Нелсън Демил
Черният манастир (38)

37.

На около час от Адис Абеба Пърсел забеляза големия завой на Сини Нил, наклони самолета надясно и последва течението на север. Летяха с двеста и осемдесет километра в час и засега всичко вървеше нормално, като се изключеха планинските течения. От кафето в конопените чували се разнасяше приятен аромат.

Франк си мислеше за логистиката на тяхното пътешествие, за изненадите, които се криеха в дреболиите.

— Ако възникне проблем, когато се приземим в Гондар, може да конфискуват лентата ти — каза той на Вивиан. — А ако видят, че сме снимали с широкоъгълен обектив, ще има да се обясняваме.

— Ще скрия заснетите филми.

— Може да те претърсят.

— Веднъж скрих един филм на онова място, дето не го огрява слънцето — сподели с тях Меркадо.

— Не ме изкушавай, Хенри. Не бива да открият филма в нас. Може би в чувалите с кафе — предложи Пърсел.

— Наземният екип в Гондар няма да пропусне да свие един-два чувала — предупреди Меркадо.

Франк забеляза, че сенникът над предното стъкло е разкъсан и е залепен с тиксо. Дръпна лепенката и каза.

— А тук може да скрием картите.

— Даже в Гондар да не възникнат проблеми, когато слезем от аероплана, властите ще го претърсят и сигурно ще намерят този тайник — отбеляза Хенри.

Пърсел не отговори.

— Ако заявим, че нямаме нищо общо с картите и филма, синьоре Бокачо ще трябва да дава обяснения в столичната полиция, докато ние даваме обяснения в гондарската щабквартира на Гетачу — прибави Меркадо.

Франк се замисли и реши, че колегата му е прав.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да рискуваме и да приемем, че на летището в Гондар всичко ще е наред. И да носим филма и картите с нас. Ако все пак ни задържат, те вече ни очакват и филмът и картите ще са най-малкият ни проблем.

Инстинктът подсказваше на Пърсел да не се размотава с инкриминиращи доказателства в една полицейска държава. Особено след предишните им арести. Ала Хенри Меркадо участваше в тази игра много по-отдавна от Франк Пърсел. Пък и явно нямаха избор.

— Ще нося филма в чантата си — каза Вивиан. — Най-доброто скривалище е пред очите на всички. Още щом се опиташ да скриеш нещо, вече си загазил.

— Никой не го знае по-добре от тебе — отбеляза Меркадо.

Тя не му обърна внимание.

— Франк ще носи картите. Не е като да носим оръжие или портрет на императора.

Пърсел кимна.

— Добре. Кацаме в Гондар и взимаме всичко с нас. Аз давам плана на полета на дежурния и после хващаме такси до града.

Хенри също имаше известни съображения за целта на тяхното пътуване.

— Ако Гетачу някак си е научил, че сме се завърнали в неговото леговище, според мене той няма да се появи веднага. Ще ни наблюдава, за да види какво правим пак в Етиопия.

— Едва ли е толкова умен — възрази Пърсел. — Мисля, че се подчинява на първичните си импулси.

— Ще разберем в Гондар.

— Може ли да сменим темата? — обади се Вивиан.

— Да помислим по следния въпрос — предложи Франк. — Когато се отправим да търсим черния манастир, не бива да пътуваме на север от Адис Абеба като предишния път. Какво ще кажете?

— Аз лично не бих го направила — съгласи се фотографката.

— По някое време след въздушното разузнаване, когато установим възможните местонахождения на манастира, ще се върнем в Гондар, ще оставим там аероплана и ще купим или вземем под наем джип — продължи Пърсел. — Пътят от Гондар до района, който трябва да проучим, е пет-шест часа, докато от столицата е три-четири дни.

— Гондар наистина е най-подходящата отправна точка — потвърди Меркадо.

Известно време летяха в мълчание. Франк следваше Сини Нил на север и поддържаше еднаква скорост и височина.

— Ходи ми се по нужда — каза Вивиан.

Меркадо й подаде празното шише.

— Затвори си очите — помоли го фотографката. — И ти, Франк. — После си смъкна панталона и гащичките и се облекчи.

— Сега е мой ред — обяви Пърсел. — Затвори си очите, Хенри. — И си свали ципа.

— Ще ти го подържа, за да можеш да пилотираш. — Вивиан се засмя. — Шишето де!

Франк подозираше, че на Хенри не му е смешно. Хвана щурвала с лявата си ръка и члена си с другата, докато Вивиан му държеше шишето.

— Готов съм.

Тя протегна шишето на Меркадо, който също го използва. Всъщност, помисли си Пърсел, през идните дни и седмици непрекъснато щяха да са заедно и в много по-интимни моменти. Добре че и тримата бяха приятели.

