Нелсън Демил
Черният манастир (40)

39.

Меркадо насочи шофьора към построения от италианците площад в центъра на Гондар. Слязоха в студения слънчев ден и заразглеждаха магазините, киното и обществените сгради, проектирани от италиански архитекти в модерния за 30-те години на XX век фашистки стил.

— През четирийсет и първа изглеждаше по-добре — каза Хенри.

— Тогава и ти си изглеждал по-добре — отбеляза Пърсел.

По-възрастният журналист не обърна внимание на репликата му.

— През четирийсет и първа италианската армия превърна Гондар в последната си крепост срещу британците. — Замълча за миг, после продължи: — Тогава пътувах като военен кореспондент с британския експедиционен корпус… шест месеца преди това бяхме превзели Адис Абеба и Хайле Селасие се беше върнал на трона.

Пърсел впери очи в изправения на площада Хенри Меркадо. Този човек беше преживял какво ли не, бе видял много смърт и войни. А може би и малко мир. Всъщност беше преживял целия XX век дотук с всичките му триумфи и разочарования, успехи и провали.

Беше цяло чудо, помисли си Франк, че в Меркадо изобщо бе останало нещо. И че все още можеше да вярва в нещо като Светия Граал. И в любовта.

Погледна Вивиан, чието внимание беше насочено към Хенри. Не бе имал намерение да му я отнема.

Меркадо кимна към киното.

— Британските войници гледаха пленени италиански филми и аз стоях на сцената и превеждах на висок глас. — Засмя се. — Измислях си адски смешни еротични диалози.

Вивиан също се засмя и Пърсел се усмихна.

Хенри посочи една голяма обществена сграда.

— Британската армия установи там щабквартирата си и знамето ни се вееше отпред. Ган ми каза, че и той е бил тук, но не сме се срещали. А даже да сме се виждали, трябва да сме били толкова пияни, че не си спомняме.

Франк се зачуди дали след трийсет и пет години ще стои тук или на друго място от своето минало и ще разказва на спътниците си какво е било навремето. Навярно нямаше. Хенри имаше невероятен късмет, че толкова пъти е избягвал смъртта. Пърсел също се чувстваше късметлия, ала не чак толкова.

— Цели две години италианците водиха изненадващо ожесточена партизанска война в провинцията, преди накрая да отстъпят и този последен къс от своята Африканска империя. Само че тогава аз пътувах с британската армия в Северна Африка. — Меркадо направи нова пауза. — Винаги съм искал да се върна в Етиопия и особено в Гондар. И ето че сега съм тук.

— Покажи ни града, Хенри — помоли го Вивиан.

Напуснаха площада и навлязоха в стария град, който се оказа също толкова невероятен, колкото изглеждаше от въздуха: комбинация от тухлени и каменни дворци, черкви, укрепления, стара синагога, руини. Имаше почти средновековен вид, помисли си Пърсел, макар че не беше виждал подобна архитектура нито в Европа, нито никъде другаде.

Меркадо им сочеше сградите, които знаеше от едно време, и Вивиан ги снимаше.

— Като че ли хората са по-малко, отколкото си спомням — отбеляза Хенри. — Мнозинството от етиопските юдеи живееха в Гондар и неговите околности. Струва ми се обаче, че са заминали заедно с аристокрацията, търговците и последните италианци.

— И ти щеше да си отидеш, ако живееше в бърлогата на генерал Гетачу — отвърна Вивиан.

— Фалашите, последните роялисти и други традиционалистки елементи в околните провинции са организирали съпротива срещу марксистите — каза Меркадо. — Така че въпреки параноята си Гетачу има известно основание да смята, че отвсякъде е заобиколен от шпиони и врагове. Положението в страната е нестабилно и опасно.

— Това отнася ли се и за района, в който ще пътуваме ние? — попита Вивиан.

— Скоро ще разберем.

Повечето магазини и заведения бяха затворени, включително един италиански ресторант, който Хенри си спомняше. По почти пустите улици патрулираха войници с калашници и ги оглеждаха подозрително.

