Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Черният манастир

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749

История

  1. — Добавяне

30.

Кацнаха в Палермо, взеха под наем един фиат и си купиха пътна карта на Сицилия.

До Берини водеха няколко пътя. Селото се намираше в планината край град Корлеоне и те решиха да минат по същия маршрут като отец Армано през 1935-а — от Алкамо до Палермо, — макар че вместо влак използваха новата магистрала. Оттам продължиха по разбитото шосе из хълмовете — същото, което преди четирийсет години несъмнено беше извървял свещеникът с другите новобранци, заминаващи за Палермо, а после и за Етиопия. Отец Армано обаче се бе отклонил през Рим и Ватикана, преди да се отправи за фаталната си среща със съдбата в Африка.

Беше слънчев ден, много по-топъл, отколкото в столицата. Бели облачета се рееха по яркосиньото небе над далечните планини. В тесните долини растяха лимони и портокали, терасираните склонове бяха покрити с маслини и лозя. Пинии хвърляха сянка върху белите къщи, в подножието на хълмовете стояха на пост високи кедри.

Пърсел си помисли, че това е последният образ на родната земя, който е зърнал отец Армано, и че докато е крачел към Алкамо с другите младежи, сигурно е съзнавал, че може никога повече да не я види.

— Красиво е — каза Вивиан. — Абсолютно девствено.

На Франк му направи впечатление, че почти няма автомобили, за сметка на магаретата, каруците, колелата и пешеходците. Както очакваше, селата бяха живописни — бели къщи с червени керемидени покриви, черкви с камбанарии дори в най-малките населени места.

— Сигурно се молят непрекъснато.

— Всички със сигурност ходят на черква всяка неделя и в празничен ден — отвърна Меркадо. — И разбира се, на сватби, погребения, кръщенета и прочее, да не споменавам за съботната изповед. Хората тук живеят просто и са много набожни — прибави той. — В Европа вече няма много такива.

— Трябва да се преселиш тук, Хенри — посъветва го Пърсел.

— След тебе, Франк.

— Бих си купила вила в Сицилия — замечтано рече Вивиан.

— Не знаеш местния диалект — напомни й Меркадо.

— И двамата разговаряхте с отец Армано — отбеляза Франк.

— Той говореше на книжовен италиански, сигурно в резултат на обучението в семинарията и службата в армията — поясни по-възрастният журналист.

— Искаш да кажеш, че ще имаме проблем да разговаряме със селяните в Берини ли?

— Сицилианците разбират италиански, когато решат. Свещеникът ще ме разбере, както и младежите — заради телевизията и киното.

— Значи може да ни отговорят на някои въпроси.

— Сицилианците не обичат да отговарят на въпроси, особено ако са зададени от чужденци — осведоми го Хенри.

— От „Л’Осерваторе Романо“ са ни възложили да напишем материал за техен съселянин.

— Няма значение. Те са подозрителни към външния свят.

— При това основателно.

— Вкарай в действие чара си, Хенри — предложи Вивиан.

— Тогава да обръщаме още сега — подметна Пърсел.

Меркадо не му обърна внимание.

— Селският свещеник ще ни помогне.

Стигнаха в Корлеоне, направиха справка с картата и знаците и поеха на югозапад към по-високите хълмове.

Франк си помисли, че спускането по склона към Алкамо не е било особено трудно. Завръщането пеш у дома в Берини обаче едва ли би било леко, макар че войникът, който се завръща у дома, не мисли за такива неща.

Тук-там по пътя бяха забелязали римски и гръцки руини и Хенри ги осведоми:

— Тук са идвали и картагенците, както и викингите, ислямските войски и още десетки нашественици. — Продължи да ги просветява: — Сицилия е била ценна плячка в древния свят, а сега е земя, забравена от времето, също като Етиопия.

— Светът се променя — съгласи се Пърсел. — Войните си имат последици.

— Един мой братовчед е служил при Монтгомъри и може да е минал оттук през четирийсет и трета.

— Ще се оглеждаме за човек, който прилича на тебе.

Берини имаше стратегическо разположение на върха на хълм, който се издигаше над долината. Еднолентовият път се виеше спираловидно по склона и изведнъж свършваше с каменна арка, бележеща входа на селото.

