Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Черният манастир

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749

История

  1. — Добавяне

13.

Отведоха ги при дълбоко дере и Пърсел видя, че на дъното му има купчини прясно изкопана пръст и лопати. Явно беше масов гроб, а и самите екзекуции може да се извършваха на същото място. Заповядаха им да се спуснат долу и Франк си помисли, че решението на Гетачу е стигнало по-бързо от тях. Оптимистично погледнато обаче, генералът едва ли бе приключил с групата им.

В дерето вонеше на трупове. Пърсел и Ган погледнаха нагоре към войниците, за да видят дали не са техните палачи, но етиопците бяха насядали наоколо, пушеха и си приказваха.

— Лоша дисциплина — отбеляза полковникът.

— Трябваше да приемете предложението.

— Те са безнадеждна пасмина.

— Така е. — Само че бяха победили.

Никой нямаше какво друго да каже и Франк беше сигурен, че всички си мислят за случилото се в щабната шатра. Преживяването бе изключително неприятно, но можеше да е и по-лошо. Във всеки случай другарите му изглеждаха облекчени, че е свършило, макар че всъщност не беше.

— Този човек е побъркан — накрая наруши мълчанието Ган и след като никой не възрази, прибави: — Неблагодарно копеле! Получил е прилично образование от добрите англикански мисионери, а мърмори за няколко удара по задника. Донесли са му повече полза, отколкото вреда, сигурен съм.

Пърсел се усмихна, макар да си помисли, че малкият Микаел е пораснал с болно съзнание и сега търси отмъщение. И не се налагаше да търси надалеч.

— Много ме беше страх — призна Вивиан.

На Франк му се искаше да й каже, че се е справила чудесно, но това трябваше да направи Хенри, който обаче не й говореше. Самият Меркадо нервно се озърташе нагоре към войниците.

Ган забеляза тревогата му и се опита да го успокои:

— Няма да се дадем толкова лесно, господин Меркадо.

Възрастният кореспондент не отговори.

Вивиан погледна Пърсел.

— Ти ми даде кураж, Франк.

Той премълча.

— А вие се държахте невероятно смело — обърна се фотографката към Ган.

— Благодаря, но онова, което видяхте, по-скоро се дължеше на гняв, отколкото на смелост. Хора като него превземат целия свят — прибави британецът.

Това можеше и да е вярно, каза си Пърсел. Беше срещал близнаци на Гетачу в Югоизточна Азия — те като че ли никнеха навсякъде. А може и да ги имаше от памтивека. Той пишеше за тях и техните така наречени идеологии без коментари и присъди. Отразяваше фактите. Ако се измъкнеше оттук, помисли си Франк, навярно трябваше да стане по-критичен. Само че тогава щеше да заприлича на Хенри Меркадо.

Погледна по-възрастния си колега, който седеше на купчина прясно изкопана пръст и погледът му блуждаеше; явно не осъзнаваше, че под задника му сигурно се разлага труп. На него никой не му беше казал, че се е държал смело. Може би защото нямаше да е вярно. И все пак дръзко и безразсъдно бе излъгал Гетачу за отец Армано. И Вивиан лоялно беше потвърдила тази лъжа. Добра, правилна постъпка, макар Пърсел да знаеше, че Меркадо е излъгал от користни подбуди. И тъй като бяха останали насаме, както им предложи генералът, той се обърна към своя колега.

— Като излъга за свещеника, Хенри, ти ни изложи на опасност.

Хенри Меркадо явно нямаше какво да отговори на Франк Пърсел, но затова пък заяви пред всички:

— Гетачу няма как да установи истината.

— Напротив, има, ако ни остави да повисим на стълбовете някой и друг ден.

— А да ти е хрумвало, че даже да му бях казал малкото, което ни е известно, той пак нямаше да ни освободи? — нетърпеливо отвърна Меркадо.

— Така е. И без това ще останем тук завинаги. Но ти не ми отговори на въпроса, Хенри. Защо рискува да го излъжеш за отец Армано и черния манастир?

— Много добре знаеш защо — изсумтя по-възрастният кореспондент.

— Да, обаче ако все пак се измъкнем оттук, никой от нас няма да се върне да търси манастира.

Меркадо се озърна към Ган и каза на Франк:

— Нямам представа дали ще се измъкнем оттук и дали ще се върна, но определено не искам да го намерят тъкмо те.

