Нелсън Демил
Черният манастир (26)

25.

Златните кубета и кръстове на черквите улавяха първите слънчеви лъчи. Пърсел се любуваше на изгряващото над града утро.

Обърна се към голата Вивиан. Кожата й беше по-бяла от чаршафите, толкова бяла, че тя приличаше на безплътно видение.

— Ела при мен, Франк.

Пърсел седна на ръба на леглото и Вивиан прокара длан по гърба му и каза тихо:

— Говореше насън.

— Извинявай.

Вивиан се надигна.

— Сънувах, че сме в балнеокурорта. Плувахме в басейна и се любихме във водата.

Пърсел се зачуди къде е бил Хенри, ала не я попита.

— И после се върнахме при джипа, и там беше отец Армано… и ние още бяхме голи…

— Истински кошмар за малката католичка.

Тя се засмя, после се умълча за малко.

— Защо отец Армано носеше онзи череп?

— Не знам.

— Дали е някакво предупреждение?

— Не ме бива в символиката, Вивиан.

— А ти какво сънува?

— Хенри във Ватиканския архив. Кошмар.

— Разкажи ми го.

— Хенри е разкрил как Светият Граал се е озовал в Етиопия.

— Има ли значение?

— Това го попитах и аз. — Той легна до нея. — Вярваш ли, че в черния манастир е истинският Граал?

— Казах ти, вярвам в онова, което ни разказа отец Армано. Вярвам, че Бог ни е отвел при него и него — при нас. Вярвам и че ако открием Светия Граал и ако вярваме в него, той ще ни се разкрие. Ако не вярваме, за нас той няма да е истински. Не ни изцелява самият Граал, а нашата вяра.

Това му прозвуча почти толкова сложно, колкото доктрината за Светата Троица, ала разбра какво иска да му каже.

— Добре де… но вярваш ли, че трябва да рискуваме живота си, за да го открием?

Вивиан се замисли.

— Ако такава е Божията воля… няма значение какво ще се случи с нас. Важното е да опитаме.

Пърсел я погледна и се зачуди дали Меркадо й е казал същото като на него.

— Ти вярваш ли в това, Франк? — на свой ред го попита тя.

— Хенри смята, че вярвам.

— А ти какво смяташ?

— Ту така, ту иначе.

— Тогава не бива да идваш в Етиопия.

— Ще дойда.

— Само че с правилни мотиви.

— Точно така.

Вивиан се притисна към него.

— Има още едно чудо. Ние.

— Виж, в това вече вярвам. Искаш ли закуска в леглото?

— Още е рано за закуска.

— Докато от румсървиса ни донесат поръчката, ще минат два часа. Това да не ти е Швейцария?

Тя се засмя.

— Искам да напълниш ваната и да ме любиш във водата. Исках го още в онзи балнеокурорт.

— Нямах представа.

— Айде бе!

— Изобщо не ми хрумна.

— Ти да не си си помислил, че се събличам пред всеки непознат?

Всъщност си беше помислил, че двамата с Хенри просто се правят на много печени и искат да шокират американския му морал.

— Франк?

— Въпросът не беше ли реторичен? — Той стана от леглото. — Отивам да пусна водата. Ти поръчай кафе.

Пърсел напълни ваната. Тя дойде в банята и двамата влязоха във водата. Наведоха се един към друг, прегърнаха се и устните им се сляха. Вивиан опря гърдите си в него, после се надигна, отпусна се върху втвърдения му член и започна да описва въртеливи движения с таза си в топлата вода. Свършиха едновременно.

Отдръпнаха се в двата края на ваната и Вивиан се отпусна назад със затворени очи; вдишваше дълбоко влажния въздух.

Франк си помисли, че е заспала, но тя тихо каза:

— Няма значение какво ще се случи с нас, стига да сме заедно.

— Вярвам в това… но искам да сме сигурни, че не избираме смъртта пред живота.

— Избираме вечния живот. Като свети Петър.

— Добре… само че аз не съм мъченик, нито пък ти. Ние сме журналисти.

Вивиан се засмя.

— Журналистите отиват в ада.

— Сигурно… Не сме и светци, Вивиан.

— Говори само за себе си.

Останаха във водата със затворени очи и Пърсел се унесе в сладостна дрямка. Стори му се, че чува Вивиан да казва: „Вземи тази чаша и пий от нея, защото това е моята кръв“.

— Франк?

Той отвори очи.

Вече по халат, Вивиан се бе навела над него с чаша в ръка.

— Кафе.

Пърсел взе чашата и отпи.