Нелсън Демил
Черният манастир (24)

23.

През следващите няколко дни не се видяха с Хенри, но той или негов куриер им остави плик, в който бяха отчасти попълнените им молби за визи — само трябваше да въведат паспортните си данни и да се подпишат. В плика имаше и бележка от него: „При първа възможност ги подайте лично в етиопското посолство и стискайте палци“.

На другата сутрин Пърсел и Вивиан отидоха в посолството и половин час чакаха консулския служител, който приличаше на роднина на генерал Гетачу. Дипломатите на стария режим бяха уволнени, естествено, и несъмнено бяха предпочели да не се завърнат в родината си, където най-вероятно ги очакваше разстрел, затова сигурно бяха останали в Рим и киснеха с други свои сънародници в „Етиопия“. Колониалните връзки между двете страни не бяха здрави, но съществуваха, както се беше убедил Франк край „Термини“, и той предполагаше, че когато революцията загрубее още повече, в Италия ще се появят и по-високопоставени бежанци. Междувременно обаче трябваше да се изправи пред неприятния консул, който не знаеше английски и разговаряше с Вивиан на лош италиански. Тя беше запазила самообладание и се усмихваше. Онзи явно не вярваше, че някой има желание да посети Народната република със законни намерения, и имаше право. Взе паспортите им и ги информира, че щели да им ги върнат след около седмица на работното място, с други думи в „Л’Осерваторе Романо“, със или без визи. Освен това им взе по сто хиляди лири за експресна обработка.

В превод на Вивиан прощалният му съвет гласеше: „Ако ви откажат визи, не кандидатствайте повече. Ако ви приемат като журналисти, трябва да се въздържате от всякакви други дейности в Етиопия“.

Тя го увери, че разбират, и му пожела приятен ден.

През следващите дни преди Коледа разглеждаха града. Вивиан каза, че е била два пъти в Рим на ученически екскурзии, но не го познавала като възрастна, затова Пърсел й го показа през нощта, включително Трастевере и Виа Венето. Там се намираше „Екселсиор“, където живееше и сигурно пиеше Хенри. Не влязоха в бара на хотела, но той я заведе в „Харис“ и след като изпиха по едно, й разказа, че е намерил Меркадо там.

— Благодаря, че си го направил.

— Нали ти го искаше?

— Беше ли… неловко?

— Да, обаче преминахме към по-важни въпроси.

— Знаех, че и двамата ще се държите като зрели хора.

— Не съм ти обещавал такова нещо.

Тя се усмихна, наведе се и го целуна.

— Bellissimo — отбеляза мазният барман.

През деня обикаляха из града и Франк й показа някои по-далечни места, например параклиса „Quo vadis“. Вивиан се заинтригува от стъпката на Христос върху павето.

— Това би могло да е истинско — заяви тя.

— Не се знае.

След един телефонен разговор с Хенри имената на двамата се появиха в списъка на посетителите на Порта Санта Роза и те се разходиха из Ватикана. Пърсел й показа сградата, в която работеше Меркадо, както и Етиопския колеж, в който влизаха и излизаха монаси и семинаристи в черни раса.

— Ще ме пуснат ли вътре? — поинтересува се Вивиан.

— Основателен въпрос. Съмнявам се, че семинарията е смесена, но ще опитаме.

— Ще облека твоя шлифер.

— Те само са девствени, Вивиан, не са слепи.

Хенри им беше осигурил пропуски за полунощната меса на Бъдни вечер в „Св. Петър“ и тримата се срещнаха в единайсет на Порта Санта Роза, откъдето отидоха в базиликата, без да се блъскат сред тълпите на Пиаца Сан Пиетро. Пърсел реши, че службата е също като по телевизията — веднъж я беше гледал в един нюйоркски бар.

Както се очакваше, Вивиан се трогна от зрелищността и папското слово, както и от съобщението на папата, че 1975-а ще е Юбилейна година. Великолепието на католическата меса впечатли и Франк, въпреки че не знаеше нито италиански, нито латински. Зачуди се дали ще поставят Светия Граал на олтара в базиликата, или ще го приберат във Ватиканския музей. Залагаше на олтара и може би щеше да включи такова условие в сделката. Усмихна се на нелепите си мисли и Вивиан му прошепна:

— Приятно е да те видя щастлив.

Хенри им беше направил резервация за късна вечеря в еврейското гето.

— Тази вечер в Рим не е отворено нищо друго — обясни им.

Нямаше и таксита и обществен транспорт, затова отидоха пеш покрай Тибър и влязоха във „Векия Рома“ на Пиаца ди Кампители.

В ресторанта имаше места само за правостоящи, но салонната управителка ги настани веднага и Хенри им призна:

— Обещах им хвалебствен отзив в „Л’Осерваторе Романо“.

— Пишеш отзиви за ресторанти? — учуди се Вивиан.

— Не. А вестникът изобщо няма такава рубрика.

Вивиан и Пърсел се спогледаха.

— Червено или бяло? — попита Меркадо.

— И двете — отвърна Франк. Огледа фреските по стените и не забеляза нищо, което да му прилича на еврейско. Всъщност имаше коледна украса.

— В това гето живеят евреи още отпреди Христа и бих казал, че са по-истински римляни от римляните — отбеляза Хенри. — Сигурен съм, че Петър и Павел са се утешавали тук сред своите сънародници.

— Удивително — рече Вивиан.

Донесоха виното и Меркадо вдигна наздравица.

— Весела Коледа!

— И щастлива, здрава и мирна Нова година! — прибави Вивиан.

Пърсел не смяташе, че непосредствените им планове за новата година могат да се характеризират така, затова предложи:

— За едно безопасно и успешно пътуване!

