Нелсън Демил
Черният манастир (44)

43.

Пърсел забеляза еднолентовия път и го последва на север. Десетина километра напред и надясно видя Шоан, зави натам и започна да се спуска.

— Искам полковник Ган да знае, че пристигаме — обясни на спътниците си.

Когато наближиха, Меркадо се наведе напред с бинокъла.

— Не виждам колата.

— Не знаем дали тази кола има нещо общо с Ган — отвърна Пърсел.

Прелетя на около сто и двайсет метра над селото и разклати крилата на самолета.

— Виждам някой да маха — съобщи Хенри.

— Има ли мустаци и камшик за езда?

— Облечен е с бяла шама… но може да е той.

— Смесва се с местните.

Прелетяха над балнеокурорта, после Пърсел зави надясно към района на изток от еднолентовия път, където бяха заснети повечето им фотографии на джунглата между езерото Тана и разрушената крепост — район, който според Франк обхващаше около хиляда и триста квадратни километра.

Вивиан беше разгърнала едромащабните карти в скута си и той я помоли да му покаже тази на терена под тях.

Тя я повдигна към него и след като видя къде са оградените точки, Пърсел зави на изток към първата. Спусна се на деветдесет метра височина и намали скоростта максимално.

Меркадо се надвесваше между седалките и разделяше вниманието си между картата и гледката през плексигласовия капак.

Франк наближи мястото, означено на картата като № 1 — отблясък на съответната снимка, — и се спусна още по-ниско. Направи остър завой по посока на часовниковата стрелка и наклони надолу дясното крило, за да не им пречи да виждат. „Мия“ се разтърси, за да го предупреди, че двигателят заглъхва. Пърсел натисна ръчката и изравни крилата.

Хенри отпусна бинокъла.

— Струва ми се, че видях езерце… а може да е било мочурище.

— Вода беше — потвърди Вивиан. — Не е стъклен покрив.

— Поне се уверихме, че отблясъкът на снимката не е илюзия и че точно сме означили мястото на картата — каза Пърсел. — Това е добра новина.

— Един от нашите кръгове е черният манастир — съгласи се фотографката.

— Ако се окаже, че не е, най-малкото ще елиминираме някои места.

Продължиха към следващия кръг, който показваше голяма група палми на снимките, и Франк повтори същите маневри. Не забелязаха нищо, затова прелетяха повторно и този път Вивиан възкликна:

— Със сигурност видях вода под палмите!

— А лъскави покриви?

— Не.

Насочиха се към поредната точка, номер три, която Вивиан му показа на съответната снимка. Пърсел хвърли поглед и видя много палми, заобиколени от по-ниска растителност. Изглеждаше обещаващо и той намали скоростта и спусна задкрилките като за кацане. Стрелката на скоростомера заподскача между деветдесет и пет и сто и пет километра в час. Висотомерът показа деветдесет метра, после слезе на шейсет.

Палмите бързо се приближиха отпред и отдясно и Франк наклони надолу дясното крило. Нейвиънът отново започна да се тресе, но пък Вивиан и Меркадо имаха пълна видимост.

— Видях нещо! — извика тя. — Някакъв отблясък… не от вода.

Хенри потвърди. Пърсел също беше зърнал нещо, което определено не бе вода.

Той се издигна колкото може по-бързо на сто и осемдесет метра, обърна и отново се насочи натам, този път от запад, с гръб към следобедното слънце. Сега летеше по-високо, за да може да наклони носа на самолета надолу, докато летяха право към палмите.

Вивиан взе бинокъла от Меркадо, разкопча предпазния си колан и се надвеси над пулта, вперила поглед през прозореца.

Пърсел продължи спускането до последния възможен момент, натисна ръчката напред, изтегли щурвала и вдигна задкрилките. Нейвиънът продължи да се движи надолу още няколко секунди, след това носът му бавно се издигна и те прелетяха на шейсетина метра над върхарите, после постепенно набраха височина.

