Нелсън Демил
Черният манастир (29)

28.

В преддверието ги посрещна нисък дебел етиопски монах и безмълвно ги отведе в библиотеката на втория етаж. Колежът, изглежда, продължаваше да е затворен за дългата коледна ваканция и те като че ли бяха единствените посетители.

Друг монах, изключително едър, стоеше на входа на библиотеката, в която нямаше прозорци. Отрупаните с книги лавици стигаха до високия таван. В центъра на помещението имаше дълги маси.

Ниският монах си тръгна, но не и едрият. Меркадо му каза нещо на италиански и етиопецът му отговори на същия език, макар и със запъване.

— Той ще остане тук — каза Хенри на двамата си спътници.

— Има ли значение? — попита Пърсел.

— Струва ми се, не. Тук някъде има картографски отдел, който всъщност ни интересува.

— Не се насочвайте направо към него — посъветва го Ган. — Първо да се поогледаме тук, после ще търсим картографския отдел.

Меркадо кимна, отиде до лавиците и започна да чете заглавията. Полковникът последва примера му и Франк се присъедини към тях. Повечето книги като че ли бяха на латински, някои на италиански. Имаше и много на амхарски.

— Ето една библия на геез — посочи Хенри.

Трите минути преструвки на Пърсел изтекоха и той тръгна към затворената врата в дъното на дългата зала. Очакваше монахът да му се развика, ала етиопецът не каза нищо, така че Франк отвори вратата и влезе в помещението, което наистина се оказа картографският отдел.

В средата имаше продълговата маса с мраморен плот, а на лавиците бяха подредени стотици навити на руло карти, всяка със закачен етикет. Първият, който погледна, имаше надпис на италиански, на латински и амхарски.

Чу зад себе си шум и се обърна. Монахът стоеше на няколко крачки зад него.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Пърсел.

Етиопецът не отговори.

Франк продължи покрай лавиците, като разглеждаше висящите етикети на картите, въпреки че не разбираше нищо от надписите.

Меркадо и Ган също влязоха в картографската зала и видимо се зарадваха, като видяха всички тези карти. Хенри веднага почна да чете етикетите.

— Ето ги италианските военни карти — бързо се ориентира полковник Ган и свали от една лавица няколко прашасали рула. Пърсел ги разви върху масата и затисна ъглите им с месингови тежести, оставени специално за тази цел.

Каталог, изглежда, нямаше, но Меркадо скоро разбра как са подредени картите и извади няколко древни документа, начертани на ръка върху пергаменти и папируси.

Монахът ги наблюдаваше и мълчеше.

Ган седна на масата и започна да проучва военните карти. Пърсел се настани от дясната му страна, Хенри — от лявата. Сър Едмънд отново се беше превърнал в полковник Ган.

Военните карти бяха цветни: зелените оттенъци означаваха растителност, кафявите — сухи области, бледосините — водни басейни. Височинните линии бяха тъмнокафяви, малобройните пътища бяха обозначени с черен пунктир. Символите за създадени от хора обекти също бяха черни, както и координатната мрежа, меридианите и паралелите. Легендата и всички други надписи бяха на италиански.

— През четирийсет и първа използвахме пленени карти и моят италиански се изчерпва с написаните на тях думи — каза Ган и посочи една от картите. — Това е източният бряг на езерото Тана в мащаб едно към петдесет хиляди. Районът донякъде е обходен от военнотопографската служба на италианската армия, но по-голямата част на картата е направена по въздушни снимки. А това тук е карта на града крепост Гондар и неговата околност. Тя е в мащаб едно към двайсет и пет хиляди и е обходен целият район. Всичко останало като че ли е в мащаб едно към сто хиляди или двеста и петдесет хиляди и теренът не е проверен на място.

Пърсел можеше да чете авиационни карти, но тези бяха топографски и му приличаха на цветни бои, разлети върху разграфена хартия.

— Колониалните сили са картографирали точно по-голямата част от Африка — продължи Ган. — Етиопия обаче стана европейска колония чак след италианската окупация и самите етиопци не са имали представа нито как се правят, нито как се използват карти. Затова повечето, с което разполагаме, е резултат от кратката власт на италианската армия.

— Нищо ли не е направено оттогава? — попита Меркадо.

— Бившето етиопско правителство имаше картографска служба, но тя тиражираше главно италиански карти — отвърна полковникът. — От време на време пускаха по някоя градска или пътна карта, въпреки че изобщо не ги проверяваха на терен. Двете армии в сегашната гражданска война използват карти като тези тук, направени от трийсет и пета до четирийсет и първа година.

— Предполагам, че черният манастир не се е преместил — отбеляза Пърсел. — Тъй че по-добре такива карти, отколкото никакви.

— Абсолютно.

Ган внимателно проучи картите и разви още няколко.