— И ти благодарим за тази нощ — каза Вивиан на по-възрастния журналист.

— Ще си поделим сметката — заяви Франк.

— Не, не — възрази Меркадо. — Това е моят коледен подарък за вас двамата.

— Благодаря — повтори фотографката.

Пърсел забеляза, че на масата има прибори за четирима, и се зачуди дали няма да се появи приятелката на Хенри, ала не попита. Въпросът обаче повдигна самият Меркадо.

— Имам една стара приятелка в Рим, Джийн, за която съм споменавал на Франк, но тя няма да може да се присъедини към нас.

Франк се съмняваше, че жената се казва така, и погледна Хенри, който му се усмихна. „Гад такъв!“

— Много бихме искали да се запознаем с нея — каза Вивиан.

Прегледаха менюто и фотографката се изненада от традиционно италианската кухня, обаче Меркадо я увери, че имало тънки разлики, и предложи да поръча за всички, както и направи. Продължи да е център на вниманието до края на вечерята и ако не беше убеден в противното, Пърсел щеше да си помисли, че Хенри се опитва отново да завърти главата на Вивиан, която отлично балансираше и обръщаше еднакво внимание както на своя домакин и бивш любовник, така и на новото си гадже.

Тръгнаха си от ресторанта към три през нощта и Меркадо ги изпрати донякъде, после продължи към „Екселсиор“.

Пърсел и Вивиан тръгнаха ръка за ръка по смълчаните улици.

— Не знаех, че Хенри има приятелка в Рим — каза Вивиан.

— Хенри сигурно има приятелки във всички градове.

— А ти?

— Само в четири — Адис Абеба, Кайро, Женева и Рим.

Тя се наведе към него и го целуна. Продължиха нататък и Вивиан каза:

— Месата беше прекрасна, нали?

— Наистина.

— Би ли могъл да живееш в Рим?

— Ще трябва да си намеря работа.

— Ако открием Светия Граал, сигурно няма да се наложи — посочи Вивиан.

— Да бе, хайде да поискаме десет милиона. Долара, не италиански лири.

— Нито ще крадем Граала, нито ще го продаваме. Но вие с Хенри ще напишете книга с мои снимки и тримата ще се прочуем.

— Гледай да не си забравиш фотоапарата.

Що се отнасяше до парите, в Кайро Пърсел й беше казал, че от Асошиейтед Прес, за която работеше преди изчезването си в пленническия лагер на червените кхмери, след освобождаването му щедро са му изплатили едногодишна заплата. Също като заплатата на Хенри след четирите години в Гулаг, това не бяха най-лесно спечелените от Франк пари, но му дойдоха добре в Ню Йорк. Още пазеше повечето и сега плащаше с тях за ваканцията в Рим, а от „Л’Осерваторе Романо“ щяха да покрият разходите му в Етиопия, макар че нямаше да му дават заплата. Предполагаше, че Меркадо ще уреди нещо подобно и за Вивиан.

Що се отнасяше до нейното финансово състояние, в Кайро Вивиан му беше казала, че има малък попечителски фонд, макар да не спомена нищо за източника му, нито за семейството си. Пърсел знаеше за миналото й само, че е учила в женевски пансион. Ако тя искаше да му съобщи нещо друго, щеше да го направи. Но сега бяха в Рим и се обичаха. La dolce vita.

 

 

Повечето ресторанти в Рим бяха затворени на Коледа, но портиерът им беше резервирал празнична вечеря в Гранд Хотел де ла Минерва, защото, по собствените му думи, Вивиан била красива като тази римска богиня. Това струва на Пърсел трийсет хиляди лири, но самата вечеря плати Вивиан вместо коледен подарък за него. Неговият подарък за нея щеше да е екскурзия до Тоскана.

 

 

Пърсел взе под наем кола и заминаха за Тоскана, където останаха цяла седмица — отсядаха в провинциални странноприемници, после отидоха във Флоренция, вляха се в тълпите на Пиаца дела Синьория и отпразнуваха Нова година в студената и ясна зимна нощ.

На първи януари потеглиха обратно за Рим и следобед пристигнаха в хотел „Форум“.

На рецепцията ги очакваше писмо от Хенри, което гласеше: „Полк. Ган ще кацне на «Фиумичино» на 4 януари. Ще се настани в «Екселсиор». Вечеря в 20:00 на покрива в «Хаслер». Обадете ми се, когато се приберете. Може ли да отидем в Берини другата седмица? Добра новина за визите ни. С обич, Хенри“.

— Е, явно заминаваме за Етиопия — отбеляза Пърсел.

Вивиан кимна.

Върнаха се в стаята си и Франк позвъни в редакцията на Меркадо.

— Честита Нова година.

— И на тебе. В Рим ли сте?

— Да. Получихме писмото ти.

— Добре, елате да пием по коктейл при мене в „Екселсиор“ и ще обсъдим нещата. Да речем, в пет.

— В шест. До скоро. — Пърсел затвори и се обърна към Вивиан. — Мога да отида и сам.

— Ще дойда с теб. Има много за обсъждане.

— С Хенри винаги е така.

— Сега започва да ми изглежда реално и ме… хваща страх.

Той я погледна.

— Винаги съм се чувствал така преди задача във вражеска територия. Нормално е.

— В Етиопия за пръв път попаднах в бойни действия. — Вивиан се усмихна. — Бях развълнувана и си нямах никаква представа от действителността.

— Вече си опитен ветеран.

— Бог ще бди над нас. Като предишния път.

Пърсел си помисли, че Божието търпение към тях може да е на изчерпване, и не отговори.