Нелсън Демил
Черният манастир (51)

50.

Станаха преди изгрев-слънце и докато чакаха да съмне, закусиха с хляб и варени яйца. Бяха прекарали дълга, неудобна нощ. Звуците на джунглата не им бяха дали да заспят. Пърсел започваше да се пита дали каквото и да е друго, освен Светия Граал, си заслужава да бъдат хапани от комари и непрекъснато да се вслушват за воините гала.

Вивиан изглеждаше бодра и това го дразнеше.

Ган също беше готов за тръгване, ала Хенри не изглеждаше добре и Франк малко се безпокоеше за него. Но ако по-възрастният му колега се оплачеше, той щеше да му напомни чия е била идеята за всичко това. Но дали пък всъщност не беше негова?

Най-после се съмна и напуснаха относителната безопасност на хотела и се спуснаха по стълбището. Бързо прекосиха откритото пространство, провряха се през храсталака и огледаха шосето.

— Аз ще мина пръв, после вие един по един — прошепна Ган.

Пресече тесния път и приклекна в гъсталака от отсрещната страна. Последва го Меркадо, после Вивиан и накрая Пърсел.

Започнаха да оглеждат храстите край пътя за пътеката, по която преди четирийсет години отец Армано можеше да е стигнал до своя затвор и която отново да е търсел, преди да умре в балнеокурорта. „Dov’ѐ la strada?“ Ала дори Ган не намери пролука в стената от преплетена растителност.

— Ще тръгнем по шосето, въпреки че не ми се ще — реши британският офицер. — Както виждате, дренажната канавка е частично запълнена с пръст и обрасла с храсти. Ако чуем автомобил или конски копита, ще залегнем в нея.

Особено конски копита, помисли си Франк.

Тръгнаха на юг по стария италиански път, по който сякаш преди цяла вечност Франк, Меркадо и Вивиан бяха пристигнали от Адис Абеба. Пътят, спомняше си Франк, беше трамбован, и сега той виждаше останки от асфалта и чакъла, положени от италианската армия преди четирийсет години. Но когато свещеникът бе минал по него, ако изобщо беше минал, италианските инженери още не бяха стигнали дотук. Нещо повече — всички пътеки, които го пресичаха, можеше да са били по-забележими преди четири десетилетия, преди районът да обезлюдее.

От време на време Ган спираше и разбутваше шубраците с мачетето си.

— Така скоро ще се върнем в Шоан — заяви Франк след половин час.

— Дотам има още два часа, господин Пърсел.

Пред тях се издигаше грамадно възлесто дърво и Франк ускори ход. Стигна до дървото и се обърна към спътниците си.

— Отивам на въздушно разузнаване. — Взе бинокъла от Меркадо, смъкна раницата си и се закатери по дебелия ствол.

— Внимавайте за змии — предупреди го полковникът.

— Благодаря.

Франк продължи да се катери и на десетина метра височина седна на един клон и огледа района.

Вторачи се на север към Тана и Гондар, но не видя никой да се приближава. Преди революцията и гражданската война сигурно бяха използвали това шосе повече, ала сега из провинцията имаше само въоръжени мъже и той нямаше желание да ги среща — освен ако не са приятели на полковник Ган.

Впери очи на юг. И натам също беше пусто, макар че на стотина метра някакви приличащи на котки животни пресичаха пътя. Той ги видя да се скриват в гъсталаците, после се съсредоточи върху мястото, където бяха изчезнали.

— Виждате ли нещо? — тихо подвикна сър Едмънд.

— Може би. — Франк запомни мястото, спусна се по дървото и скочи на шосето.

— Какво видяхте? — попита полковникът.

— Адски много дървета.

— Какви дървета по-точно?

Пърсел описа терена и предложи на Ган:

— Можете да се покатерите и вие. — После добави: — Добрата новина е, че забелязах някакви… не много големи котки да навлизат в гъсталака. Може да има животинска пътека.

— Да се надяваме — каза сър Едмънд.

— Опасни ли са? — попита Меркадо.

— Само ако имат нещо по-добро от моето деветмилиметрово узи.

Пърсел ги поведе и когато стигнаха до мястото, каза:

— Ето тук.

Ган застана на четири крака като котка.

— Това е начало на пътека.

Пропълзяха през гъсталака и се озоваха на тясна пътека. Клоните надвисваха над тях като таван.

Самата пътека беше чиста и явно се използваше често.

— Селяните може би са минавали оттук — каза Франк.

Полковникът се съгласи с него.

— Някой друг, освен мен, смята ли, че тези котки са пратени от Бог да ни покажат пътеката? — попита Вивиан.