В 08:32 Франк забеляза сред хълмовете езерото Тана. Висотомерът показваше три хиляди и шестстотин метра и водната повърхност изглеждаше на около два километра под тях, което означаваше, че се намира на около хиляда и шестстотин метра надморска височина. Гондар трябваше да е някъде в мъгливата далечина на трийсетина километра северно.

Франк посочи езерото и каза:

— Стигнахме доста бързо и сигурно ще имаме около час да огледаме района.

Започна да се спуска. След трийсет минути бяха на около триста метра над земята и висотомерът показваше хиляда и деветстотин метра надморска височина.

Бавно завиха над източния бряг на езерото и Хенри, който беше разгърнал една от картите пред себе си, заяви:

— Ей там е манастирът „Тана Киркос“, за който спомена полковник Ган. Виждате ли го? На онзи скалист полуостров, който се вдава в езерото.

Вивиан вдигна фотоапарата и снима през плексигласа.

— Преди близо четирийсет години някъде край този бряг се е установил на лагер батальонът на отец Армано — каза Меркадо.

Езерото лежеше сред скалисти хълмове, лесно отбраняем терен за останалия без хора батальон на отец Армано. Същото се отнасяше за разположения на скалист полуостров манастир „Тана Киркос“, помисли си Пърсел. Черният манастир обаче нямаше нужда да се отбранява, защото беше скрит. Не се забелязваше дори от въздуха.

Франк направи поредния бавен завой и каза:

— Да опитаме да открием балнеокурорта.

Меркадо вдигна бинокъла пред очите си, а Вивиан прилепи нос към плексигласа.

— Ей там! Виждате ли го?

Пърсел наклони самолета надясно и намали скоростта. Под края на крилото ясно различи белия балнеокурортен комплекс и тревистия район наоколо. Забеляза главната сграда, в която бяха паркирали джипа и бяха открили отец Армано, както и тесния път, по който бяха стигнали до баните. И отново се зачуди защо е завил точно по тази обрасла просека.

— Ето го серния басейн! — развълнувано съобщи Вивиан.

Франк впери очи в басейна, после я погледна. Онази нощ там долу бяха станали участници в невероятно стечение на обстоятелства и сега от въздуха и на светло всичко това си оставаше също толкова непонятно, колкото беше и в нощния мрак.

— Оттук е адски красиво! — каза Вивиан и направи няколко снимки. — Трябва да се върнем и да открием останките на отец Армано. Ватиканът има нужда от мощите му — напомни им тя.

Пърсел нямаше какво да каже по въпроса, но ги информира:

— Продължаваме по пътищата на спомените.

Зави на север.

— Мястото на последната битка.

Под тях се издигаха хълмовете, където последните роялистки сили под ръководството на княз Иясу се бяха установили на лагер, бяха се сражавали и бяха разгромени. Франк се спусна на височина шейсет метра. Пъстрите шатри на княжеската армия отдавна ги нямаше и от нея бяха останали само пръснати кости и черепи.

— Тук загина една цивилизация — каза Меркадо.

Пърсел кимна.

По голите склонове на хълмовете още имаше кратери от снаряди и освен костите те бяха единственото свидетелство за събитията, които се бяха разиграли на това място, докато те тримата се бяха къпали в италианския балнеокурорт. Ако бяха пристигнали един ден по-рано или по-късно, кой знае какво щеше да се случи.

Продължиха на север към хълмовете на Гетачу. Войниците отдавна бяха вдигнали лагера и само окопите и огневите точки напомняха, че там е имало хиляди хора.

Пърсел не можеше да определи къде е била щабната шатра, но после видя мястото, на което Гетачу беше обесил войниците на телефонен кабел, и забеляза дерето, където бяха чакали оковани, както и хеликоптерната площадка, от която бяха напуснали този ад.

Спусна се още по-ниско и съвсем бавно прелетя над естествения амфитеатър — плаца, — и Вивиан и Хенри със сигурност видяха петте стълба, които още стояха забити в земята, ала никой не каза нищо. Никой не посочи и дъсчения подиум, на който двамата с Вивиан се бяха вкопчили един в друг през последната си, както си мислеха тогава, нощ на земята.

За разлика от балнеокурорта, от тази перспектива събитията на това място бяха по-разбираеми.

Вивиан не направи нито една снимка.

Хенри, естествено, нямаше какво да каже, но на Пърсел му се искаше да научи за какво си мисли по-възрастният му колега.

Насочи се към платото между двата лагера. Наляво забеляза склона, по който се бяха измъкнали от воините гала, и върха, на който Хенри и полковник Ган бяха избрали неподходящ момент да подремнат. Наклони самолета надясно и пред тях се ширна тревистото плато между хълмовете.

— Там ли бяхме? — попита Вивиан.

— Да.

— Оттук изглежда красиво.

