Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (61) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Борба за съществуване: трудно, както никъде другаде

На 13 юли Расмусен със своите спътници пристигнал в Крал Вилхелмовата земя, а през есента отново напуснал острова. Следващото посещение е при нетсилингмиутите, тюленовите ескимоси. Те са малък народ от само двеста и шестдесет души. Делят се на отделни племена, арвилигюармиуси, същинските нетсилингмиути, кунгмиути, арвертормиути, иливилермиути. Те живеят около залива Пели, на провлака Ботиа, край реката Мърчисън, край протока Белот и на полуостров Аделаида.

Страната, в която Расмусен пристига, сега е пуста, непривлекателна и най-вече метеорологически онеправдана, както малко области на Земята. Осем месеца продължава тук зимата и температурите спадат до минус 50 градуса. Едва към средата на юли „пролетта“ се изявява, но и тя не донася хубаво време. Бушуват остри ветрове и топлите дрехи и сега са необходими. Расмусен най-добре опознава неумолимата битка за съществуване, която се води тук. Няма година, в която храната да е осигурена в достатъчно количество. Случва се ловът на елени да не донесе нищо, уловът на тюлени през дупката за дишане да е лош, да се появят болести, които правят човека негоден за физическа работа.

В лоши времена между тюленовите ескимоси се стига до канибализъм. Но той не бива да се преценява така, сякаш тези племена са по-примитивни и по-диви от другите. Той само свидетелствува за безпощадността на един свят, който понякога не оставя на човека друг изход за запазване на собствения живот, освен да унищожи чужд живот.

Един заклинател на духове разказва на Расмусен ужасни драми, разиграли се в течение на времето. В центъра на една от най-страшните стои някаква майка, която сбръчкана и изсъхнала, изтощена до смърт от глад и заобиколена от други умиращи от глад, родила дете. Удушила го, оставила го да замръзне и го изяла. Шаманът отгатва мислите на Расмусен. Горчива усмивка заиграва на устните му. „На един здрав и сит човек, казва той, му е трудно да разбере такова нещо, трябва да познава безумието на глада, за да разбере майката.“

Напреки през гората са прокарани каменни бентове за по-лесно ловене на сьомга

Колкото и да е труден обаче животът на тюленовите ескимоси и колкото и низко да са падали, те все пак се представят пред Расмусен като радостни, весели, добре настроени хора. Мъките на живота са им добре познати, но те смятат, че не е разумно човек да се отдава на мрачни мисли.

Расмусен знае от гренландците колко привързани са ескимосите към децата си и с каква любов и нежност се отнасят към тях. При иливилермиутите на остров Аделаида, които той опознава много добре, тази всеотдайна любов е още по-силна. В Гренландия той срещал понякога сирачета, които вегетирали без грижа и закрила, каквито обикновено имат децата. Тук за осиротелите момчета и момичета се грижат също така трогателно, както за собствените деца. От друга страна, нерядко се случва да убиват деца, преди всичко момичета. Едно противоречиво поведение, би помислил европеецът, но той не бива да изхожда от своите изисквания за хуманност, а трябва да има пред вид условията на живот, в които са поставени жителите на Арктика. Ескимосът ходи на лов, лови риба, поставя капани, Той е почти винаги на път и му е необходима жена, която да поддържа къщата му в ред и да му шие топли кожени дрехи. И все пак при нужда той може да се справи и без жена. Но какво да прави една жена, която няма мъж? Тя не може, както става другаде, да потърси работа в някое бюро, магазин, предприятие, всичко това липсва около северния полюс. Тя не може обаче и сама да си набави храна при суровите условия на живот в Арктика, твърде слаба е за това. Ако за мъжа е полезно да има жена, то за жената омъжването е крайно необходимо.

Още при раждането на момиче търсят кой би могъл да се ожени за него. Ако намерят подходящо момче, двете деца се отглеждат често в един лагер с оглед на бъдещия брак и се назовават помежду си „уитнара“ (мой малък мъж) и „нулиатнара“ (моя малка жена). Ако живеят в различни лагери, те често се посещават и си изпращат подаръци. При всеки удобен случай родителите и те самите дават да се разбере, че се е създала връзка за цял живот.

