Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (22) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ein Leben für die Eskimo (Das Schicksal des Forschers Knud Rasmussen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
trooper (2019)

Издание:

Автор: Ханс Бауер

Заглавие: Един живот за ескимосите

Преводач: Валентина Сматракалева; Николай Щамлер

Език, от който е преведено: немски

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: биография

Националност: немска

Редактор: Димитър Ив. Търнев

Художествен редактор: Димитър Бакалов

Технически редактор: Милка Иванова

Художник: Ст. Стоянов

Коректор: Кръстина Денчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8744

История

  1. — Добавяне

Спомени от стари времена

Една от най-интересните срещи на Расмусен на Кап Йорк е тази със стария Меркрусарк — един от малкото останали живи ескимоси, които са се преселили някога в Гренландия вероятно от Бафинова земя. Меркрусарк знаел само приблизително къде се е родил: това било отвъд моретата и на леда. Оттатък, така разказва той, живеели много инуити и между тях нямало нито един бял човек. Но от време на време се срещали с белите хора, когато пристигали параходи и моряците слизали на сушата. Те разказвали, че отвъд морето живеели много ескимоси и заклинателят на племето Кридларсуарк бил толкова увлечен в тези разкази, че пожелал да замине при чуждите хора, като поканил и другите да го придружат. Тридесет и осем ескимоси — мъже, жени и деца, се качили един ден на шейните, за които Меркрусарк още си спомня, че били много дълги и тесни, и тръгнали на север. Разказвачът можел да назове всеки един от тях по име. Там били Кутдлорк (Палеца) и жена му Таликитсорк (Късата ръка), жената Нингюлаунтаг (Домакинята) и Окре (Лекият), жената Пинантеорк (Кротката) и жената Крумангапик (Гърбицата). Всеки носел цялото си имущество дрехи, палатки, каяци, уреди.

Пътят водел все по леда. Към есента, когато започнала да настъпва полярната нощ, построили къщи от камък. Пътниците останали в тях до настъпването на светлината когато пътуването могло да продължи. Общо пътуването траело около две години. След дълги приключения една част от преселниците достигнали жадуваната цел — областта на Ета, най-северното селище днес на Гренландия, а друга част, обзети от носталгия по родния край, изневерили на Кридларсуарк и се върнали обратно. Те срещнали племето, което търсили толкова дълго, научили членовете му на много неща, които дотогава им били непознати: да правят каяци и строят снежни колиби с дълъг коридор и вход отдолу (конструкция, която не позволява да нахлуе течение в помещението), да стрелят с лък и да ловят сьомга в реките. Що се отнася до правенето на каяци, това било познато някога на прадедите на племето, но след това забравено, тюлени, моржове и нарвали ловели само от брега.

Преселниците от Бафинова земя били много добре посрещнати от полярните ескимоси и останали шест години при тях. Но после, така разказва Меркрусарк, Кридларсуарк бил обзет от копнеж по старата родина и влиянието му било, както винаги, толкова силно, че всички поели с него обратния път с изключение на сина му, чието малко дете се било разболяло. Само шепа от тях обаче могли да видят отново старата родина. Кридларсуарк починал по пътя. Страшна мизерия сполетяла спътниците му. Много от тях умрели от глад. Тези, които останали живи, изяждали труповете на умрелите. Меркрусарк си спомня, че майка му и баща му били изядени от Миник и Мактак. Миник нападнал и Меркрусарк, искал да го убие, но Меркрусарк бил спасен, защото брат му се намесил. Все пак при този опит за убийство той загубил едното си око. От групата пътешественици след безконечни мъчения само четирима се върнали в Гренландия.

Такива са спомените на Меркрусарк за това малко преселение на един народ от една полярна област в друга, предприето преди около петдесет години от няколко ескимоси, неповлияни от цивилизацията и предоставени само на своите примитивни средства…

В тези дни Расмусен чува още един разказ от гренландската история, съхранен не в книгите, а в спомените на едно семейство. Расмусен познавал сведенията, дадени от Рос, за срещите му с полярните ескимоси на Кап Йорк през 1818 г. Сега той срещнал една стара жена, чиято баба била свидетел на историческата среща. „Беше през един хубав летен ден — разказвала тя на своите деца и на децата на децата си. — Зимният лед се бе разтопил и нашият бряг бе отделен от откритото море само чрез една тясна кора. Тогава стана чудо. Един остров от дърво се движеше с крила над морето. Ниско в него имаше много къщи и помещения, пълни с шумни хора, и той се спря на ръба на леда. По краищата на острова висяха малки лодки. Спуснаха ги във водата и те тръгнаха в различни посоки. Сякаш едно чудовище бе родило живи деца. Отначало бяхме ужасени от тази гледка, но по-късно започнахме да се радваме.“ Старата жена помнела също и какво е казвала бабата за белите хора. Тя не ги смятала за земни същества, а за духове на въздуха, които били издигнати високо над хората. Старите хора по онова време много мислили и стигнали до заключението, че дори изпражненията им били не като на обикновените хора: бели и с приятна миризма. Корабът бил спрял там само за кратко време.

Расмусен гледа на тези два разказа, които предават лични спомени за далечни случки, като на щастливи случаи. В същност съвсем естествено е, че ескимосите обичат да говорят за срещите си с бели мъже. Най-известен в Агпат е Пири. Расмусен научава от ескимосите, че корабът на Пири няколко пъти бил спирал при населени места в Кап Йорк и че хората се радвали на това повече, отколкото на първия нарвал през годината, донесен от някой ловец. Когато Пири се появявал, той избирал млади момчета, за да го придружат в някое дълго пътешествие. Такива пътешествия били трудни. Това било известно, но се смятало за чест и привилегия да си между избраните от него. Тъгувал не този, който си стягал багажа, а онзи, който оставал в къщи. Всеки път, преди да замине, Пири им подарявал много необходими неща. Ако го запитвали, кога ще се върне пак, като винаги изразявали желание това да стане колкото се може по-скоро, той обикновено никога не определял срок.

Една основна мисъл занимавала ескимосите: Пири е могъщ човек, но не е достатъчно могъщ, за да няма над себе си друг по-могъщ, по чието поръчение действува и комуто трябва да предава всичко, което е уловил. Този господар в страната на „белите мъже“, така се говори в Агпат, иска да яде животни, които се намират само на едно единствено място: на „големия гвоздей на света“, който се намира в Далечния Север и който Пири иска да открие.