— За малко да ни утрепеш — отбеляза Хенри.

— Аха. — Франк хвърли поглед към Вивиан, която се беше отпуснала назад с бинокъла в скута си. — Видя ли нещо?

Тя кимна.

— Беше… черна скала. Просто скала.

Пърсел също кимна. И на него му се бе сторило така. Лъскава черна скала — сигурно обсидиан.

— Е, в този район има черни скали.

— Отец Армано спомена за скала, дърво, поток… — каза Вивиан.

— Да, само че там долу има по много от всичко това — каза Франк. — Утре ще проверим мястото.

Погледна си часовника. От излитането им бяха изтекли три часа. Можеха да продължат да облитат района още около половин час и освен това трябваше да разузнаят всички означени на картите точки. Навярно щеше да им остане малко време и да потърсят нещо друго обещаващо. Пак щяха да закъснеят с кацането в Гондар, но не с цели два часа като предишния път. Щеше да мисли за това, когато кацнеха. Сега трябваше да завършат въздушното си разузнаване, което, ако имаха късмет, щеше да им разкрие местонахождението на черния манастир.

— Картата — каза Пърсел.

Вивиан я вдигна към него и той я погледна в опит да реши в каква посока да продължи, за да стигне до следващата оградена точка.

— Вижте! — изведнъж извика фотографката, която гледаше през предното стъкло, и пусна картата.

Франк бързо проследи погледа й. На по-малко от километър от тях пътя им пресичаше хеликоптер.

— Мамка му!

— Може да са видели маневрите ни — предположи Меркадо.

— Мислиш ли? — Пърсел нямаше откъде да знае дали вертолетът е в района случайно, или е пратен да ги следи. — Ако имат радиостанция, а със сигурност имат, вече са се свързали с летището в Гондар.

— Може да не са ни забелязали — каза Вивиан.

— Щом ги видяхме ние, те също са ни видели.

Хеликоптерът зави на северозапад към Гондар, закъдето уж пътуваха и те. Затова Франк продължи в същата посока, но остана отляво на вертолета и запази дистанцията от около осемстотин метра.

— Откъде ще знаят, че сме ние? — попита Вивиан.

— В Източна Африка едва ли бъка от стари черни нейвиъни, Вивиан — въздъхна Пърсел. — Сигурно е само един.

Тя кимна.

— Всъщност не правим нищо нередно — обади се Меркадо.

— Не правехме нищо нередно и предишния път, когато се озовахме в затвора, а сега подозрително сме се отклонили от плана на полета — отвърна Франк.

— Така е. Какво ще правим?

Пърсел наблюдаваше хеликоптера, който летеше на същата височина и определено беше намалил скоростта си спрямо тяхната. Дистанцията се скъсяваше. Той изтегли ръчката и също намали.

— Франк?

— Ами… най-малкото няма да продължим към летището в Гондар, където вече ни очакват.

Никой не му отговори.

— Трябва да отидем във Френска Сомалия — заяви Меркадо след малко. — Ще успеем ли?

Пърсел хвърли поглед към датчика на резервоара.

— Горивото би трябвало да ни стигне. — Само че можеха да възникнат други проблеми.

Хеликоптерът отново намали скоростта, за да запази дистанцията. Пилотът му явно искаше да го следват до Гондар.

— Сега може би трябва да завиеш на изток — предложи Хенри и му напомни: — Френска Сомалия е натам.

— Знам.

Вивиан се беше свлякла на седалката.

— Всичко свърши — промълви тя. — Дори нямахме шанс да…

— Пак ще се върнем — опита се да я утеши Меркадо.

Франк забеляза, че вертолетът е завил надясно и сега е по-високо, тъй че не само той го виждаше отстрани, но и пилотът виждаше нейвиъна по-добре.

— Трябва да завием на изток — настоя Хенри. — Можем ли да му избягаме на тоя хеликоптер?

