Нелсън Демил
Черният манастир (16)

15.

Франк Пърсел седеше на бара в облечения в стъкло ресторант на хотел „Форум“. Насреща прожектори окъпваха в светлина мраморните руини на истинския Форум.

Цяла сутрин бе работил в стаята си върху материал за египетския президент Ануар Садат — характеризира го като антисемит с пронацистко минало, а не умерен миротворец и реформатор, какъвто го изкарваха останалите информационни медии.

Неговите редактори в Щатите щяха да съкратят тази част, естествено, или да отхвърлят цялата статия, и шефът на бюрото в Кайро щеше да му напомни, че не му е възложил да води рубрика за особени мнения. Той обаче беше написал текста, защото се чувстваше преобразен, и съответно се преобразяваше самото му писане.

Следобед излезе на дълга разходка, първо до Пиаца Венеция, където някога Мусолини бе държал речи на балкона на двореца, правейки се на глупак Urbi et Orbi — пред града и целия свят. Ала градът и светът бе трябвало да го приемат по-сериозно, като отец Армано по време на осветяването на оръжията.

После мина през банята на Каракала, майката на всички римски бани, и построената от фашистите сграда на външното министерство, пред която се издигаха отмъкнатите от Аксум каменни стели, паметник на европейския империализъм и вкус към крадени произведения на изкуството. Рим всъщност изобилстваше на откраднати съкровища, датиращи отпреди повече от две хиляди години, и всички те изглеждаха добре в чуждата си среда, трябваше да признае той. А в замяна на онова, което бяха плячкосали, римляните бяха строили из цялата си империя пътища и мостове, амфитеатри и бани, храмове и форуми. Тъй че направеното от Мусолини в Етиопия само продължаваше древната традиция на имперско взимане и даване. Ватиканът обаче беше възнамерявал да похити Светия Граал без дори да се извини.

Освен физическото упражнение с тази разходка Пърсел целеше да получи нужната нагласа за историята, която пишеше и която се превръщаше в цяла книга. Историята за отец Армано, черния манастир и Светия Граал.

Тази история обаче нямаше да види бял свят, ако и докато не се върнеше в Етиопия, за да научи края й. А можеше да бъде публикувана и посмъртно, подозираше той, с епилог от редактора за съдбата на автора.

Джийн, красивата жена, която седеше до него на бара, прелистваше пътеводителя си.

— Тук пише, че за Коледа украсявали цялата Пиаца Навона.

— Снощи минах оттам. Струва си да се види.

— Добре. Кампо деи Фиори?

— Зеленчуков пазар денем, пазар за месо вечер.

— Ясно… — Тя отново насочи вниманието си към своя пътеводител, а Пърсел — към етиопската си книга. В историята щеше да повдигне следните въпроси: кой притежава една реликва на две хиляди години? Очевидно онзи, у когото се намира. Но как се е сдобил с нея настоящият собственик? И дали този предмет, ако наистина е безценен, всъщност не принадлежи на целия свят?

Другият въпрос, естествено, се отнасяше за автентичността на реликвата. Франк не се съмняваше, че каквото и да пазят монасите в черния манастир, то не притежава мистични свойства, въпреки твърдението на отец Армано, че изцерило раната и душата му. Чашата обаче можеше да е автентична в смисъл, че наистина е използвана от Иисус на Тайната вечеря. А можеше да е и обект на вяра, подобно на повечето религиозни реликви в Рим и навсякъде другаде.

Веднъж в параклиса „Quo vadis“ на Апиевия път край градската порта беше видял паве от черен базалт, върху което имаше стъпка. И по-конкретно, стъпката на Иисус Христос, който се явил на Петър на Виа Апия, докато светецът бягал от Рим, за да си спаси живота. Смаян, че е съзрял своя възкръснал Бог, апостолът изпелтечил: „Domine, quo vadis?“ — „Къде отиваш, Господи?“. И Христос отвърнал: „В Рим, Петре, за да ме разпнат пак“. И Петър, който изпитвал угризения, че бяга, и разбрал какво му казва Иисус, се върнал, за да се срещне със съдбата си, във Вечния град, където го разпнали.