Франк вкара фиата през арката и продължи между белосаните къщи. Неколцината пешеходци се отдръпваха от пътя им и любопитно ги проследяваха с поглед.

След малко стигнаха до слънчево площадче, в отсрещния край на което се извисяваше доста голяма каменна черква — „Сан Анселмо“ според информацията от Ватикана. Ако данните бяха актуални, енорийският свещеник се казваше отец Джорджо Рули. Не се посочваха други свещеници.

Отдясно на площада имаше редица двуетажни сгради, една с оранжев навес и лаконична табела „Таверна“. От другата страна видяха „Кафене“ и „Табакерия“, нещо като ъглова дрогерия. Това явно изчерпваше търговския живот в селото. Всички други постройки явно бяха къщи, имаше и общински съвет. Пред сградите бяха паркирани няколко фиатчета, ала основното транспортно средство в Берини, изглежда, бяха колелата. На Пърсел му направи впечатление, че няма магарета.

Външните маси под навеса и чадърите на таверната и кафенето бяха пълни с хора и Франк забеляза, че са само мъже. Освен това видя, че техният по-голям фиат е привлякъл известно внимание. Тъкмо минаваше три следобед.

— Това е riposo, традиционната четиричасова следобедна почивка.

— Почивка от какво? — попита Пърсел.

— Паркирай някъде — предложи Вивиан.

— Търся паркинг метър.

— Тук паркирането е позволено навсякъде, Франк.

— Ясно.

Той бавно продължи по калдъръма и спря на порядъчно разстояние от черквата. Всички слязоха и се разкършиха. На тази височина беше по-студено и във въздуха миришеше на дим.

Един от колегите на Меркадо ги бе посъветвал да се облекат скромно и в убити цветове. Според него сицилианските селяни буквално се смеели на пъстрото облекло, както повечето хора биха се смели, ако видят на улицата човек с клоунски костюм. Франк и Хенри носеха черни панталони, бели ризи и тъмни спортни сака, а Вивиан — черна рокля, широк черен пуловер и практични обувки. Беше си взела и черен шал, за да си покрие главата, ако влязат в черквата.

По стълбището на храма се качваха или слизаха неколцина възрастни мъже и жени и Меркадо се обърна към една старица с черна рокля.

— Mi scusi, Signora… — После бавно и отчетливо я попита нещо.

Тя отговори, посочи с ръка и продължи, като след миг се обърна и огледа Вивиан. Хенри им каза, че жилището на енорийския свещеник било зад черквата, и ги поведе натам.

Озоваха се пред малка къща с двор и минаха по алеята до вратата. Бяха обсъдили какво ще говорят и се бяха разбрали да поверят инициативата на Меркадо. Той натисна звънеца и те зачакаха.

Вратата се отвори и на прага се появи съвсем млад свещеник.

— Si?

— Padre Rulli? — попита Хенри.

— Si.

Меркадо представи себе си и спътниците си и обясни, че са от „Л’Осерваторе Романо“. Пърсел разбра само последните думи: „Padre Armano“.

Свещеникът не им затръшна вратата под носа, но видимо се поколеба, после ги покани да влязат. Заведе ги в малка семпла дневна, даде им знак да седнат на тесен тапициран диван и се настани срещу тях на стол с висока облегалка.

Макар да беше млад и доста нисък, забеляза Франк, отец Рули имаше излъчване. Носът му изглеждаше така, като че ли има собствен пощенски адрес, а очите му бяха тъмни и интелигентни. Тънките устни и мургавата кожа придаваха на лицето му странна красота.

В печката горяха дърва, лампионът в ъгъла хвърляше слаба светлина, по грапавата мазилка на стените бяха закачени цветни щампи на брадати мъже и забулени жени. Белият мраморен Иисус висеше на кръст от маслинено дърво над стола на свещеника.

Очевидно малка и бедна селска черква в бедна енория, помисли си Франк, място, където свещеникът сам отваря вратата на дома си. Това не беше Ватиканът.

