата, естествено, фигурираше във всеки брой.

Много статии съобщаваха за гоненията срещу католици в различни страни, например в комунистическа Полша. От време на време вестникът отразяваше премеждията и на други християни и Пърсел си спомни, че Хенри Меркадо бе отишъл в Етиопия да пише за състоянието на Коптската църква при новия марксистки режим, както и за малобройните етиопски католици. Сега Хенри пишеше прессъобщения за Юбилейната година и със сигурност искаше да се върне в Етиопия, за да продължи да отразява събитията в страната. Нима не беше обещал на генерал Гетачу няколко хвалебствени материала за военачалническите му качества?

Меркадо влезе в чакалнята, облечен с жилетка, риза и вратовръзка. Ръкуваха се и Хенри го заведе в малък кабинет без прозорци, задръстен с камари книги и вестници, които му придаваха вид на склад. Франк вече разбираше защо възрастният журналист бе киснал в „Харис Бар“ в четири следобед.

Меркадо изключи електрическата пишеща машина Ай Би Ем и каза:

— Хвърли си палтото някъде.

Седна, завъртя стола си и се обърна към своя гост. Франк се настани на единствения друг стол и попита:

— Нещо против да запаля?

Хенри махна с ръка към разхвърляните из стаята хартии.

— Ще подпалиш целия Ватикан.

Обаче извади бутилка „Будълс“ от чекмеджето на бюрото си, напълни две водни чаши и вдигна своята.

— Benvenuto.

— Наздраве.

Отпиха.

— Да ми кажеш, че си се опомнил, ли си дошъл? — започна Меркадо.

— Не.

— Добре. Защото реших да замина за Етиопия — информира го британецът.

Пърсел не се изненада особено от промяната в намеренията на колегата си. Всъщност промяна нямаше. Онова, което го беше обладало онази нощ в италианския балнеокурорт, все още го обсебваше. Отец Армано и странното преживяване, което Хенри и Вивиан бяха взели за предзнаменование, бе преобразило и двамата.

— Но не мога да ти обещая, че ще отида по-далеч от Адис Абеба — продължи Меркадо. — Нямам желание пак да попадна при Гетачу.

— Нали щеше да пишеш репортаж за него?

— Да, искам да му напиша некролога. — Посочи купчина документи върху бюрото си. — Ще използвам някои връзки, за да осигуря за вас двамата с Вивиан акредитации от „Л’Осерваторе Романо“.

— Добре. Защото загубих работата си в Асошиейтед Прес.

— Как така?

— Лесно.

— Ще отразяваме религиозни въпроси, естествено, и началната ти заплата е нула, но ще платят командировъчните и пътните ни до Етиопия.

— И обратно.

— Твоят оптимизъм ме удивява. Да придвижа ли нещата?

— Къде да подпиша?

Меркадо допи джина си, замисли се дали да си сипе още един и напомни на Пърсел:

— Всичко това ще отиде на вятъра, ако не ни дадат визи.

— Но е добре като първа стъпка.

— Фирмата на „Л’Осерваторе Романо“ ще стои добре на молбите ни за виза.

— Si.

Хенри се усмихна.

— Сигурен ли си, че Вивиан иска да дойде?

— Така твърдеше в писмото си.

— Чували ли сте се?

— Не.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Ще опитам на последния й известен адрес. Пощенска кутия в Женева.

Меркадо кимна.

— Пиши й да дойде в Рим.

— Tutte le strade conducono a Roma.

— Да не си го упражнявал?

— Да. Имаш ли нещо против идването на Вивиан?

— Вече ти казах, преживях го.

Пърсел се съмняваше и имаше собствени проблеми с Вивиан.

Меркадо явно се досещаше за това, защото попита:

— А ти имаш ли нещо против идването на Вивиан?

— Не.

— Не съм сигурен, че разбирам отношенията ви.

— Значи сме двама. Сигурно даже трима.

— Добре де… Между другото, какво стана с оная жена? Джийн?

— Трябваше да се върне в Англия. Не спираше да приказва за тебе — прибави Франк.

Хенри се усмихна.

— Според теб каква е вероятността да получим визи? — попита Пърсел.

— Май ще се окажеш прав за смяната на режима. Като че ли искат да изгладят нещата със Запада.

— Просто играят третата световна игра — флиртуват със Запада, докато се въргалят в кревата с руснаците.

— Разбира се. Но това може да е в наша полза.

— Няма ли да е подозрително, ако ни издадат визи?

— „Заповядай, приятелко драга, ела — рекъл паякът на малката муха“^[1].

— Именно.

— Е, ако искаш моето мнение, самата идея е шантава. Обаче щом сме решили, запази параноята си за Етиопия.

— Дадено.

— А мислил ли си защо се връщаш в лапите на смъртта?

— Вече ти обясних.

— Повтори, ако обичаш.

— За да намеря Светия Граал, Хенри, и да изцеря измъчената си душа. Също като тебе.

— Е, да оставим този разговор за после, когато дойде и Вивиан.

Пърсел не отговори.

Меркадо отново напълни чашите.

— Ще помоля полковник Ган също да дойде в Рим.

— Защо?