— Всичко изглежда красиво от въздуха. — Пърсел посочи. — Ето го склона, по който се изкатерихме, за да поискаме помощ от генерал Гетачу.

В ретроспекция звучеше смешно и тя се засмя.

— Как сме си го представяли?

— Изобщо не се замислихме.

Той зави на изток и прелетя над района между хълмовете, в който навремето бяха лагерите на двете армии.

Нещо привлече вниманието му във високата трева: десетина конници гала яздеха на запад към тях.

Меркадо също ги видя и каза:

— Тия гадини още са тук. Обстреляй ги с ракетите си.

— Ракетите не са мои. А и са обикновени димни маркери.

— Гадове!

Хенри си беше спомнил за планината Арадам, помисли си Франк, където воините гала за малко не го бяха кастрирали.

Конниците забелязаха летящия към тях аероплан и Пърсел понечи да завие надясно и да излезе извън обсега на оръжията им, но размисли и насочи нейвиъна рязко надолу.

— Какво правиш? — попита Вивиан. — Франк…

— За бога бе, човек… — изкрещя Меркадо.

Франк се спусна надолу. Воините гала спокойно седяха на конете си, втренчени в бързо приближаващия се самолет. Вероятно обаче видяха ракетните устройства, защото изведнъж започнаха да се пръскат. Уплашени от воя на двигателя, няколко коня се изправиха на задните си крака и хвърлиха ездачите си на земята.

Той се спусна още по-ниско и профуча над тях с максимална мощност. После рязко зави надясно, за да не им позволи да стрелят по него, продължи над роялисткия лагер и се насочи към долината, за да се скрие зад хълмовете от разлютените воини.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — надвика рева на мотора Меркадо.

— Търсех си джипа.

— Да не си се побъркал?

— Извинявай. Изпуснах си нервите.

Вивиан дълбоко си пое дъх.

— Не го прави пак.

Пърсел пое на югоизток над долината в джунглата.

— Ще потърсим крепостта на княз Теодрос.

Намали скоростта и височината. Долината се разшири и се превърна в огромно зелено море между хълмовете.

Хенри се наведе напред между двете седалки с картата на района.

— Ето го мястото, означено като incognita.

Пърсел погледна картата, посочи, отново насочи вниманието си напред, за да се ориентира, и леко зави надясно.

— След няколко минути би трябвало да го видим някъде напред и надясно от нас.

Намали още повече скоростта и нейвиънът се спусна над джунглата. Франк беше започнал да разпознава предупредителните признаци на заглъхването, но капризите на самолета като цяло си оставаха непредвидими.

Вече летеше на височина шейсет метра.

— Всичко профучава покрай нас прекалено бързо — възнегодува Вивиан.

— Когато летим ниско, виждаме терена с по-големи подробности, но колкото и бавно да се движим, всичко пак ще профучава прекалено бързо покрай нас — поясни той. — Ако се издигнем по-нависоко, ще ни се струва, че земята лети по-бавно под нас, но пък няма да виждаме по-малките обекти.

— Благодаря, Франк, направо ми отвори очите.

— Казвам ти го, защото ти си фотографката. Как искаш да процедираме?

— Трябва ми височина за широкоъгълните снимки. Ще поръчам да ги уголемят и ще ги проучим с лупа.

— Добре… Малко надясно от нас има нещо.

Хенри се наведе напред и тримата се втренчиха в мястото, което им сочеше Пърсел. Той издигна носа на самолета, за да намали скоростта, и те видяха пред себе си открито пространство, сред което се издигаха разрушени стени и изгорели постройки. Ако не знаеха, че допреди пет месеца всичко това е било непокътнато, щяха да го помислят за древни руини — само че джунглата още не ги беше погълнала.

Пърсел се замисли за свещеника. Отец Армано бе избягнал смъртта в крепостта на княз Теодрос и нещо, Бог, спомен или пътека, го беше отвело на юг, в италианския балнеокурорт. Ала Франк знаеше, че той не е вървял към балнеокурорта, защото минералните бани още не са били построени по време на неговото пленяване. Нямаше ги и на картата. Тогава какво го бе насочило на юг към балнеокурорта, за да се срещне с трима души, които също не бяха подозирали за съществуването на това място? Може би пътека в джунглата, предположи Пърсел, навярно животинска. Ако попиташе Вивиан и Хенри, щеше да получи прост отговор: Бог е отвел отец Армано при тях. Самият той залагаше на версията с животинската пътека.

Докато се приближаваха, Вивиан направи няколко снимки, след това разрушената крепост се стрелна покрай тях.

— Може ли да се върнем и да прелетим по-високо?

— Разбира се. — Франк зави по посока на часовниковата стрелка и се насочи нагоре.

След няколко минути крепостта отново се появи от дясната им страна на около триста метра под тях.