— Зловещо е — прошепна Вивиан.

— Кажи им, че познаваш генерал Гетачу — посъветва я Пърсел.

Откриха магазин, в който продаваха бутилки вода и пакетирана храна, и запомниха къде се намира — следващия път трябваше да се запасят с провизии.

На едно площадче с черква видяха отворено кафене и се насочиха към него, за да изпият по бира, но там седяха шестима войници, несъмнено кубинци, и ги наблюдаваха. Единият подвикна нещо на сеньоритата и Вивиан им прати въздушна целувка. Войниците се засмяха.

Пърсел искаше да намерят училището на английската мисия, в което бяха посинявали дупето на малкия Микаел Гетачу, но един старец, който знаеше италиански, осведоми Меркадо:

— Сега там е щабквартирата на войската.

Хенри предложи да пропуснат тази снимка.

— Микаел вероятно се опитва да преодолее известни проблеми от детството си — предположи Франк.

Запитванията им за най-добрия хотел в града ги отведоха при „Гоха“ близо до италианския площад. Поискаха да се срещнат с някой, който знае английски или италиански, и ги отведоха в кабинета на управителя, г-н Кидане, който знаеше и двата езика.

Поинтересуваха се за стаи за близкото бъдеще, въпреки че хотелът изглеждаше празен, както и за джип под наем. Г-н Кидане ги осведоми, че можел да осигури на бъдещите си гости британски ландроувър, но за съжаление, поради нестабилната ситуация, той щял да им струва по двеста щатски долара дневно. Отделно за шофьор и охрана, каквито настоятелно им препоръча. Освен това трябвало да дадат две хиляди долара депозит в брой — в случай че джипът и гостите му не се завърнат, макар че не го каза.

Те взеха визитката на управителя с телекса на „Гоха“. Пърсел му даде двайсет долара за отделеното време и г-н Кидане им повика такси.

Потеглиха обратно за летището.

— Тук е изумително — отбеляза Вивиан.

— Някой ден Гондар ще се превърне в туристическа атракция — увери ги Меркадо. — А сега е леговището на Гетачу, ако успее да се задържи.

— Май намерихме джип и ще можем да купим провизии в Гондар — каза Пърсел. — Само че трябва да действаме бързо, защото пак може да започнат сражения.

Хенри кимна и каза:

— Тези планини винаги са били място на отчаяна последна съпротива.

— Утре или вдругиден ще направим още един разузнавателен полет и ако още не сме се свързали с Ган, ще решим какъв да е следващият ни ход — обобщи Франк.

Всички се съгласиха и продължиха за летището, където ги очакваше капитан Шареу.

 

 

Нейвиънът още беше там, но капитан Шареу за щастие го нямаше. Друг клептократ прибра таксата за излитане от петдесет хиляди лири, която Меркадо плати, докато Пърсел бързо попълваше формуляра с плана на полета.

Франк нямаше нищо против подкупите — човек трябва да се тревожи тогава, когато властите престанат да взимат подкупи.

Офицерът записа като час на излитането им 13:30 и ги посъветва:

— Не се отклонявайте от маршрута. — После им връчи безбожна сметка за гориво, която трябваше да се плати в западна валута.

— Ти си на ред, Вивиан — каза Пърсел.

Качиха се на самолета и установиха, че липсват два чувала кафе, както и пълното с урина шише. Пърсел натисна ключа за запалване и каза:

— Надявам се, че са оставили свещите.

Двигателят заработи и той рулира с висока скорост към северния край на пистата. Кулата му даде зелена светлина и Франк натисна ръчката напред.

Нейвиънът излетя и Пърсел го насочи на юг към Адис Абеба.

След половин час взе курс на изток и се обърна към Меркадо.

— Подай ми картата, на която е означено Шоан.

— Не бива да закъсняваме.

— Имаме попътен вятър.

Хенри му даде картата и Франк я проучи.