Меркадо каза нещо на отец Рули: произнасяше всяка дума отчетливо, та сицилианският свещеник да го разбере.

— Можете да преминете на английски, ако го говорите по-добре от италиански — увери го младежът.

Хенри се изненада, но бързо си възвърна самообладанието.

— Простете ни, отче, че не ви се обадихме предварително…

— Звънецът на вратата ми звъни всеки ден. Това е единственият звънец в Берини. Аз винаги съм тук.

— Да… Е, както казах, ние сме от „Л’Осерваторе Романо“. Синьорина Смит е моята фотографка, а синьоре Пърсел ми е… асистент.

— Разбирам. Аз сам съм учил английски. От книги и касети. Защо ли? Това е езикът на света, като някога латинският. Някой ден… — Свещеникът не довърши мисълта си. — Тъй че предварително се извинявам, ако не разбера нещо или сбъркам произношението.

— Английският ви е перфектен — увери го Меркадо.

— С какво мога да ви помогна? — попита отец Рули.

— През септември с колегите бяхме в Етиопия и срещнахме един умиращ свещеник…

— Отец Армано.

— Точно така. Съобщиха ли ви за смъртта му?

— Да.

— Разбирам… Кога ви съобщиха?

— През ноември. Защо питате?

— Пишем статия за отец Армано и събираме информация — заобиколи въпроса Пърсел.

— Да, разбира се. Но доколкото разбрах, пресслужбата на Ватикана ви е предоставила цялата необходима информация.

Франк знаеше, че ватиканската пресслужба и „Л’Осерваторе Романо“ не са едно и също, въпреки че понякога изглеждаше така.

— Не съм се обръщал към пресслужбата на Ватикана — каза Хенри.

— Те ми казаха, че били във връзка с „Л’Осерваторе Романо“

— Възможно е… само че не с мене.

— Нямам представа как стават тези неща в Рим — призна отец Рули.

— Аз също — увери го Меркадо.

Младият свещеник се усмихна.

— Но сигурно знаете, че са предприети стъпки за беатификацията на отец Армано.

Хенри буквално онемя.

— Нещо ми убягва — за пръв път се обади Вивиан.

— Предложили са отец Армано за канонизиране — за причисляването му към лика на светиите — поясни Меркадо.

— О…

— Не знаехте ли? — учуди се отец Рули.

— Ъъъ… чухме нещо…

— Това е истинската цел на идването ви тук, нали?

— Да… Е, искахме да съберем малко сведения за началото на живота му. За службата му в армията… може би писма, които е пращал на роднините и приятелите си.

— Можехте да си спестите пътя — осведоми ги отчето. — През ноември идваха представители на Ватикана и ми съобщиха за смъртта и предстоящото канонизиране на отец Армано. Както знаете, ако бъде въведен в сонма на светиите и ако построят храм в негова чест, за освещаването на храма е нужна реликва. Съставя се и пълна биография на бъдещия светец. Затова пуснахме обява в Берини и преровихме избата на тази къща. Намерихме куфари с негови стари одежди, а и роднините му бяха запазили снимки и писма. Включително от Етиопия. Човекът от ватиканската пресслужба интервюира близките и неколцина приятели от детството на Джузепе Армано. Тъй че цялата работа е свършена.

— Редакцията на „Л’Осерваторе Романо“ предпочита да я свършим независимо от тях — заяви Хенри.

— Както желаете. — Отец Рули сви рамене. — Когато ватиканските пратеници ни го съобщиха, отслужихме специална меса. Всички в село бяха развълнувани и камбаните на „Сан Анселмо“ биха цял ден. Роднините му много се зарадваха на неговата беатификация и на новината, че е правил чудеса в Етиопия.

Меркадо кимна.

— Съжаляваме, че сме го пропуснали.

Е, помисли си Пърсел, полковник Ган беше познал. От Ватикана ги бяха изпреварили и тук ги бе довело останалото без отговор писмо на Хенри. Естествено, в това можеше и да няма нищо особено. Може би от Ватикана просто изпълняваха задължението си да съобщят за смъртта на свещеник. И междувременно бяха пратили цяла делегация да обяви, че са предложили отец Джузепе Армано за канонизиране. И бяха взели всичко, каквото им трябва. Тази ефикасност му направи изключително впечатление.