— Зависи от прекалено много неизвестни… — Пърсел се обърна към Вивиан. — Дай ми бинокъла.

Тя му го даде и Франк го вдигна пред очите си с лявата си ръка, като продължаваше да пилотира с дясната. Вертолетът беше масленозелен, определено военен, с червена звезда отстрани.

— „Хюи“ е — каза той. — Ю Ейч Уан Ди… във Виетнам съм виждал милиони такива… — Всъщност той беше същият като на Гетачу и имаше вероятност тъкмо с него да ги бяха откарали в затвора в Адис Абеба. — Максималната му скорост е горе-долу като нашата. — Отпусна бинокъла. — Освен това видях картечар на вратата.

— Какво си видял?!

— Стрелец, който седи зад монтирана на вратата картечница. Сигурно Ем шейсет. От другата страна би трябвало да има още една. Не забелязах никой в кабината, тъй че генерал Гетачу не е на борда.

Никой не му отговори.

Дистанцията между тях и хеликоптера се скъсяваше. Самолетът летеше едва със сто и десет километра в час, а стига да поискаше, пилотът на вертолета можеше да виси неподвижно във въздуха, естествено, така че Пърсел щеше да мине покрай картечницата, ако не завиеше.

— Наистина се налага да завиеш, Франк — за трети път му каза Меркадо.

— Да де… ама ми се струва, че тоя тип ще ни последва към Френска Сомалия и даже да му избягам, не мога да избягам от седем цяло шейсет и два милиметрови картечни куршуми.

Вивиан ахна.

— Божичко…

— А даже да можех да остана извън огневия му обсег, той ще повика подкрепления по радиостанцията и етиопските военновъздушни сили може да изнамерят някакъв изтребител — прибави Пърсел.

Хенри обмисли тази информация.

— Значи нямаме избор… трябва да продължим към Гондар — заключи накрая.

— Едва ли ще имаме същия късмет в щабквартирата на генерал Гетачу като предишния път — отвърна Франк.

Никой не му отговори, но след малко Меркадо повтори:

— Не правим нищо нередно. — После му хрумна нещо. — Да изхвърлим всичко инкриминиращо — фотоапарата, картите, снимките, лентата… екипировката за пътуването… абсолютно всичко.

— Това се подразбира от само себе си, Хенри — съгласи се Пърсел. — Но трябва да ви предупредя, че Гетачу знае или ще узнае какво вършим тук и няма да се поколебае да използва всички средства, които хрумнат на болния му мозък, за да ни принуди да признаем каквото го интересува.

Вивиан скри лицето си в шепи.

— Божичко…

— И ако ни попита за полковник Ган, някой от нас ще каже за Шоан — продължи Франк.

Видимо потресена, фотографката все пак се поизправи на седалката и дълбоко си пое дъх.

— По-добре да умра, но да се опитам да се измъкна.

— За предпочитане е пред онова, което ни чака в Гондар — съгласи се Пърсел. — Хенри?

Меркадо мълчеше.

Франк погледна през предното стъкло и видя, че е само на петстотин метра зад и вляво от хеликоптера. Вече различаваше надвесилия се от лявата врата и обезопасен с ремъци картечар, който ги наблюдаваше, насочил картечницата към нейвиъна.

Зави надясно, за да мине точно зад вертолета, ала пилотът направи същото, за да позволи на картечаря си да ги държи на мушка. Пърсел знаеше, че не може да играе тази игра с високоманеврения хеликоптер, затова запази позицията си, но намали скоростта колкото може повече, без двигателят да заглъхне. Искаше да спечели време, за да помисли.

Вивиан се обърна към него.

— Франк… трябва да им се измъкнем. Ще можеш ли?