Пърсел знаеше, че тази история е апокрифна и очертанието на ходило върху павето всъщност не е оставено от Христовия сандал номер четирийсет и две и половина. Ала един негов приятел италианец беше казал за камъка в „Quo vadis“: „Какво е реалност? Какво е истина? В каквото вярваш ли?“ Quo vadis?

Е, може би щеше да се върне в Етиопия, за да го разпнат пак. И това зависеше от Хенри Меркадо, който закъсняваше половин час за своята среща със съдбата. Франк знаеше, че колегата му ще дойде — Хенри нямаше избор, също като Петър.

Поръча още един „Джак Даниълс“ за себе си и червено вино за дамата. Барът се пръскаше по шевовете — предлагаше най-хубавата гледка в цял Рим. Повечето маси обаче бяха свободни — не предлагаше най-добрата храна в италианската столица.

Четирийсетинагодишната руса британка Джийн нямаше нищо общо с Вивиан, но му напомняше за нея, защото беше жена. Тя проявяваше интерес и привличаше такъв, двамата бяха отседнали във „Форум“ сами и какво пък, по дяволите, беше Коледа в Рим. Кафе и корнети в леглото. Чудесен спомен.

— Твоят приятел закъснява — отбеляза Джийн.

— Той винаги закъснява.

— Сигурно е италианец.

— Не. Но когато си в Рим…

Тя се засмя.

— Знаеш ли, че този хотел някога е бил женски манастир?

— Още утре се премествам.

Джийн пак се засмя и отново се задълбочи в пътеводителя.

Мислите му се върнаха към Адис Абеба. Седмицата в „Хилтън“ след освобождаването им от затвора беше бурна и напрегната. Чакаха новини за Хенри и Ган, както и среднощно почукване на вратата, телефонно обаждане или посещение от съответните им посолства, за да им съобщят, че могат да напуснат Етиопия. Това — що се отнасяше до напрегнатата част. Бурната се свеждаше до секса — и двамата знаеха или поне вярваха, че всичко това ще приключи, по един или друг начин.

Ако бяха оставили нещата дотам, ако се бяха разделили на летището в Кайро, както се бяха уговорили, всичко наистина щеше да свърши. Сега тя щеше да е с Меркадо и тримата щяха да заминат за Лондон, за да се видят с Ган. Само че решиха да прекарат последната нощ заедно в каирския „Гранд Найл“ и после наеха обзаведена квартира.

Кайро, както Франк знаеше от предишните си престои, не беше Париж, Лондон или Рим. Кайро беше истинско предизвикателство и романтиката, която криеха улиците и камъните му, изчезваше под сянката на неговата потисническа атмосфера. Въпреки това, въпреки слуховете за войната и неприятните спомени от Етиопия, с Вивиан преживяха един чудесен месец, преди тя да му съобщи, че заминава за Женева, където имала работа и роднини.

Като се замислеше, трябваше да я помоли да конкретизира плановете за завръщането си в Кайро, ала изобщо не му хрумна, че Вивиан повече няма да се появи там. Не знаеше телефонния й номер и вместо обратен адрес върху плика на единственото писмо от нея имаше само номер на пощенска кутия. Неговият отговор беше кратък, от редовете не бликаха нито любов и копнеж, нито разбиране. Всъщност изпитваше гняв, макар че не си проличаваше и това чувство. Не го биваше в такъв род писания и писмото му може би звучеше лаконично и дистанцирано. Така приключи кореспонденцията им, както навярно и връзката им. И тъкмо това беше намекнал на Меркадо, което си бе самата истина — или поне истината за момента.

Освен това едва сега осъзнаваше, че нейното заминаване е имало нещо общо с добрата новина, получена от британското посолство в Кайро, предстоящото освобождаване на Хенри Меркадо. Тогава за момент си помисли, че Вивиан отива да търси Хенри, но в такъв случай щеше да му го каже в лицето. Беше достатъчно пряма, откровена и смела, за да му заяви: „Всичко свърши. Връщам се при Хенри“.