— Казвате, че сте присъствали на смъртта на отец Армано, така ли? — попита отец Рули.

— Да.

— Обстоятелствата на смъртта му не са ми известни. — Никой не отговори и свещеникът продължи. — Монсеньор Маца от службата за беатификация ми разказа, че отец Армано лежал в затвора от хиляда деветстотин трийсет и шеста, после избягал и в предсмъртния му час го открили трима военни кореспонденти от Англия, които почти не говорели италиански. Значи сте били вие?

Меркадо потвърди.

— Е, това само по себе си е чудо — въздъхна отец Рули. — След четирийсет години да те открият… англичани на служба в „Л’Осерваторе Романо“. Ще ми разкажете ли за срещата си с него?

Хенри му предаде редактирана версия на случилото се онази нощ. Селският свещеник заинтригувано кимаше.

— Погребахме го в една градина в италианския балнеокурорт… и се помолихме на гроба му — заключи възрастният журналист.

— Чудесна история! Чудесно е и че човекът не е умрял сам.

— Той намери покой — отвърна Меркадо.

— Да. Добре. — Отчето се замисли. — Добре ли знаете италиански?

— Сносно.

Отец Рули отново се умълча, после рече:

— Но монсеньор Маца ми каза, че получил писмо от един от хората, които открили умиращия отец Армано, и той не съобщавал почти нищо за последните думи на отеца — поради езиков проблем и защото умрял скоро след като го намерили.

— Той… през повечето време беше в безсъзнание.

— Разбирам. — След малко младият свещеник прибави: — Както знаете, за причисляването на някого към светиите са нужни три чудеса. Питам се откъде в Рим биха могли да знаят за тях.

— Нямам представа — отвърна Меркадо притеснено.

— Може би тези чудеса са станали, докато е служел в армията през онази ужасна война.

— Възможно е.

— И за тях са съобщили оцелелите от неговата бойна част.

— Може би. Точно върху това работим за нашата публикация.

— Имате ли някакви данни за бойната част на отец Армано? — попита Пърсел.

— Ами, на писмата му трябва да е имало обратен адрес, но вече всичко е в Рим. — Отец Рули отново се вгледа в гостите си. — Цялата тази информация би трябвало да ви е достъпна във Ватикана.

— Разбира се.

— Предупредиха ме да не разговарям за това с външни хора — осведоми ги той. — Според вас защо?

— Не знам — излъга Хенри. — Рим си е Рим.

Отец Рули кимна и смени темата.

— Най-важната реликва от един светец е част от тялото му. Монсеньор Маца каза, че щял да прати хора в Етиопия да потърсят балнеокурорта и да пренесат тленните му останки.

Меркадо явно искаше да си даде вид на по-информиран, отколкото беше в действителност.

— Да, известно ни е и даже самите ние може пак да заминем за Етиопия.

— В Етиопия става опасно — предупреди ги свещеникът.

— Били сме там — напомни му Пърсел.

— Да, разбира се. — Отец Рули си погледна часовника. — След половин час имам опело.

— Можете ли да ни свържете с някой роднина на отец Армано? — попита го Франк. — И изобщо с някого от онова време? Той ни спомена, че имал брат и две сестри.

— Да, Ана още е жива. Вдовица е. И ако искате, мога да я помоля да се срещне тук с вас и да доведе други негови роднини и приятели.

— Ще ви бъдем безкрайно признателни.

— Срещата с последните хора, които са видели брат й жив, ще донесе известна утеха на Ана. Тя много страда за него, но сега й се случи истинско чудо.

Свещеникът се изправи и гостите му го последваха. Отец Рули ги изпрати до изхода.

— Ще ви очаквам в пет. Ще направя кафе.

Те му благодариха, тръгнаха си, заобиколиха черквата и излязоха на площада. Следобедната почивка, изглежда, беше свършила и таверната пустееше. Тримата пресякоха площада и седнаха на една маса под навеса.

— От Ватиканската пресслужба са ни изпреварили — каза Меркадо.

— И са заличили всички следи от отец Армано — прибави Пърсел.