Хенри Меркадо, разбираше Пърсел, се утешаваше с мисълта, че пази Светия Граал от Антихриста или нещо подобно. Можеше да се отправи към своето мъченичество с щастливото съзнание, че когато застане пред Иисус, ще има правото да заяви: „Аз спасих Твоята чаша, Господи!“

Полковник Ган усещаше напрежението между двамата журналисти и беше наясно с причината. Все същата прастара история: единият слага рога на другия и за да влоши още повече нещата, въпросната дама не отдава предпочитание на нито един от двамата. Неловко, помисли си той, и макар да беше сигурен, че има да се тревожи за много по-съществени проблеми, пак се чувстваше неудобно.

За да изясни поне един въпрос, полковникът ги осведоми:

— Както признах на господин Пърсел, аз съм чувал за черния манастир и въпреки че е скрит дълбоко в джунглата, Гетачу все някога ще го намери, гарантирам ви го.

Никой не отговори и той продължи:

— Както може би сте научили, навярно от този отец Армано, според легендата в манастира се пази Светият Граал.

Отново не получи отговор.

— Не мога да твърдя, че вярвам в Граала, но ви уверявам, че щом скапаните революционери се появят при някоя черква или манастир, свещениците и монасите отпрашват с всичките си земни съкровища.

Пърсел се досещаше за това. Църквите ги биваше в две неща: да се сдобиват със злато и да го пазят. Половината безценни религиозни предмети на света бяха откраднати по едно или друго време. И нямаше основания да смята, че когато етиопските революционери се доберат до черния манастир, картинката ще е по-различна. Нито пък ако до него се доберяха Хенри Меркадо и Вивиан. Бам! И Граалът отново изчезва.

— Ще се измъкнем оттук и ти гарантирам, че поне аз никога няма да се върна — увери Франк своя колега. — Съветвам ви с Вивиан да забравите, че сте срещали отец Армано и че изобщо сте чували за черния манастир. Тази информация е опасна.

Меркадо не реагира.

— Бог не те праща да търсиш Светия Граал, Хенри — прибави Пърсел. — Праща те обратно вкъщи.

— А пък аз те пращам по дяволите.

Франк реши да смени темата и попита Ган:

— Смятате ли, че Гетачу има някакви скрупули да превиши правомощията си?

— Това е въпросът. Е, мога да кажа, че той не е в състояние да превиши властта си, която тук е абсолютна, както виждате. Но може да превиши правомощията си и да се изправи срещу Дерта и своя конкурент генерал Андом. Не че тях ги е грижа за нас или за международното право, обаче Андом трябва да прецени дали за него ще е от полза, ако Гетачу ни убие.

— Според мене няма да е от полза.

— Дали някой друг, освен революционното правителство изобщо знае, че сме тук? — попита Вивиан.

— Нашите агенции знаят, че сме тръгнали насам — напомни на всички Меркадо. — Споменавали сме и пред колеги, че имаме пропуск до армията на генерал Гетачу.

Което, помисли си Пърсел, не означаваше почти нищо. Те бяха на свободна практика и това ги устройваше, освен когато попаднеха в беда или изчезнеха безследно. Ако не се появяха в бара на „Хилтън“ в рамките на около седмица, някой можеше и да се сети да се свърже със съответните им посолства, стига да си спомнеше националността на своите приятели на по чашка.

Що се отнасяше до него, Франк знаеше, че американското посолство в Адис Абеба почти не функционира и не е в добри отношения с новата власт. Ако не бяха оковали краката му в пранги, щеше да се изрита по задника, задето изобщо се е отправил на това пътуване.

А що се отнасяше до британския поданик Меркадо и швейцарската гражданка Вивиан, всяко искане на информация, отправено от посолствата им, в най-добрия случай щеше да бъде посрещнато с безразличие, ала по-скоро с враждебност и лъжи.

В заключение, каза си Пърсел, не се очертаваше да получат помощ отвън. Хенри трябваше да го разбира, но може би не и Вивиан.

Слънцето бързо се издигаше и все повече прежуряше. Температурата на дъното на дерето сигурно наближаваше четирийсет градуса. Той забеляза, че белият крем на фотографката почти е изчезнал и лицето и ръцете й са зачервени.

— Веха! — извика на войниците горе Франк.

Те го погледнаха, после един от тях откачи манерката от колана си и му я подхвърли.