— Може да получим ценна информация от него, преди да заминем. Освен това искам да го видя и да му благодаря.

— Аз също.

— Предлагам да го поканиш на пищна вечеря в „Хаслер“.

— На тебе не ти ли се полагат представителни, Хенри?

— Да, при това доста, и тъкмо затова ме настаниха в „Екселсиор“, докато си намеря квартира.

На Пърсел му се струваше, че Хенри Меркадо има по-голямо влияние в „Л’Осерваторе Романо“, отколкото предполагат кабинетът и постът му. Хрумна му, че Хенри е разговарял с някого във Ватикана за тяхното етиопско приключение, включително — противно на неговото твърдение — за срещата с отец Джузепе Армано. Ако беше вярно, някой изгаряше от желание да разнищи тази история. И какъвто си беше стар мошеник, Хенри въртеше своите шефове на пръста си и източваше средства от ватиканската хазна. При това го правеше от няколко месеца и бе настъпил моментът да се задейства или да се чупи.

— Ще пуснеш ли материал за отец Армано във вестника? — попита Франк.

— Разбира се. Само че чак след като се върнем. А ти?

— И аз работя тук, Хенри, забрави ли?

— Да бе. — Меркадо пресуши чашата си. — Ще напишем поредица сензационни статии, ти на английски, аз на италиански, и ще ги преведат на всички езици в света. Ти ще получиш славата и почитта, които винаги са ти убягвали, а аз ще увелича световната си известност.

Пърсел се усмихна.

— Ще обиколим всички възможни телевизии. Кой ще носи Граала?

— Вивиан.

— Да, хубавицата. И ще направим изложба с нейните снимки.

Замълчаха и Франк се замисли какво ще се случи, ако наистина открият черния манастир и някак си вземат Светия Граал от коптските монаси.

— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва той Меркадо.

Хенри смени темата.

— Ще е чудесно, ако и полковник Ган дойде с нас.

— Етиопското правителство много ще му се зарадва.

— Тъй де, ако го помилват или оправдаят.

— Което е невъзможно.

— Може да им предложи услугите си като военен съветник.

— Едва ли, Хенри. Пък и той със сигурност няма такова желание.

— Ще разберем, когато се срещнем. Ще потърся телефона и адреса му във Великобритания и ще му се обадя или ще му пиша. Предлагам срещата да е в началото на януари.

— Тук съм.

— Надявам се Вивиан също да дойде.

— Ще те държа в течение.

— И ще отидем в Сицилия, там е по-топло. Ще посетим селото на отец Армано и ще потърсим роднините му.

— Чудесна първа стъпка в нашето пътешествие.

— Да, точно с това трябва да започнем — съгласи се Меркадо. — Дотогава, ако не си прекалено зает, вдругиден ще се срещнем в осем сутринта във Ватиканския архив и ще ти покажа какво съм открил.

— Това няма особено значение, Хенри. Ще разчитаме на вярата си.

— Да, но може да ти се стори интересно, даже информативно и полезно. Добро начало за твоя репортаж.

— За нашия репортаж.

— За нашия репортаж. Написал ли си вече нещо по въпроса? — полюбопитства Меркадо.

— Да.

— Добре. Това ще ни спести малко работа. Пропусни извънбрачния секс за публикацията в „Л’Осерваторе Романо“.

Пърсел не се усмихна.

— В Рим ли ще прекараш Коледата? — попита го по-възрастният журналист.

— Още не съм решил.

— Откъде си?

— От едно градче в северната част на щата Ню Йорк.

— Приятели? Роднини? Стари гаджета?

— От всичко по много.

— Тогава се прибери у дома.

— Ами ти?

— Коледа в Рим.

— Можеше да е и по-зле.

— Ако си тук, мога да уредя да се вмъкнем през задния вход на службата на Бъдни вечер в „Свети Петър“. Папската благословия няма да ти е излишна.

— Ще те държа в течение.

Меркадо се изправи.

— До вдругиден. Името ти ще е в списъка на входа на библиотеката.

Пърсел също стана и си облече шлифера.

— Няма значение дали ще успеем да се върнем в Етиопия, а ако отидем там, няма значение какво ще се случи — каза той на тръгване. — Важното е да опитаме.

— Аз винаги съм живял така, Франк. Това ще е третото ми пътуване до Етиопия, а предишните два пъти за малко да ме убият — напомни му Меркадо. — Както се казва, корабите са на сигурно място в пристанището, но не са направени за това.

Пърсел излезе от сградата на „Л’Осерваторе Романо“ и тръгна по обточената с голи дървета алея. Вече се беше стъмнило, но тесните улички бяха осветени и тъй като нямаше друга работа, той навлезе навътре в папския анклав, стигна до полята и парковете зад базиликата и седна на пейка край един фонтан — Фонтана на орела. Запали цигара и се загледа в стичащата се вода.

Хрумна му смущаващата мисъл, че Хенри Меркадо може да е прав за мотивите на Франк Пърсел. Че някъде дълбоко в съзнанието или душата си той вярва в същото, в което вярваха Хенри и Вивиан. В което бе вярвал и отец Армано. И че вярва, защото е невъзможно.