— Не е за вярване… тъй де, това канонизиране… законно ли е? — попита Вивиан.

— Възможно е — отвърна Хенри.

Пърсел запали цигара и се вторачи в него.

Меркадо срещна погледа му.

Наистина е възможно, Франк. Военните му писма им трябват, за да проверят дали не споменава за нещо, което може да се изтълкува като чудо.

— Военните му писма им трябват, за да проверят дали не споменава нещо за писмото от папата, което е носел.

— Не можем да сме сигурни.

— Не трябва ли да има свидетели на тези чудеса?

— Впечатлен съм от познанията ти за канонизационната процедура. Ватиканската служба за беатификация ще се опита да открие и интервюира хора, които са служили с отец Армано в Етиопия.

— Дори да не е направил чудо, той е преживял още по-голямото чудо да бъде… да бъде изцелен — каза Вивиан.

— Това брои ли се? — поинтересува се Франк.

Отговорът на Меркадо го изненада.

— Даже Тома Неверни е имал място сред апостолите. Винаги се нуждаем от скептик.

Вивиан се усмихна.

— С нетърпение очаквам да те видя в черния манастир, Франк, в присъствието на Светия Дух.

— Тогава ще си взема думите обратно.

Тя се замисли за момент.

— Отец Армано ни помоли да разкажем на сестра му Ана за неговата смърт.

Никой не й отговори.

— Защо точно на нея? Защо не спомена другата си сестра или брат си?

Очевидният отговор, знаеха и тримата, предполагаше, че Джузепе Армано всъщност се е прибрал в Берини и после се е завърнал в Етиопия щастлив, че Ана още е жива и ще очаква да научи от тях за сетните му мигове на тази земя.

— Логично погледнато, предполагам, че е бил най-близък с нея — отвърна Пърсел.

Двамата му спътници мълчаха.

— Но повече ми харесва втората възможност — продължи той. — Че се е завърнал у дома.

Собственикът дойде и Меркадо го поздрави и учтиво помоли за три чаши vino rosso и acqua minerale. Човекът явно нямаше нищо против и се скри вътре.

— Последните чужденци, които е виждал, са носели британска военна униформа — отбеляза Хенри.

— Като че ли е на подходящата възраст да е оня твой братовчед.

Вивиан се върна на въпроса.

— Отец Рули, изглежда, малко се смути, че не знаем за идването на хората от Ватикана и за всичко останало.

— Католическите свещеници са абсолютно наясно, че Ватиканът често действа тайнствено — увери я Меркадо. — Рим си е Рим.

— Според мене Римската църква е продължение на Римската империя, която също не се е отличавала с особена откритост — заяви Франк.

— Римската църква проповядва и следва словото Божие — възрази Хенри.

Пърсел си помисли, че всеки път щом чуе думата „Бог“, Хенри Меркадо чува и звуците на ангелски хор.

— Ти излъга свещеника — каза му той.

— И аз се смутих не по-малко от него, тъй че може и да не съм се изразил съвсем точно — отвърна Меркадо.

— Трябва да идеш да се изповядаш.

Хенри смени темата.

— Може би ще успеем да научим нещо за бойната част на отец Армано от неговите роднини. Честно казано обаче, военното министерство едва ли ще ни съдейства както за картите, така и за архива на неговия батальон. Тук ударихме на камък.

— Да, от това пътуване всъщност няма особена полза — съгласи се Франк. — Обаче може да стане подходящ фон за нашата история — но не и за статията ни в „Л’Осерваторе Романо“.

— Дойдохме тук и за да разкажем за смъртта му на неговите роднини, на Ана, и да ги успокоим, че накрая сме били с него — напомни им Вивиан.

— Ватиканът ни е изпреварил със съобщението за неговата смърт — отбеляза Пърсел. — А каквото и друго да им разкажем, то може да влезе в противоречие с думите на ватиканските представители. Тъй че не се разпростирай нашироко, генерале, и давай по-оптимистично.

— Той беше в безсъзнание през повечето време — подсети я Меркадо.

— Лъжите само раждат нови лъжи — сопна му се тя.