Той вече обмисляше опциите. Ако направеше внезапен завой наляво или надясно, един от картечарите лесно щеше да го свали. Ако се издигнеше, може би щеше да успее да прелети над вертолета и ако продължеше право напред и се отдалечеше, картечарите нямаше да могат да завъртят картечниците чак дотам — но пилотът само трябваше да завие, за да даде възможност на единия или другия да обстреля отдалечаващия се нейвиън.

Оставаше му само един шанс — да се понесе напред и надолу и да се вмъкне в сляпата зона под пилота и картечарите. По този начин евентуално щеше да набере достатъчна скорост, за да излезе извън обсега на точност на картечниците преди пилотът да успее да завърти вертолета така, че да позволи на единия от картечарите да открие огън.

Вивиан сложи ръка на рамото му.

— Франк?

— Реши ли вече, Хенри? — попита той Меркадо. — Ще бягаме ли, или ще следваме тоя задник до Гондар?

По-възрастният журналист пак не отговори.

Пърсел впери очи в хоризонта. Езерото Тана се приближаваше, а съответно и Гондар. Имаше вероятност, помисли си той, етиопските военновъздушни сили вече да са изнамерили изтребители или още хеликоптери, за да са сигурни, че няма да ги изпуснат. След броени минути нямаше да има никакъв шанс.

— Ще бягаме — заяви Меркадо.

— Добре… — Франк провери скоростомера и висотомера и се замисли какво да направи и как най-добре да го постигне. Скоростта му на спускане щеше да е по-висока от тази на хюито, но както сам беше казал, не можеше да избяга от куршум.

Вертолетът вече висеше почти неподвижно на триста метра от тях и картечарят на лявата врата му даваше знак с ръка да мине пред тях, за да се насочи към Гондар.

Пърсел обаче нямаше такова намерение… и изведнъж му стана ясно как трябва да постъпи. Всъщност го беше знаел още отначало.

Пресегна се и премести монтирания на подвижно рамо прозрачен пластмасов диск на мерника пред лицето си.

— Какви ги вършиш? — възкликна Меркадо.

— А ти как мислиш?

— Да не си се побъркал?

Франк натисна ключа под таблото в положение „Огън“.

Вивиан го наблюдаваше мълчаливо.

Хеликоптерът се намираше на по-малко от двеста метра и картечарят продължаваше да му маха с ръка да мине отпред.

Пърсел наклони дясното крило, като че ли се готви да завие, и пилотът на вертолета, който или видя маневрата му, или научи за нея от картечаря, се плъзна надясно, за да остави нейвиъна от лявата си страна.

Франк натисна ръчката напред и рязко зави надясно, насочвайки носа на самолета към хюито. И когато хеликоптерът попадна в центъра на червените концентрични кръгове на мерника, натисна бутона за стрелба — молеше се електрическата връзка с ракетното устройство да работи.

Ракетата със свистене се стрелна към хюито, като оставяше бяла димна следа.

Вивиан ахна.

— Боже господи! — извика Меркадо.

Ракетата прелетя над вертолета и за малко не улучи роторната му ос.

Картечарят се беше вцепенил зад картечницата си.

Пърсел изстреля втората ракета, която мина ниско — между плазовете и корпуса, точно под краката на картечаря.

Войникът пусна дълъг откос по нейвиъна и трасиращите куршуми засвириха над плексигласовия капак. Вивиан запищя и се свлече на пода.

Пилотът на хеликоптера допусна инстинктивната грешка да предприеме избягваща маневра, която наруши прицела на картечаря и превърна машината в още по-добра мишена за Франк, защото хюито се завъртя странично и се наклони надолу. Пърсел зави още по-надясно и натисна щурвала напред, за да наведе носа на нейвиъна. И през цялото време не откъсваше поглед от пластмасовия диск — чакаше вертолетът да попадне в средата на концентричните кръгове. Картечарят отново откри огън и Франк чу характерния звук от куршум, улучил самолета. Натисна червения бутон, после още веднъж, изстрелвайки последните си две димни ракети.