Вивиан обаче знаеше, че макар да й е простил за онази безразсъдна нощ, когато си мислеха, че ще ги разстрелят, Хенри няма да й прости седмицата с Франк Пърсел в Адис Абеба, нито месеца в Кайро. Ала кой знае защо, след освобождаването на Меркадо тя повече не можеше да остане с Франк. Той донякъде я разбираше, но разбираше и че фотографката иска тримата отново да се съберат, по един или друг начин, и заедно да се върнат в Етиопия.

— С онзи човек ли имаш среща? — попита го Джийн.

Пърсел погледна към входа, където стоеше и се озърташе Меркадо. Франк привлече вниманието му и по-възрастният му колега се насочи към него. Хенри пак не носеше връхна дреха и ако не се броеше шалът на шията му, беше със същите дрехи като предишната вечер.

Не се ръкуваха и Пърсел го представи на Джийн, чиято фамилия не знаеше, както и номера на стаята й. След кратък общ разговор забеляза, че Хенри като че ли е в по-добро настроение и може да се държи чаровно пред една привлекателна дама. Представи си как се е запознал с Вивиан в бара на „Хилтън“ в Адис Абеба.

При нормални обстоятелства Франк може би щеше да покани блондинката да вечеря с тях, но сега се нуждаеше от Хенри само за себе си, без Джийн или отсъстващото присъствие на Вивиан.

— Непременно иди на Пиаца Навона — каза й той.

— По-добре в Трастевере — посъветва я Хенри и й даде името на един ресторант.

Джийн им благодари и отново се задълбочи в пътеводителя.

Пърсел заведе Меркадо при резервираната маса до прозореца и седнаха.

— Няма да остана за вечеря, но може да си поръчаме бутилка хубаво вино — осведоми го британецът.

— Както предпочиташ.

Меркадо прегледа винената листа, повика келнера и поведе с него дискусия на италиански относно избора им.

Франк запали цигара и се загледа в града навън. Никога не беше разбирал напълно защо Петър и после Павел са отишли толкова далеч от своя свят — тъкмо в Рим, търбуха на звяра. Не може да не са знаели, че извършват самоубийство.

— Размина ти се евтино с амароне за сто и петдесет хиляди лири — откъсна го от размислите му Хенри.

— Нали тая вечер щеше да черпиш ти?

— Първо да видим какво предлагаш.

— Добре. — Пърсел посочи Форума. — Каква е онази сграда?

— Там римският сенат е обсъждал съдбините на империята.

— Удивително.

— С право наричат Рим Вечния град. Струва ми се, че искам да изживея последните дни от живота си тук.

— Можеш да ги изживееш и на по-лошо място. И точно това е въпросът, по който ми се ще да си поговорим.

— Няма да се върна в Етиопия.

— Добре. Но чисто хипотетично… ако има възможност да се върнем, законно, като акредитирани журналисти, ще го обмислиш ли?

— Не.

— Да приемем, че си казал „да“. Имаш ли нещо против да отидем тримата заедно?

— Не искам повече да я виждам. Нито пък теб.

— Постигаме известен напредък.

— На нито един от нас няма да му позволят да се върне, Франк. Тъй че даже да ти кажа „да“, разговорът наистина е чисто хипотетичен.

— Добре. Но ако ни се отвори възможност…

— В момента, в който стъпя на етиопска земя, ме очакват пет години затвор.

— Тогава трябва да влезем в страната нелегално.

Сервитьорът донесе виното, Меркадо го опита, обяви го за meraviglioso^[1] и келнерът им наля.

Пърсел вдигна чашата си.

— За отец Армано и Божия план, какъвто и да е той.

— Не се съмнявам, че ти ще ми го изложиш.

— В момента ми се изяснява. Споменавал ли съм ти, че имам разрешително за пилот на едномоторен самолет?

Меркадо разклати виното си.

— Ако наемем малък аероплан в Судан…

— От твоите уста Божият план не звучи особено привлекателно. Какво мислиш за виното?