Пърсел я даде на Вивиан и тя утоли жаждата си, но се поколеба на кого да я предаде. На стария си любовник? Или на новия? Подаде я на Ган, който пи и я протегна на Меркадо. Накрая Хенри я върна на Франк, който пресуши последните няколко глътки и го посъветва:

— Дай на Вивиан ризата си да си я наметне на главата.

Меркадо се ядоса, че се налага Пърсел да го подсеща да се държи кавалерски, и изсумтя:

— Дай й твоята!

Франк щеше да го направи, ако имаше риза, обаче носеше шама без бельо отдолу и не му се щеше да повдига този въпрос. Впери очи в Хенри, който започна да се разкопчава.

Но Ган вече беше съблякъл униформената си риза и я подаде на Вивиан, която му благодари и покри главата си с нея.

Пърсел разбираше причините за гнева на Меркадо, ала се удивяваше, че той продължава да се сърди в момент, в който го очаква разстрел или нещо още по-страшно. Е, мъжете са си мъже. Помисли си също, че ако му се удаде възможност да повтори предишната нощ, пак ще го направи, само че два пъти. Без угризения. Зачуди се дали може да убеди Хенри, че случилото се е по Божия воля.

Насочи вниманието си към Вивиан, която седеше в края на дерето, по-близо до Меркадо, отколкото до него, и погледите им се срещнаха. След няколко секунди тя се извърна.

Нямаше представа какво си мисли и чувства тя. Може би никога нямаше да научи и това напълно го устройваше.

При дерето се появи още една група войници. Скоро щеше да се случи нещо, при това явно не особено хубаво.

Изведнъж Вивиан се премести до Меркадо и го хвана за ръката.

— Хенри…

Той се взираше във войниците и като че ли не усещаше присъствието й. Пърсел я чу да прошепва:

— Обичам те… моля те, прости ми.

Меркадо сякаш я забеляза едва сега. Поколеба се, после я попита:

— Искрено ли съжаляваш?

— Да.

— Тогава ще ти простя.

Тя го прегърна и зарови лице в гърдите му.

Франк предполагаше, че прошката на Хенри не се отнася за него, дори да я поискаше, а той не смяташе, че има за какво да му прощават, и съответно не го направи. Искаше обаче да каже нещо на Вивиан, в случай че се виждат за последен път. Само че не можеше да й го каже, затова се извърна и погледна войниците, които оживено разговаряха и стрелкаха с погледи пленниците на дъното на дерето.

Меркадо знаеше малко амхарски, но имаше умислен вид, затова Пърсел се обърна към Ган.

— Разбирате ли какво говорят?

— Малко… Струва ми се, че вас тримата ще ви водят някъде.

— Защо смятате така?

— Прангите на краката са за пътуване. Виж, когато ви завържат ръцете зад гърба, е сигурно, че няма да стигнете далече.

В това имаше логика, но Франк възрази:

— И на вас ви сложиха пранги, полковник.

— Да, забелязах. Само че нямам представа защо.

Хенри и Вивиан сякаш не забелязваха какво става, ала после един от войниците им извика: „Елате! Елате!“ и им даде знак да излязат от дерето.

Всички се спогледаха, изправиха се и се закатериха по склона, като мъкнеха оковите си в ръце. Войникът продължаваше да вика: „Елате! Елате!“

Накрая стигнаха горе и застанаха сред етиопците, които не им обърнаха внимание. Пърсел видя, че в далечината, където се намираше хеликоптерната площадка, е кацнал американски „Хюи“ с въртящо се витло.

Войникът посочи вертолета.

— Вървете! Вървете!

Франк погледна Ган — очакваше да го дръпнат настрани, — но друг войник побутна полковника.

— Върви!

Вивиан и Меркадо се хванаха за ръце и се затичаха толкова бързо, колкото им позволяваха оковите. Пърсел и Ган ги последваха. Четирима войници ги придружиха, като ги подканяха да бързат. Фотографката се препъна и Хенри я подхвана, после продължиха към хеликоптера.

Двамата стигнаха до отворената му врата и ги изтеглиха в кабината. Франк погледна голямата червена звезда върху масленозеления корпус — червената звезда на революцията, нарисувана върху стария герб с юдейския лъв.

Ган се качи без чужда помощ. Пърсел го последва.

— Пилотът казва, че излитаме за Адис Абеба! — надвика рева на двигателя и витлата Вивиан. Усмихна се широко и възкликна: — Avanti!

Хеликоптерът се издигна, завъртя се и се понесе на юг към етиопската столица.