Първата прелетя през отворената от двете страни кабина покрай главата на картечаря, а втората се заби в плексигласовия капак и избухна вътре. От дупката в плексигласа и вратите блъвнаха валма бял дим.

Пилотите бяха или ранени, или ослепени от дима, или пък в кабината беше повредено нещо важно, защото опашката на хюито започна да се клати наляво-надясно.

Пърсел не промени курса, а продължи право към изгубилия равновесие хеликоптер. Виждаше картечаря през дима, но войникът, явно ужасен, беше пуснал картечницата и дулото й висеше към земята.

Вертолетът бавно се наклони надясно, после внезапно се преобърна и падна като камък към джунглата точно в момента, в който нейвиънът прелетя през заеманото допреди миг от хюито пространство. Франк натисна ръчката докрай и започна стръмно издигане. Зад тях се разнесе далечна експлозия.

Той натисна ключа за стрелба, отмести пластмасовия мерник и се обърна към Вивиан.

— Готово.

Тя бавно се надигна и се отпусна на седалката си.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Пърсел.

Никой не му отговори и той запали. Ръката му трепереше.

Погледна Вивиан. И без това светлата й кожа беше побеляла съвсем.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Хенри?

Мълчание.

Вивиан рязко се завъртя назад.

— Хенри? Хенри? — Тя се извърна към задното отделение. — Добре ли си? Да не си ранен?

— От какво?

Фотографката известно време се взира в Меркадо, после отново се обърна напред.

Пърсел натискаше ръчката докрай и нейвиънът продължаваше да се издига.

— Какво стана? — попита Хенри.

— Хеликоптерът… падна — отвърна Вивиан.

Възрастният журналист не каза нищо.

Тя погледна Франк.

— А сега?

— Хм… Френска Сомалия продължава да е възможност. Обаче е на повече от два часа път… и етиопските военновъздушни сили скоро може да започнат да ни търсят.

Меркадо окончателно дойде на себе си и се прокашля.

— Мислиш ли, че пилотът на вертолета е имал време да се свърже с някого по радиостанцията?

Пърсел се съмняваше, че пилотът е имал време дори да се напикае след прелитането на първата димна ракета над главата му.

— Едва ли. Но радиовръзката с хеликоптера е прекъсната и от Гондар ще го търсят. Нас също.

Хенри, помълча, после каза:

— Не виждам да ни остава друга възможност, освен Френска Сомалия… или пък Судан. Колко далече е Судан?

Пърсел погледна картата.

— Суданската граница е на малко повече от триста километра — на около час и половина път. Само че етиопските военновъздушни сили няма да се поколебаят да ни преследват и на суданска територия. Няма обаче да нарушат територията на Франция.

Хенри се замисли.

— Аз гласувам за френската граница — реши накрая и им напомни: — Там ще ни приемат по-добре, отколкото в Судан.

Пърсел кимна и хвърли поглед към Вивиан.

— А ти как гласуваш?

Нейният отговор вече беше готов.

— Можеш ли да кацнеш някъде наблизо?

— На моята карта няма писти в този район.

— В Шоан. Можеш ли да кацнеш там?

Той се замисли. Еднолентовият път беше прекалено тесен и дърветата от двете му страни бяха високи. Откритите пасища обаче определено бяха възможност.

— Не те разбирам, Вивиан — обади се Меркадо.

— Много добре ме разбираш, Хенри. Оставаме в Етиопия — заяви тя. — Дойдохме да търсим Светия Граал и никъде няма да бягаме.

— Ние вече сме бегълци, преследвани от властта — отбеляза Меркадо. — Току-що извършихме убийство.

— Просто свалих вражески хеликоптер — поправи го Пърсел.

— Наричай го както щеш, щом така ще се чувстваш по-добре, когато ти надянат примката на шията. — Меркадо се обърна към Вивиан. — Трябва да се махнем оттук.

— Ще се махнем, когато свършим онова, за което сме дошли.