— Искаш ли да прелетим над планината Арадам?

По-възрастният журналист не отговори и Пърсел не повтори въпроса.

Намери Шоан на картата и насочи вниманието си към терена под тях, после зави още по̀ на изток. Откри еднолентовия път, по който бяха минали за фронта, и видя балнеокурорта. На картата забеляза, че Шоан се намира само на двайсетина километра източно от пътя, в район с по-голяма надморска височина, означен като земеделски и заобиколен от гъста растителност. Ако Ган не грешеше, че селото снабдява черния манастир със свещи и сандали, Шоан трябваше да е на един-два дни път пеш от мястото на срещата. Същото се отнасяше за манастира. Следователно селото можеше да е на четири дни път до манастира. Само че в каква посока?

Отново проучи топографската карта. Донякъде бяха ограничили района, но той пак обхващаше стотици квадратни километри, повечето в джунглата.

— Какво гледаш? — попита Вивиан.

— Търся черна точка в зелено море.

— Той е някъде там долу, Франк. Ще го открием.

— Може да обикаляме цяла година и пак да не го намерим. Може да минем на сто метра от него и да не го забележим.

— До утре по обед ще проявя снимките и ще ги уголемя.

— Добре. И ако не видим нищо… трябва да тръгнем от място, което се открива лесно. От Шоан. — Той погледна през предното стъкло. — А ето го и него.

Зави леко наляво и започна да се спуска.

Пред тях се очертаха бели стопански постройки с покриви от гофрирана ламарина, заобиколени от ниви, овощни градини и пасища, по които се виждаха кози и магарета. Край едно езерце имаше оградено място с коне. Изглеждаше идилично — остров на спокойствие в море от хаос.

Самото село беше сгушено между два хълма — няколко къщи, разположени около площадче. Имаше и по-големи сгради, една от които можеше да е синагога. Друга голяма постройка в края на селото имаше вътрешен двор с кръгъл басейн и палми.

— Удивително! — възкликна Меркадо, който наблюдаваше Шоан през бинокъла.

— Виждаш ли хора? — попита Пърсел.

— Да… виждам и… кола… прилича на джип.

— Военен ли е?

— Нямам представа, Франк. Трябва да се приближиш още.

Пърсел си погледна часовника, след това провери скоростта. Измислените насрещни ветрове, с които беше оправдал закъснението им по време на полета на север, сега бяха реални и трябваше веднага да се отправят към Адис Абеба.

— Нямаме време. Връщаме се.

И взе курс към столицата.

— Щом в селото има кола, значи дотам води проходим път — каза след малко. — Сигурно отбива от шосето, по което минахме за балнеокурорта.

— Не си спомням никакви отбивки — възрази Меркадо.

— Естествено, че няма да видиш знак „Шоан, население няколкостотин юдеи“. Пътят може да е скрит умишлено.

— Не им трябват гости, да — съгласи се Хенри.

— Е, въпреки това ще ги посетят трима души — отвърна Пърсел. — Според сегашните ни наблюдения и предишните ни преживявания теренът е почти непроходим даже с джип. Предлагам шофьорът, когото ще наемем в Гондар, да ни закара с ландроувъра до балнеокурорта и оттам да продължим за Шоан пеш. Не би трябвало да е на повече от няколко часа път.

Никой не му отговори.

— Може да използваме Шоан като оперативна база за проучванията си.

— Не съм сигурен, че фалашите ще ни приемат с отворени обятия — отбеляза Меркадо. — Едва ли ще се зарадват и че търсим черния манастир.

— Ган искаше да ни каже нещо. И според мене искаше да ни каже: „Вървете в Шоан“.

— Англичаните са доста директни, Франк — осведоми го Хенри. — Ако е искал да отидем в Шоан, щеше да ни го каже направо. Такива сме си ние.

— Той беше пределно ясен.

— На мен ми е ясно само едно, а именно, че трябва да избягваме всякакъв контакт с хора в джунглата. Нищо няма да излезе, ако потърсим помощ от добронамерени туземци.

