Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (35) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Одарк — 1911 и 1957 г.

И Фройхен, който е заминал да ловува на север, прави едно прекрасно запознанство, а именно с ескимоса Одарк. Заедно с Пири той е бил на северния полюс и сега прекарва медения си месец с Меко. Разбира се, никак не му е било лесно да спечели тази жена. Той се запознал с нея, когато тя била жена на заможния, но тираничен и сприхав ловец Увизакавзик, който наред с нея притежавал още една жена, открадната от приятеля на Одарк — Сигдлу. Сигдлу искал да си върне жената, тъй като липсата на жени в областта била голяма. Заедно с Одарк убили Увузакавзик, след което Меко останала при Одарк.

Отначало Одарк е много недоверчив. Неотдавна той чул, че „белите мъже“ не одобряват това, че някои ескимоси убиват противниците си, без много да се церемонят. Но Фройхен съвсем и не мислел да се намесва в такива деликатни въпроси и завързал хубаво приятелство с ескимоса.

Четиридесет години по-късно Фройхен потърсил отново мястото, на което някога заедно с Расмусен дали името Туле, и с дълбоко вълнение видял отново къщата, в която някога се родили неговите деца. Какво ли не бе се случило през този промеждутък от време! Избухнала Втората световна война и Фройхен взел непосредствено участие в нея. Няколко пъти бивал арестуван от немските фашисти. След последното арестуване успял само чрез бягство да се спаси от изпращане в концентрационен лагер. Той минал в нелегалност и избягал в Америка.

Колко променен намира той Туле, където сега се разполагат американците. Било построено голямо пристанище за големите товарни параходи, а за военните параходи бил изграден вълнолом, който се врязвал дълбоко в залива Норт Стар (Северна звезда). В Питофик, от другата страна на залива, американските милитаристични власти били изградили своите жилища и увеселителни локали. Одарк обаче все още живеел в Туле и Фройхен можал да поздрави своя стар приятел. Ясно станало, че побелелият ескимос съвсем не бил доволен от новите условия. „С какво право, питал той, вие датчаните направихте вашите споразумения с американците? В новия живот, подчертавал той, липсват мирът и достойнството.“ Огорчен бил преди всичко от това, че яденето трябвало да се заплаща с пари. Той имал достатъчно пари. От Дания получавал сравнително висока пенсия. Но му се струвало унизително да си купува храната, вместо да лови тюлени и моржове и да убива мечки, и цял ужас било за него, че дори определеното за животните месо бивало слагано на кантар и премервано. С тъга той говорел на Фройхен за миналото: „Спомняш ли си още, Петерсуак, кога се видяхме за първи път? Аз хранех твоите кучета, давах им повече, отколкото имаха нужда. Как би могъл тогава един инук само да помисли да пресмята месото с което гощава кучетата…!“