Франк продължаваше да лети на изток към Френска Сомалия и ако щяха да променят курса към Судан, трябваше да го направят скоро, преди пътят дотам да стане по-дълъг, отколкото до френската колония.

— Имаме две възможности и кацането тук не е сред тях — каза той на Вивиан.

— Сигурен ли си, че ще успееш да стигнеш до границата преди етиопските военновъздушни сили да ни свалят?

— Не.

— Тогава кацни. В Шоан. Колко далече е оттук?

— Ами… на двайсет-трийсет минути.

— Там е полковник Ган — каза тя. — И ни чака. Там е и черният манастир. И също ни чака.

Пърсел се замисли. Вивиан пресичаше тънката линия между смелостта и безумието — или в най-добрия случай фиксидеята. Обаче изтъкваше сериозни аргументи.

В момента бяха на деветстотин метра височина и продължаваха да се издигат. Движеха се със сто и шейсет километра в час, но при спускане можеше да вдигне близо двеста и петдесет. Той наклони самолета надясно и нейвиънът започна да завива на юг.

— Какво правиш? — попита Меркадо.

— Ще кацнем в Шоан, Хенри. — И за да е съвсем честен, Пърсел прибави: — Или ще загинем при опит да кацнем.

— Не!

Вивиан се завъртя назад.

— Да!

Двамата с възрастния журналист се гледаха няколко секунди и Франк си представи как зелените очи на фотографката се впиват в душата на Хенри.

А после Меркадо каза:

— Е… добре. Изминахме дълъг път, за да търсим Граала, и сме прекалено близо, за да се откажем.

Вивиан протегна ръка и го погали по лицето, после се обърна напред и се вторачи през предното стъкло. Нейвиънът летеше на югозапад към Шоан и започваше да се спуска.

Тя завъртя глава към Пърсел и го гледа, докато и Франк не обърна глава към нея.

— Обичам те — каза Вивиан.

— Ти обичаш всеки, който ти играе по свирката.

Фотографката се усмихна.

— Каквото е най-добро за мен, е най-добро за всички нас.

Пърсел не отговори.

Продължиха бързото спускане и след малко той каза:

— Шоан е на десетина минути. — И прибави: — Ще опитам да кацна.

— Не искам нищо повече — каза Вивиан и след миг го увери: — Можеш да го направиш.

— Е, ще видим.

Франк намали скоростта и постепенно се сниши към селото, което вече се виждаше.

Ако дадеше воля на въображението си и се абстрахираше от джунглата наоколо, нивите край Шоан спокойно можеха да са в северната част на щата Ню Йорк, където се беше учил да пилотира като младеж. Майка му твърдеше, че пилотирането било рисковано, и го убеждаваше да се захване с нещо по-безопасно, например с писане.

— Радвам се да видя, че се усмихваш.

— Някога пишех в гимназиалния вестник и в седмичника в родния ми град. После завърших журналистика. Майка ми искаше да си намеря безопасна работа.

Тя също се усмихна.

— Чела съм само една твоя статия. Бива ли те?

— Майка ми е убедена в това.

— Бях дванайсетгодишна, когато изгубих родителите си. В самолетна катастрофа.

— Моите съболезнования.

— Може би трябваше да избера по-подходящо време да ти го кажа.

Пърсел не знаеше колко време всъщност им остава, но отвърна:

— Имаме да си разказваме много един на друг в Рим.

Вивиан свали медальона на св. Христофор и го закачи на ризата му.

— Христофор спасил едно дете от удавяне в река и въпреки че бил едър и як, под изненадващата тежест на малчугана едва не се препънал и паднал в бушуващите води. Обаче не изпуснал детето — и когато вече били в безопасност, то му разкрило, че е Иисус, понесъл цялото бреме на света.

— Познато ми е това усещане.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ти ще ни отведеш на сигурния бряг.

— Ще го направя.

Изтегли ръчката и продължи да се спуска към земята.