— Разбирам, Хенри, но както знаем и двамата, обикновено може да се разчита на отхвърлените елементи във всяко общество.

— Фалашките юдеи не са отхвърлени от обществото. Те просто искат да ги оставят на мира, както са живели в продължение на три хиляди години.

— С това е свършено.

— Явно. Обаче ако сър Едмънд е прав за връзката между фалашите и монасите и ако ние използваме фалашите, може да се окажем постоянни обитатели на черния манастир.

— Човек може да прекара остатъка от живота си и на по-лоши места, Хенри.

— Според мен и двамата сте прави донякъде — обади се Вивиан, която досега беше мълчала.

— С други думи, и двамата грешим донякъде? — Пърсел повдигна вежди.

— Може да изясним този въпрос, ако се появи полковник Ган — отбеляза тя.

Никой не й отговори.

Продължиха на юг към Адис Абеба.

— Май забравихме нещо — наруши мълчанието Вивиан.

— Шишето ли?

— Отец Армано каза нещо… Упъти ни, без да го съзнава.

Франк се беше сетил за същото и оттогава се опитваше да го изрови от паметта си, ала без успех.

— Още тогава трябваше да го разберем — продължи Вивиан.

— Той не искаше да търсим нито черния манастир, нито Светия Граал, затова и не ни обясни точно къде се намира манастирът — напомни им Меркадо. — Но Вивиан е права, аз също го усетих. Той ни каза нещо и трябва да разберем какво е то.

Никой не отговори и тримата отново потънаха в мислите си. Двигателят бучеше равномерно, нейвиънът подскачаше и потъваше под напора на въздушните течения. Пърсел провери уредите. Този самолет или гореше масло, или имаше изтичане. Моторът сигурно имаше няколко хиляди летателни часа и най-вероятно го бяха поддържали майстори на велосипеди.

Той погледна медальона на св. Христофор — навярно единственото нещо в самолета на синьоре Бокачо, което функционираше нормално.

Франк се опита да реши дали е изгубил здравия си разум, или това търсене на черния манастир и така наречения Свети Граал е в границите на психическото здраве. Всичко това до голяма степен беше свързано с Вивиан, разбира се. Cherchez la femme. Либидото и преди го бе вкарвало в неприятности, но никога чак толкова.

После пък идваше Хенри. Пърсел не само харесваше, но и уважаваше стария ветеран. Хенри Меркадо беше легенда и Франк Пърсел бе щастлив, че обстоятелствата — или съдбата — са го събрали с него.

Освен това съзнаваше, че цялото е повече от сбора на неговите части. Той нямаше да рискува живота си за нещо, в което не вярва, с които и да е други двама души. А и тримата споделяха еднакъв вкус към представителите на другия пол. Това обаче по-скоро представляваше проблем, отколкото сила.

Вивиан спеше, както и Хенри, свит върху останалите два чувала с кафе.

 

 

Три часа след излитането им от Гондар забеляза хълмовете около Адис Абеба, после видя летището. Южноафриканското небе беше пастелносиньо, осеяно с розови ивици на хоризонта.

Вивиан се събуди и погледна назад към Меркадо, който още спеше.

— Сънувах нещо…

Пърсел не отговори.

— С теб бяхме в Рим. Никога не съм била по-щастлива.

— Граалът с нас ли беше?

— Бяхме двамата с теб.

— Това е напълно достатъчно.

— Бил ли си женен? — попита тя.

— Не.

— Искаш ли да се оженим?

— Добре. Само че кой ще ни вземе?

Вивиан се засмя, но го смъмри:

— Не е смешно.

— Предлагам ти сделка, Вивиан. Ако открием Светия Граал и се окаже истински, ще се оженим.

— Дадено.

Чудеса се случваха, предполагаше той, ала човек не биваше да залага живота си на тях.

Изтегли ръчката и започна да се спуска към пистата.