— Страхотно е. Хайде да помислим за фалшиви документи. Имам връзки в Кайро.

— Аз всъщност не ти трябвам — отвърна Хенри. — Ще ти е по-лесно просто да подадеш молба за виза и да видиш какво ще се случи. Новият режим може да те пусне в страната.

— Искам да дойдеш с нас.

— Предполагам, че под „нас“ имаш предвид и Вивиан.

— Точно така.

— Тя обаче те е зарязала. Или поне така ми каза снощи.

— Да, но също ти казах, че Вивиан иска да се върнем и да потърсим черния манастир.

Меркадо се замисли и проницателно отбеляза:

— Има и по-лесни начини да я спечелиш отново.

Франк не отговори.

— Ако искате да се върнете, господин Пърсел, трябва да имате правилните мотиви за това. А вашите мотиви не са такива.

— Няма да те убеждавам, че вярвам в Светия Граал — след кратко мълчание рече Франк. — Обаче съм сигурен, че от това ще се получи сензационен материал.

— Но Вивиан вярва в Граала, скъпи приятелю. Трябва да вярваш и ти, ако пак ще я мъкнеш в Етиопия — или ако тя ще те мъкне там.

— А ти в какво вярваш? — поинтересува се Пърсел.

— Вярвам в онова, което ни разказа отец Армано.

— Във всичко ли?

— Във всичко.

— Тогава как може да не искаш да се върнеш?

— Отец Армано явно смяташе, че Граалът трябва да остане в коптския манастир — напомни му Меркадо. — А той беше католически свещеник и е имал заповед от папата да го открие и да го занесе във Ватикана.

— Не предлагам да го откраднем. Само да го… видим. Да се докоснем до него.

— Това сигурно ще ни донесе доживотен затвор. Или смърт.

— Но ако наистина вярваш, че ще намерим истинския Граал, Хенри, какво значение има смъртта?

Меркадо внимателно се вгледа в него.

— Отец Армано се е изложил на смъртна опасност, като е отишъл с дозора да търси черния манастир. Защото е вярвал в Граала и във вечния живот.

— Това ми е ясно. Обаче…

— Рицарите на Кръглата маса са рискували живота си, за да търсят Граала…

— Митове и легенди.

— Да, но в тях има поука.

— А именно, че Граалът никога няма да бъде намерен.

— А именно, че никога не бива да преставаме да търсим онова, в което вярваме. Проблемът не е смъртта.

Хенри не отговори.

— Защо Петър е дошъл в Рим?

Възрастният журналист се усмихна.

— За да дразни римляните със своите доводи, както ти ме дразниш с твоите.

— И да им донесе Божието слово. А защо се е върнал в Рим?

— За да умре.

— Именно.

Меркадо потъна в размисъл.

— Виж, вземи се наспи както трябва… — кимна към Джийн, която още беше на бара, но вече плащаше сметката си, — и ако утре заран още ти се ще да се самоубиеш, ми се обади. — Остави визитката си на масата и се изправи.

Пърсел също стана.

— Трябва да го направим, Хенри. Само си мислим, че имаме избор, обаче нямаме.

— Това ми е ясно. Ясно ми е също, че не си онзи циник, за какъвто се смяташ или на какъвто се преструваш. Няма да рискуваш живота си заради един страхотен материал — или заради една жена. Нито си чак такъв журналист, нито си чак такъв романтик. Но ако вярваш в любовта, вярваш и в Бог. Не е сигурно дали в края на твоето пътешествие те очаква Светият Граал, но сами по себе си пътешествието и търсенето са проява на вяра. И както казваме ние римляните, Credo quia impossibile. Вярвам, защото е невъзможно.

Франк не отговори.

Ръкуваха се и Меркадо отиде при бара, размени няколко думи с Джийн и си тръгна.

Джийн се приближи до масата му и се усмихна колебливо. Пърсел се изправи и си помисли: „Милият Хенри пак върти старите си номера — оставя ми сметката, жената и следващия ход“.