— Когато си в Рим… — усмихна се Франк.

Донесоха виното и минералната вода, наред със сметка, написана върху дъска, и Хенри даде на собственика банкнота от петдесет хиляди лири и осведоми спътниците си:

— Тук се плаща на момента.

— Да, имаме съмнителен вид — отбеляза Пърсел.

Италианецът извади шепа дребни от джоба на престилката си и Меркадо ги взе с обяснението:

— Прекалено щедрият бакшиш е проява на лош вкус. — После остави няколко монети на масата.

— Бог да даде покой на душата на отец Джузепе Армано. — Хенри вдигна чашата си.

— За сан Джузепе — последва примера му Франк.

Меркадо обяви виното за поносимо, после каза:

— Канонизирането е извънредно бавна процедура и няма да приключи до края на живота ни.

— Е, поне на твоя живот, Хенри.

— Никой не знае колко време ни остава на този свят, Франк. — Меркадо кимна към „Сан Анселмо“. Мъже, жени и деца, всички в черно, се качваха по стълбището на черквата. Камбаните бавно биеха и звънът им отекваше над площада.

— Хайде да отидем на опелото — предложи Вивиан.

— Познаваш ли покойника? — полюбопитства Пърсел.

— Искам да видя черквата на отец Армано.

Пърсел и Меркадо се спогледаха.

— Добре — отвърна Хенри, влезе вътре да каже arrivederci на собственика и отново се присъедини към тях. — Тук човек не си тръгва, без да се е сбогувал.

— Впечатлен съм от познанията ти за селския етикет — похвали го Франк.

— Струва ми се, че бих могла да живея в Сицилия — каза Вивиан.

— Половината италианци в Америка са от Сицилия — осведоми я Пърсел. — Защото не са можели да живеят тук.

— Навярно през лятото.

Тръгнаха към храма и когато се заизкачваха по стълбището, тя покри главата си с шала.

„Сан Анселмо“ се оказа голяма черква и Франк си помисли, че е построена, когато Берини е било по-многолюдно село. Гредите и мертеците на островърхия покрив бяха открити, дебелите каменни стени бяха белосани. Разкошният олтар от полиран камък и позлатено дърво обаче изглеждаше неуместно в тази скромна обстановка, както и пищните витражи.

Върху олтарния парапет лежеше ковчег, покрит с бял сатен. Отец Рули го благослови и се качи на олтара. Застана в средата, вдигна ръце и поздрави паството си на италиански. Всички се изправиха и опелото започна.

Пърсел впери очи в свещеника и видя отец Армано преди четирийсет години, млад селски свещеник, който завършил семинарията и се завърнал в родното си село при своите роднини и приятели, в същата черква, в която е бил кръстен. В един съвършен свят, в който не съществуваше война, отец Джузепе Армано може би щеше да остане тук, докато не опеят самия него. Ала новият Цезар в Рим беше имал много по-грандиозни планове за италианския народ и ветровете на войната бяха връхлетели Берини, отнасяйки неговите синове.

Отец Рули вече стоеше на аналоя и говореше, предположи Франк, за тайнството на смъртта и обещанието за вечен живот. А може и да възхваляваше покойника, защото хората плачеха. Дори Вивиан, която нямаше представа кой лежи в ковчега, бършеше очите си с кърпичка.

Мислите на Пърсел се върнаха към отец Армано и той се зачуди дали е смятал живота си за погубен, или за блажен, тъй като е видял и преживял чудо. Каза си, че навярно и свещеникът е имал мигове на съмнение в затворническата си килия, ала вярата и преживяването в черния манастир са го подкрепяли. И накрая, точно преди смъртта си, сигурно пак се е смятал за блажен, защото завършва живота си свободен, в компанията поне на един, а може би и на двама вярващи, които ще съобщят на роднините му и на света за неговата съдба и какво е видял и преживял. В предсмъртния си час, спомняше си Франк, отец Армано изглеждаше спокоен, готов да се завърне у дома.

Хрумна му, че не са били длъжни да идват в Берини, но са постъпили правилно, защото това е мястото, от което е редно да започнат собственото си завръщане там, откъдето е започнало всичко.