— Това тук е районът, в който бяхме, и това е същата карта като онази, която носех тогава. — Очерта с показалец кръг около един зелено-кафяв участък. — Това е долината в джунглата, в която се намира балнеокурортът, а това е черният път, по който сигурно сте пристигнали.

— Къде е балнеокурортът? — попита Франк.

— Всъщност не е нанесен. Сигурно е построен след съставянето на картата. Но се намира точно тук. — Той посочи с пръст. — Княз Иясу разположи лагера си на ето тези хълмове… А ето тук е лагерът на Гетачу. Това е платото между лагерите… където се срещнаха двете армии.

Пърсел се вторачи в картата, същата като онази, която навремето му беше показал Ган, и споменът за онзи неприятен ден го връхлетя, както току-що бе споходил полковника.

— Това пак ме връща в Етиопия, Хенри — каза той. — А тебе?

— Кара ме да се питам защо изобщо си тръгнахме.

И тримата избухнаха в смях. Ган погледна монаха до вратата и подметна:

— Не виждам знака за таен черен манастир.

— Виждате ли нещо, което би могло да е крепост? — попита го Франк. — Четирийсетгодишният затвор на отец Армано.

— Не… не забелязвам никакви постройки…

— Онази вечер отец Армано е стигнал пеш от крепостта до балнеокурорта — напомни им Меркадо.

— Да… но в каква посока е вървял?

— Той спомена нещо за Гондар на север — отвърна Пърсел. — Предполагам, че крепостта е в джунглата — в ето това тъмнозелено петно.

— Да, възможно е… тук има нещо, от което може да се стигне за една вечер до балнеокурорта… — Ган посочи едно черно квадратче с надпис incognita — „неизвестно“. — Сигурно се вижда от въздуха и са го нанесли на картата, но изобщо не са го проверили на терен.

— Може да е крепостта — съгласи се Хенри. — Не виждам други постройки в долината.

Полковникът кимна, но ги предупреди:

— Тази карта е в такъв мащаб, че даже хълмовете, които обхващат доста голяма площ, както знаем от личен опит, изглеждат съвсем малки.

Същите тези хълмове, помисли си Франк, едва не бяха погубили Хенри.

Монахът се приближи и се втренчи в тях.

— Надявам се, че не знае английски — отбеляза Ган.

— Все пак няма да е зле да се поотдръпне — каза Пърсел.

Меркадо каза нещо на етиопеца и той отстъпи няколко крачки назад.

— Свещеникът ни каза, че монасите го отвели от черния… от черното място и го предали на войниците на княз Теодрос, които го конвоирали до крепостта — почти шепнешком произнесе Франк. Замисли се за предсмъртните думи на отец Армано. — Не спомена нищо за дълъг преход, тъй че едва ли е продължил повече от един ден.

— Не съм сигурен, че можем да направим такова предположение — каза Хенри. — Ще ми се да бяхме знаели, че ще търсим това място. Тогава щях да го помоля да е по-конкретен.

— В един момент вече знаехме, но той умираше.

— Опитайте се да си спомните всичко, което ви е казал — каза Ган. — Може да ви е загатнал нещо.

— Добре, да се върнем малко по-назад — каза Франк. — Според свещеника неговият батальон се установил на лагер на източния бряг на езерото Тана. — Той посочи езерото на картата. — Дозорът тръгнал да търси мястото, където воините гала били издебнали от засада предишния дозор. Открили го… може би същия ден… и тръгнали да търсят черните стени и кулата, които онзи сержант, Джовани, видял по време на предишния дозор.

— Каза и че това им отнело още няколко дни — допълни Хенри. — Може би три? Или четири? Обаче се били изгубили и може да са обикаляли в кръг.

— Спокойно може да допуснем, че един километър от този терен отнема цял час — каза полковникът. — Ако са вървели по десет часа на ден, тръгвайки някъде от източния бряг на езерото Тана, за три дни са изминали трийсетина километра, а може и по-малко, ако дозорът се е придвижвал предпазливо.

Извади от джоба си бележник и химикалка.

— Не! — каза високо монахът.

— Успокойте го, че няма да му драскам по картата — каза полковникът на Меркадо.

Хенри преведе и Ган пренесе мащаба от легендата върху един лист.

— Това са десет километра. Но за да установим мястото на засадата, трябва да знаем къде приблизително е бил батальонният лагер, защото брегът на езерото е дълъг осемдесет километра. После трябва да начертаем десеткилометров радиус около него и някъде по радиуса е мястото на засадата. Само че не ни е известно от коя точка на брега да започнем.

— И след това са обикаляли още няколко дни до черната стена и кулата — прибави Меркадо. — Успяхме малко да стесним района, но това пак са си доста квадратни километри, при това в джунглата.

— Тъкмо затова няма да е зле да се направи въздушно разузнаване — отвърна полковникът.

