Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (68) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Завръщане в обикновения живот

Расмусен вече завършил голямото си пътешествие с шейна. Той бил доволен от постигнатото. Завършено било едно дело, но към задоволството се примесвала и тъга. За него самото пътуване е цел. В странствуванията през сняг и лед, в откриването на отдалечени ескимоски племена, в разравяне останките от тяхната култура той намерил своето истинско призвание. Бил щастлив, когато в снежните колиби при светлината на масленичетата можел да слуша стари разказвачи на легенди. Сега му предстои завръщане в цивилизацията, в еднообразието на ежедневието, работата върху бюрото в затоплената стая.

С параход и след това с влак Расмусен заминава за Ню Йорк, където междувременно от Дания е пристигнала жена му Дагмар.

Петата тулска експедиция завършва с посещения в Ню Йорк и Вашингтон. Един ден Расмусен, Айдерфогел и малката човек-жена Амарулунгуак стоят на покрива на един небостъргач и гледат надолу към улиците на втория по големина град в света. Понятно е, че двамата ескимоси, които били отраснали в Туле и околностите му и само допреди три години гледали на шаманите като на най-авторитетни личности, не могли въобще да се начудят. „Никакъв дивеч на длъж и шир, казва Амарулунгуак, и все пак тези многобройни хора се изхранват. Как може да бъде това?“ Тя не може да схване, това, което вижда. „Въобще аз още в този свят ли съм, който познавам от Гренландия? Не принадлежи ли всичко, което сега виждам и чувам, на един друг свят?“ Накрая тя стига до извода, че природата е наистина велика, но по-велик е човекът, който я владее и й налага волята си. Новите впечатления предизвикват бърза промяна в съзнанието на двамата ескимоси. За кратко време те преодоляват наивността си по отношение на модерния живот в големия град. Расмусен ги облича с нови елегантни рокли и костюми и така те се представят в Белия дом във Вашингтон. Най-сетне на борда на един датски параход Расмусен, госпожа Дагмар и двамата ескимоси заминават обратно за Европа, и то най-напред за Норвегия.

Междувременно Фройхен отдавна се е завърнал от своето тулско пътешествие и получава от копенхагския „Политикен“ поръчението да интервюира знаменития изследовател. Това, разбира се, не му било съвсем приятно. Неговите отношения към Расмусен винаги били извънредно сърдечни, той никога не забравял как един ден по време на Първата тулска експедиция през вътрешните ледове на Гренландия Расмусен му стиснал ръката и му казал: „Ние сме свързани за цял живот, между нас никога не може да има раздор.“ За Фройхен тези думи, казани от сърце, които нямат нищо общо с конвенционалните уверения в приятелство, са най-трогателните, които някога бил чувал. Но сега в тези хармонични приятелски отношения за първи път се примесвало някакво неприятно чувство. В своята автобиография този прям и духовит писател и изследовател говори с дружелюбна ирония за Расмусен. През последните години неговата привързаност към Расмусен загубила малко от по-раншната си сила. За това немалка вина имала втората му жена Магдалена, на която не било много приятно, че нейният Петер, свикнал да бъде винаги пръв, трябвало редовно да свири втора цигулка, когато се появявал „великият Кнуд“. На Фройхен сега не му е много присърце да се срещне с Расмусен само като журналист. Въпреки това, разбира се, той изпълнил задачата си и като особено усърден журналист узнал, че параходът няма да спре най-напред в Осло, както се смятало, а в Кристиянсанд. Имало следователно възможност да се измести конкуренцията.

В Осло Расмусен дал голяма закуска, на която присъствували също Нансен, пристигнал наскоро от Берген, и Свердруп.

Пристигането на Расмусен в Копенхаген този път е съвсем различно от това след Първата тулска експедиция. Този път той съвсем не може да се оплаче, че не го признават достатъчно. Целият свят е следил пътешествието и най-вече в родната си Дания той е станал прочут човек. Жителите на Копенхаген подготвят тържествено чествуване. Факелното шествие в негова чест е най-яркият израз на тяхното въодушевление. Приемите и банкетите нямат край. Университетът в Копенхаген го провъзгласява за почетен доктор, а учените от цял свят го чествуват.

Изключително богати и многостранни са научните резултати от Петата тулска експедиция. Големи, неизследвани преди това области били картографирани: преди всичко на север от Бафинова земя. Били проведени филологически и антропологически изследвания при почти всички ескимоски племена в Америка и разкопани множество стари развалини. Също така били направени редица геоложки, ботанически и зоологически наблюдения. Съставена била сбирка с повече от двадесет хиляди предмета. От тях петнадесет хиляди били с етнологическо и археологическо значение. Днес те се съхраняват в Националния музей в Копенхаген, който чрез тези експонати се превърна в международен център за проучване на ескимосите.