— Какво ли е четирийсет години да лежиш в килия в джунглата? — тихо каза Вивиан, докато снимаше, сякаш размишляваше на глас.

На Пърсел му се прииска да й каже, че ако открият черния манастир, има голяма вероятност и сама да си отговори на този въпрос.

По-важно обаче беше, че са потвърдили още една подробност от разказа на отец Армано. Бяха установили и няколко точки от неговото пътешествие — източния бряг на езерото Тана, балнеокурорта и крепостта. Сега оставаше само да намерят манастира.

Той се вгледа в гъстия килим на джунглата под тях. Веднъж пътуваше с разузнавателен самолет във Виетнам и пилотът му каза: „Под плътния покров на джунглата има вражески бази. И хиляди хора. А ние не виждаме нищо“.

Точно затова американците разчистваха и изгаряха с напалм джунглата. Но тук имаше безкрайни пространства гъсти девствени гори и дори под техния покров да се издигаше цял град, никой нямаше да го види. А и имаха съвсем смътна представа къде да търсят.

Меркадо явно мислеше за същото.

— Тук джунглата обхваща доста обширен район.

— Сериозно? Как забеляза?

— Ключът може да е в онази стара карта, която видяхме в Етиопския колеж.

— Я стига, Хенри.

— И в хилтънския витраж.

— Мозъкът ти май не се оросява достатъчно.

— Общото между тях са изобразените палми. А ако се вгледаш, ще видиш, че тук няма много палми.

Пърсел впери очи в джунглата. Вярно, нямаше много палми, но… това не беше сериозна следа.

— Добре, ще се оглеждаме за палми — отстъпи Франк. — Междувременно, след около половин час трябва да потегляме за Гондар, затова ще се издигна по широка спирала и Вивиан ще снима всичко долу. Опитвай се да застъпваш заснетите участъци, нали, Вивиан?

— Знам.

— Тогава да започваме. — Пърсел насочи нейвиъна нагоре и се обърна към Меркадо. — Наблюдавай с бинокъла и ни кажи, ако забележиш нещо необичайно. Ще отворя малко люка, за да не пречи на Вивиан. — Отключи плексигласовия капак, плъзна го назад и ревът на двигателя нахлу в кабината.

Вивиан откопча предпазния си колан, наведе се напред и насочи фотоапарата към отвора.

Закръжиха на изток от Тана над гористия район от разказа на отец Армано, който започваше от брега на езерото и стигаше до неговия затвор. Сто и трийсет километровият бряг беше известна величина в тяхното уравнение, макар че нямаха представа точно откъде е тръгнал свещеникът. Бяха намерили и крепостта на княз Теодрос. Неизвестно оставаше какво се крие под покрова на джунглата, включително местонахождението на черния манастир.

Пърсел насочи вниманието си към терена под тях. В зеления килим като че ли нямаше направени от хора просеки. Това обаче вече го знаеха.

Доверявайки се на идеята на Хенри, Вивиан направи много снимки на групи палмови дървета. Видяха и няколко езерца и тя засне и тях, защото свещеникът беше споменал, че зад стените на манастира имало езерце.

Що се отнасяше до дървото, потока и скалата, както бе посочил Ган, дърветата бяха много, а скалата нямаше да се забелязва, освен ако не е огромна или не се намира сред гол участък. Пърсел и Меркадо откриха на картата потоци, ала не успяха да ги видят в гъстата джунгла.

Франк се замисли за италианските картографи, които бяха направили десетки топографски карти въз основа на снимки от въздуха. Те бяха забелязали крепостта и още някои човешки обекти на снимките и ги бяха нанесли на картите. Не бяха забелязали обаче черния манастир или нещо друго, което да означат като incognita.

Игла в копа сено. Манастир в джунгла.

Ключът, знаеше Пърсел, най-вероятно се криеше в село Шоан. Погледна си часовника. Скоро щеше да стане десет и трябваше да се отправят за Гондар, иначе безпричинно щяха да закъснеят.

Изчака Вивиан да заснеме още няколко кадъра и надвика рева на двигателя:

— Край! — После затвори люка и го заключи. В кабината стана по-тихо, но никой не проговори. Дори да бяха разочаровани от въздушното разузнаване, никой не го каза.

Пърсел взе курс на северозапад и започна да се издига, за да набере надморската височина на Гондар.

Нямаше представа какво ги очаква там, далеч от относителната сигурност на столицата. Но ако резултатите от предишното им пътуване към територията на Гетачу бяха предвидими, тяхното търсене на Светия Граал можеше да приключи след половин час.

Имаше достатъчно гориво да обърне към Адис Абеба, само че нямаше как да обясни причините за това.

— Ще кацнем след двайсетина минути — каза той.

Не получи отговор.