Продължиха да проучват картата, като променяха изчисленията си въз основа на различни точки по брега на езерото Тана и различно време за придвижване и се опитваха да отгатнат какво е имал предвид отец Армано под „няколко дни“ от мястото на засадата до черния манастир. След това подходиха към проблема по друг начин: от установеното местонахождение на крепостта до манастира, макар свещеникът да не беше посочил колко е продължил този преход. А и онова, което смятаха за крепостта, спокойно можеше да е нещо друго, въпреки че районът incognita се намираше на около пет километра северно от балнеокурорта — една вечер път.

Меркадо и Пърсел се помъчиха да си спомнят дали отец Армано е споменал нещо друго, което може да ги насочи, и Франк посочи на по-възрастния журналист, че свещеникът е говорил на италиански и че Меркадо и Вивиан са превеждали, така че той може да не е чул цялата история или да не я е разбрал вярно.

— Вивиан може би ще си припомни още подробности — каза Хенри.

— Свещеникът спомена нещо за скала, поток и дърво — каза Франк на полковника.

— За жалост на тази карта няма скали и не съм сигурен кое от милионите дървета е имал предвид, но тук има едно пресъхнало поточе… още едно тук… и едно по-голямо ето тук. Всички се вливат в езерото Тана. Потърсете ги, когато отидете там, но сега изобщо не са ни от полза.

— Къде е това фалашко село? — попита Пърсел.

— Няма го на тази карта. — Ган придърпа към себе си друга. — Ето го, откъм юг… село Шоан. — Постави картите една до друга. — На четирийсетина километра югозападно от вероятната крепост.

— Те може да знаят къде се намира манастирът — каза Франк.

— Знаят къде се срещат с монасите — възрази военният. — Само че няма да ни заведат там.

Отново заразглеждаха картите.

— Италианските картографи са видели от въздуха тази неизвестна постройка и са я отбелязали, но явно не са видели това, което търсим, или поне не са го отбелязали — заключи Ган.

— Монахът твърдеше, че това нещо се намирало в дълбока долина и дърветата стигали до самите стени — каза Хенри.

— Разбирам… Е, човек лесно може да не го забележи от въздуха.

— Зад стените пък имало дървета, градини и езерце, доколкото си спомням — прибави Пърсел.

Полковникът кимна.

— Целият този район е заснет и картографиран. Онова, което търсим, е било на една от снимките, но когато са съставяли картите, картографите са го пропуснали. Въздушните снимки обикновено са черно-бели и някои неща — и постройки, и природни особености — не си личат толкова добре в черно, бяло и нюанси на сиво, колкото на цветни снимки. Тук всъщност виждаме онова, което си е мислил, че вижда на черно-белите снимки картографът. Почти нищо не е проверявано на терен. Можем също да допуснем, че картографите са били немарливи и сигурно са били претоварени с работа, а и са бързали да доставят тези карти на армията на Дучето.

— Когато облетим района, може да имаме повече късмет — отвърна Франк.

Ган се съгласи с него, но го посъветва:

— Недейте да прекалявате с облитането обаче, защото ще привлечете ненужно внимание. Правилно ли разбрах, че разполагате със самолет и пилот?

— Работим по въпроса — увери го Пърсел и призна: — Аз съм пилотът.

— Ясно. Е, успех.

— Нали щяхте да идвате с нас?

— Ще направя всичко възможно.

— Ще успеем, полковник — заяви Франк. — И ще открием каквото търсим.

— Убеден съм. Това обаче може да е по-лесната част.

Меркадо се изправи и отиде до лавиците с древните карти.

— Там няма да намериш каквото търсим, Хенри — каза Пърсел.

Ган се съгласи с него.

— Тези карти по-скоро са фантасмагории, отколкото вярно представяне на действителността. Змейове и така нататък.

Меркадо не им обърна внимание и разви няколко пергамента, на които имаше нарисувани на ръка езера, планини и черкви. После каза:

— Тук пише на геез.

Двамата мълчаха.

— Това май е Аксум — продължи Хенри. — Виждам корона, а на тази рисунка като че ли са каменните скрижали на десетте Божи заповеди.

— Е, това го доказва — отбеляза Пърсел.

— А тук, на югоизток от това езеро, което прилича на Тана… със Сини Нил… има рисунка на… — Той плъзна картата към тях и Ган и Франк видяха красиво изображение на златна чаша и черен кръст, заобиколени от палми. Полковникът отбеляза, че ако били съобразени с мащаба, дърветата трябвало да са високи поне половин километър.

— Значи точно с тази карта трябваше да започнем, Хенри — подметна Пърсел.

— Купете я от монаха с някой сребърник — прибави Ган.

Шегите им очевидно не допаднаха на Меркадо и той каза:

— Вижте, това тук може да не е много подробно и точно. Важното обаче е, че показва… че вероятно показва нашата цел. Кръстът и чашата. Манастирът и Граалът.

— Досетихме се и сами.

— И ги показва на югоизток от езерото Тана — каза полковникът. — Което може би е реално указание.

Етиопецът каза нещо на италиански.

— Отпуснатият ни час изтече — преведе Меркадо.