Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (17) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ein Leben für die Eskimo (Das Schicksal des Forschers Knud Rasmussen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
trooper (2019)

Издание:

Автор: Ханс Бауер

Заглавие: Един живот за ескимосите

Преводач: Валентина Сматракалева; Николай Щамлер

Език, от който е преведено: немски

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: биография

Националност: немска

Редактор: Димитър Ив. Търнев

Художествен редактор: Димитър Бакалов

Технически редактор: Милка Иванова

Художник: Ст. Стоянов

Коректор: Кръстина Денчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8744

История

  1. — Добавяне

Власт над духовете

Селището Агпат, станало в продължение на много месеци седалище за членовете на експедицията Милиус-Ериксен, се намира недалеч от прочутата планина Уманак — „планината сърце“. В подножието на същата планина, на Сандаловия остров, осем години по-късно Расмусен основава своята търговска станция Туле. Оттук впоследствие са тръгвали в различни посоки голям брой експедиции. Най-напред обаче нека поогледаме самото селище и се запознаем по-отблизо с ескимосите.

Най-голям авторитет в селото има Сагдлорк. В неговата къща до морето малко след пристигането си Расмусен получил първия обяд. Сагдлорк е ангакорк — заклинател на духове, и произхожда от стар род, в който необходимите за това качества били, както изглежда, наследствени. Казват, че той можел да напуска телесната си обвивка и отново да се връща в нея.

Тежко’ на онзи, които зърне такъв заклинател, когато е напуснал тялото си: очаква го смърт!

Ако Сагдлорк почувствува желание да извърши заклинание, което не се случва много често, той уведомява жителите на селото за намерението си и те се събират пред къщата му, където застават неподвижни и мълчаливи. Расмусен присъствувал веднъж на подобно заклинание. Непосредственият повод за това заклинание била болестта на жената на Сагдлорк. Врачът искал да изгони злите духове от тялото на жена си и да я излекува. Това нещо той се опитвал да извърши чрез неразбрани думи, диви жестове, удари върху барабан. На особения език на духовете, с който той си служил, предметите не се назовават с ежедневно употребяваните понятия, а със специални мистични изрази — човекът не е вече „инук“, а „тау“ (сянка), шейната не е вече „крамутит“, а „сисораут“ (това, с което се придвижваме), вятърът не е „аноре“, а „сурдлуарк“ (това, което духа), морето не е вече „унарк“, а „акритсорк“ (мекото), мечката е „спъващият се“, земята — „голямата тъмнина“! Тия наименования не изглеждат на Расмусен толкова странни. „В Европа, казва той с усмивка на своите приятели, и лекарите, и юристите, и теолозите, и техниците от всички специалности имат също свой таен език, т.е. специални понятия които само те разбират.“

И така хората от Агпат слушат смирено, когато заклинателят на духовете провежда своите сеанси. Но дали му вярват? Никой не се осмелява да отрече съществуването на свръхестественото. Според вярата на ескимосите съществува невидим свят. Едни от силите, които действуват в него, са настроени доброжелателно към човека, други са му врагове. От време на време те му се откриват чрез сигнали, преди всичко чрез светлина и огън. Към най-висшите сили принадлежат Сила, духът на въздуха: господар на времето който се изявява в явления като буря и снежна виелица, и духът на луната, който може да отстранява неплодородието и е господар на живота на животните и определя успеха при лова. Освен висшите сили има и духове-помощници — торнатите. Те живеят под земята или по планините, влияят на хората и дори могат да се вселяват в тях. Но човекът не е просто предоставен на тези духове и дори не е винаги зависим от тях. Избрани мъже или жени — ангакутите (мн.ч. от ангакорк — заклинател), могат да си служат с тях като с оръдие, и то не като ги молят или просят от тях подкрепа, а като им заповядват.

Това е общото схващане. Друг е въпросът естествено, дали заклинателят се оказва в един или друг случай достатъчно сръчен и умен да управлява духовете. В различни части на Гренландия има известни различия при признаването на един ангакорк, които са в зависимост от обществения живот. Полярните ескимоси от Запада са богати хора, не като тези от Изтока, където борбата за съществуване е много по-сурова. Изискванията им към живота наистина не са големи и затова биват напълно задоволени. Този, чийто живот е осигурен и може със собствени сили да се справи със заобикалящата го среда, не се поддава така лесно на мистиката както отчаяният.

Хората от Агпат не размишляват върху заклинанията и предупрежденията на Сагдлорк и не се задълбочават в смисъла на неговите думи, но все пак те вярват, че неговото мърморене, викане, буйствуване не остава без въздействие над духовете, че той постига нещо чрез тях. Но както във всяка друга професия, така и тук старите ангакути измират постепенно. Нови хора трябва да ги заместят. Но на техните наследници понякога е доста трудно да накарат другите да повярват, че имат власт над торнатите. По принцип никой не може сам да се обяви за ангакорк. До този чин може да достигне само онзи, на когото невидимият свят се е разкрил чрез знамение и който е имал сънища и видения. Но в края на краищата ескимосите се основават само на твърдения — кои достоверни, кои не, така че ангакоркът все пак се самопроизвежда по собствено пълномощие. В някои селища понякога се явяват по няколко заклинателя. Понякога те се конкурират и се унижават взаимно. Такова държане в крайна сметка вреди на цялото съсловие, чиито представители са. Все пак, ако в нормални времена една по-малка или по-голяма част от ескимосите не признават напълно заклинателя и дори може би му се присмиват, то заклинателят знае, че когато за колебливия настъпят по-лоши времена, той ще се върне към вярата.

Впрочем трябва да се каже, че заклинателите не са надути безделници, които разиграват театър, а са истински мъже в практическия живот и са добри ловци и риболовци. Но и най-уважаваните от тях нямат власт да заповядват нито пък да се налагат като политически водачи.

А какво мисли великият Сагдлорк за самия себе си? Веднъж той признал на Расмусен, че не дава висока оценка за себе си. „Всичко, което върша, казал той, е глупава шега. Всичко е глупав фокус. Това, което разказвам, са лъжливи истории.“ Той погледнал искрено Расмусен, към когото, изглежда, имал голямо доверие и сякаш искал от него извинение, а Расмусен му се усмихнал с разбиране. След кратка пауза той му смигнал: „Ти знаеш, че не съществуват духове?“

Но Сагдлорк все едно не бил го казал. Той все пак вярвал в духове. Когато боледувала жена му, той с честно сърце се опитвал да спечели помощта им. Съмненията му не се отнасяли към съществуването на духовете, а единствено към неговата власт над тях.