Но ако за момичето не открият момче наоколо, родителите знаят, че то само не умее да си набавя храна. Един баща обаче не може да изхрани много членове на семейството. Не е ли необходимо следователно да се освободят от момичето в интерес на по-нататъшното съществуване на семейството?

Както другаде, така и тук Расмусен отделя голямо внимание на обществения живот. Що се отнася до положението на двата пола един спрямо друг, то мъжът е господар в къщи. Той има пълна власт и никой не би му търсил сметка дори ако убиеше жена си. Но това е само на теория. В живота жената съвсем не е подтисната, напротив, тя има чувство за собствено достойнство.

Разделението на труда е нещо естествено. Мъжът набавя храната, ходи на лов, лови риба, жената се грижи за къщната работа. Лампите, тенджерите, ножовете, иглите за шев, различните съдове са нейна лична собственост, която тя запазва, ако бракът се разтрогне.

Полигамия съществува, но понеже жените поради избиването им като деца са по-малко — съотношението е приблизително 110 към 150, — само „заможният мъж“, а това значи при нетсилингмиутите отличният ловец, може да си позволи този лукс. Обратно, понякога жената има двама мъже, „двама бедни дявола“. Бракове от първия вид протичат обикновено добре и без търкания, а тези от втория вид лошо и бурно. Нерядко единият от мъжете бива убит.

С кучетата се отнасят добре, както с децата често ги глезят, докато са още млади. Някои носят имената на близки роднини и трябва да напомнят за тях. Те дори могат да бъдат държани през суровата зима в землянката, нещо, което е изключително против общото правило, прилагано особено от европейските експедиции. Разбира се, тюленовият ескимос трябва да ограничава броя им. Необходимо е да се държи сметка за икономическите възможности. Месото е малко и той не може да си позволи повече от две или три животни.

Голям интерес проявява Расмусен към начините на ловуване при тюленовите ескимоси, които се различават в известно отношение от тези на другите племена. Особено място в тях заемат уредите, които употребяват, за да промушат тюлена с харпун през дупката за дишане. Ако през зимата ледът в морето се затвори, тогава, за да поемат въздух, тюлените издраскват с острите си нокти дупки в замръзналата площ, които, гледани отгоре, приличат на малки тънки заоблени камбанки от лед. С напредване на зимата ледът става по-дебел и достига понякога два до три метра, но и тогава тюлените поддържат отворени дупките за дишане, само че тези имат вече формата на тръба с диаметър шестдесет сантиметра.

За да изучи техниката на лова, Расмусен участвува веднъж в ловна експедиция. Рано сутринта петнадесет души ловци напускат колибите и се отправят навън в хапещия студ. Расмусен се присъединява към единия от ловците, които скоро се разделят, към Инугтук. Щом като ескимосът намери дупка на тюлен, той започва с голяма вещина да прави дълги и добре обмислени приготовления. Той остъргва най-горния пласт сняг, пробива с длето мястото, което и без човешка намеса тюленът по-късно сам би отворил, проверява формата на „тръбата“ с помощта на една извита пръчка от рог. Оказва се, че отворът в снега се намира косо над дупката за дишане и че в решителния момент Инугтук не би могъл поради това да удари животното. Следователно отворът трябва да се коригира. Накрая Инугтук застава с харпун в ръка над дупката в снега и чака търпеливо. След цели четири часа тюленът все още не се е показал. Инугтук не се учудва на това. Да се улови тюлен не е нещо нормално, а е необикновен късмет. Той разказва, че мъже от неговото племе са стояли при 40 и 50 градуса студ по дванадесет часа до една дупка и накрая е трябвало да си отидат с празни ръце. Само един ловец, един единствен от петнадесетте, успял да направи това, което на придружителя на Расмусен не се удало. Беден резултат, но били доволни, че този път не трябвало да се върнат без сполука у дома.