Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (59) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

При един малък палав народ

Крал Вилхелмовата земя била толкова „неоткрита“, колкото и всяка друга област по северноамериканското крайбрежие. През 1879 г. американецът Шватка предприел едно голямо пътешествие с шейна от залива Репулсе до Крал Вилхелмовата земя и направил измервания. Амундсен също бил идвал вече тук. И все пак Крал Вилхелмовата земя се числяла към най-недостъпните области, в които живеят ескимоси, и тъй като предшествениците на Расмусен имали съвсем други задачи от тези, които той си поставял, все едно, че потеглил към непозната земя.

Ранна пролет е, когато Расмусен пристига на острова. В блатата и езерата водни птици строят гнездата си, плуват гъски и патици. Снегът по земята се е стопил. Навсякъде между дребните камъни, които покриват земята, се подават червените цветчета на каменоломката. Планът на Расмусен е не само да обходи областта и да събере „впечатления“, а да се задържи по-дълго тук и основно да изучи това сравнително изостанало ескимоско племе.

Първото селище, което опознава, е Малеруалик, предпочитан ловен район, понеже тук обикновено в началото на октомври се събират голям брой елени, за да започнат миграцията. Ловджийските скривалища и наблюдателниците по различните планински проходи говорят, че още в далечни времена ескимосите, въоръжени с лък и стрела, са използували възможността да се сдобият тук с богати запаси на месо. Расмусен сега има възможност да види как съвременните ескимоси, залегнали зад скалите, изпращат смъртоносни пушечни залпове в стадата елени. Дузини след дузини падат. Останалите елени, сковани от ужас, стоят отначало като вкаменени на едно място, след това се разделят на малки групи и се втурват обратно във вътрешността на страната. За Расмусен обаче Малеруалик придобива особено значение, понеже близо до него се намират доста голям брой развалини. Някога тук са били построени здрави, трайни къщи, което е изненадващо за тази област. Ескимосите от района не се интересували от рухналите домове на своите прадеди и смятали, че никой друг не трябва да се интересува от тях: мъртвите и това, което те са оставили, трябвало да почива в мир. За Расмусен, разбира се, това схващане не може да бъде основание, за да се откаже от изследователската си дейност. Той копае и рови, пълзи дни наред из развалините, освобождава стените на дванадесет някогашни постройки и се сдобива с ценен материал за една новооткрита от него култура. Особено силни впечатления Расмусен добива в Амитсок, едно продълговато езеро, което се свързва с друго езеро без име чрез една река, дълга петстотин метра, и което е едно от най-известните места за риболов в Крал Вилхелмовата земя. Самото езеро разочарова, то не е по-привлекателно от равната камениста суша около него. Толкова по-забележителни са обаче хората, около сто и петдесет души, които живеят в съседство с езерото. Те не са добре. Облечени са в дрипи и мръзнат. Краката бедрата, ръцете, китките им са зачервени и отекли от студ. Трудно е край Амитсок да се накладе огън, който ще ги стопли. Дърветата, които биха дали гориво, тук са непознати. През времето, докато Расмусен остава край езерото, за гориво служат единствено мокрите стъбла на сребърника. Никак не е лесно обаче те да се запалят, което става, като се удря пирит в парче желязо и се оставя искрата да падне върху една суха, леко омаслена маса. Не по-малко трудно е да се поддържа огънят.

Срещу всички несгоди на природата хората на Амитсок са сякаш безчувствени. Не им е трудно по това време на годината да намерят прехрана. В късно лято и ранна есен реката им доставя риба, особено тлъста сьомга, в такова количество, че те могат за кратко време да си направят запаси.

Освен това ходят и на лов за елени. Докато Расмусен остава при тях, те отделят всеки ден около половин час за работа, а по-голямата част от деня посвещават на разнообразни игри. Никъде другаде в арктическите области Расмусен не е срещал досега такъв радостен, весел, безгрижен, разпуснат и палав народ, какъвто са ескимосите на езерото Амитсок. Най-любима е играта на криеница. Участвуващите образуват кръг и навеждат глави. Един от тях се скрива. Ако го открият, започват да го гонят. Който го докосне пръв, печели правото сам да се скрие.

Децата много обичат да играят „на духове“, при което с учудваща дързост окарикатуряват сеансите на заклинателите. Възрастните са съгласни момчетата и момичетата да излагат на присмех думите и жестовете на шаманите и сами се смеят най-сърдечно на това. Но тези шеги не бива да се схващат като злостно гаврене с вярата в духове и като нейно вътрешно отрицание; скоро след това може да се случи възрастните, ако ги заплашва опасност, да изговарят с дълбока сериозност заклинанията, на които току-що са се присмивали.

Когато Расмусен пита как може да се обясни това противоречиво поведение, отговарят му, че духовете не били сръдливи, разбират от шега, а и в същност никога не помагали на угнетените и угрижените.