— Никой — увери я Пърсел.

Вивиан се усмихна.

— Е, и аз не смятам така.

Ала според Франк смяташе. И този път може би имаше право.

— Ще се движим на пет-шест метра един от друг, но без да се изпускаме от поглед — нареди Ган. — И никакъв шум.

— Къде все пак отиваме? — попита Меркадо.

— Не знам, обаче бързо ще стигнем там — отвърна сър Едмънд, взе картата на Пърсел и я огледа. — Пътеката не е означена. Ще си отваряме очите на четири и ще разчитаме на късмет и интуиция. Намираме се в нужния ни район и съм убеден, че ще открием поне една от изоставените обсидианови кариери, която може да ни насочи към черния манастир.

— Ще можем ли да намерим храна от джунглата? — попита Пърсел, впечатлен от умението на полковник Ган да се справя с живота сред дивата природа. — В случай че провизиите ни свършат?

— Не съм голям любител на събирачеството в джунглата, приятелю.

— Аз също.

— Така че ще гледаме да се върнем в Шоан, преди да сме изяли цялата си храна. Ако всички са заминали, там ще ни очакват скрити за нас провизии.

— Къде ще намерим тези скрити провизии, ако вас случайно ви няма? — попита Франк.

— Търсете в каменните резервоари. Сега е сухият сезон и те са подходящи за съхранение на храна.

— В кой резервоар по-точно?

— Не знам. Всяка къща си има резервоар. Ще го намерите.

— Не можеха ли да оставят храната в кухнята на двореца?

— Не знаем кой ще се появи там, след като заминат и последните фалаши. В Шоан остават кози, кокошки и прочее, а това привлича гладни хора.

— Е, да се надяваме, че няма да се появят воините гала.

— По-скоро войници или партизани. Трябва да внимаваме на влизане в селото.

— Всъщност как ще се измъкнем оттук, след като изпълним мисията си? — попита Меркадо.

— На петдесетина километра западно от Шоан има пункт на роялистките партизани — отвърна полковник Ган. — Бил съм там и мога да го открия без карта. Както вече споменах, те ще ни заведат до границата с Френска Сомалия.

— А ако случайно не сте с нас, как ще намерим това място? — пак се обади Пърсел.

— Ако съм мъртъв, искате да кажете.

— Или просто не се чувствате добре.

Сър Едмънд се усмихна, после отново стана сериозен.

— Бих ви препоръчал да отидете в Гондар. Би трябвало да можете да се смесите с местните жители, въпреки че няма да е много лесно, понеже там вече няма западни туристи и бизнесмени и навсякъде патрулират войници. Но не е невъзможно.

— Може да се престорим на журналисти — подхвърли Франк.

— Може и да мине.

— И какво да правим, след като се смесим с местните?

— Опитайте се да се доберете до Адис Абеба със самолет или намерете някой с камион да ви закара в Судан. — Полковникът върна картата на Пърсел. — Изяснихме ли всичко?

— Да.

— Госпожице Смит? Някакви въпроси или колебания?

— Не. Да тръгваме.

Военен до мозъка на костите, Ган повтори целта на тяхната мисия:

— Търсим две неща. Първо, мястото, където фалашите се срещат с монасите. Ще се оглеждаме за следи от човешко присъствие — отпадъци от храна, лагерни огньове, стъпки и така нататък. Главната ни цел не е непременно подчинена на първата и е да открием черния манастир. Както вече знаем, от Шоан, който е на няколко часа южно оттук, до мястото на срещата е един ден път. Предполагаме, че от мястото на срещата до манастира е също толкова. Ако открием мястото на срещата, ще сме на един ден от манастира, макар че нямаме представа в каква посока да вървим. Естествено, възможно е да не намерим мястото на срещата, но затова пък да открием манастира. — Огледа ги един по един. — Всичко ясно ли е?

Франк си помисли, че всичко вече е било ясно и преди британският офицер да ги информира защо са в Етиопия, но като добър войник отговори:

— Тъй вярно.

Хенри кимна.

— Скала, дърво и поток — каза Вивиан. — И може би палми.

Сър Едмънд впери очи в нея.

— Да, добре. — Погледна си часовника. — Ще оставим господин Пърсел да ни води, а аз ще поема тила. — Усмихна се. — Следвайте котките.

Франк закрачи по пътеката. Оттук до мястото, което търсеха, лежеше огромна неизвестност. Неизвестен беше и краят на пътя. От неизвестност през неизвестност към неизвестност. „Постави ръката си в десницата Божия“. Всичко щеше да е наред.