Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (1) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Предговор

Ескимосите са малък народ — около 40 000 души. Обаче територията, която населяват, е огромна. Тя се простира от източното крайбрежие на Гренландия през Бафинова земя и Лабрадор по цялото северно крайбрежие на Канада и Аляска до полуостров Чукотка в Сибир. Още през миналия век различни изследователи посетили някои племена на този народ. Американският полярен изследовател Пири се свързал предимно с гренландските полярни ескимоси. Той има известни заслуги за изследването на тази страна, но към културата на ескимосите проявил по-малък интерес. Други изследователи са се интересували повече от живота и особеностите им. Но няма нито един измежду тях, който с такава всеотдайност да е посветил целия си живот изключително на изследването на ескимосите, както героят на тази книга, датчанинът Кнуд Расмусен.

Той направил опит да обоснове материалното им съществуване и мирогледа им, проследил целия им външен и вътрешен мир, проучил както методите им на ловуване, така и проявите на тяхното изкуство, техните легенди и митове, техните богове и заклинания. Расмусен е първият, който действително сближил ескимосите с европейците и никой освен него не е проявявал към тях такава топлота и разбиране. При това той не изпаднал в грешката, направена например от известния Фритьоф Нансен, който ги е омаловажавал. Расмусен назовавал открито слабостите им и се стараел да ги обясни с особените условия на живот в Крайния Север и с постоянната заплаха за съществуването им.

Обичта на Расмусен към ескимосите обаче не се изчерпвала само с това, че е потърсил възможност да се запознае с тях и с техния начин на живот, при което неизбежно често пъти изпадал в опасни положения; той им помагал и на дело. Най-яркият пример за това е откриването на търговската станция Туле. След като ескимосите веднъж влезли в допир с европейската цивилизация, те почувствували и необходимостта от определени стоки, без които вече не могли да минат. Туле трябвало да задоволява тази необходимост, без да се ощетяват ескимосите. Расмусен не е могъл да предвиди какво ще стане в бъдеще с този град. В наши дни този някога забравен от света преден пост към северния полюс бе разтресен от тътена на американските самолети. През Втората световна война, когато Дания бе изцяло откъсната от Гренландия, се сключи договор между тогавашния датски пълномощен министър във Вашингтон — Хенрих де Кауфман, и президента Рузпелт, с който САЩ добиха правото да имат военни бази в Гренландия до края на войната. Войната свърши. Въпреки споразумението и всички обещания обаче американците останаха на острова. Днес Туле израсна като едно от най-големите летища в света. Там сега няма вече мечки и северни гъски, затова пък има повече птици във водите на залива, но те са мъртви, станали жертва на прословутата чума от маслото, на ония замърсявания, които се дължат на изхвърляните от военните кораби остатъци от мазнини и масла, причиняващи слепване на перушината. Преди няколко години вестниците съобщиха, че двама пратеници на ескимосите връчили на датското правителство молба, да им разреши да преместят по̀ на север селото си, в непосредствена близост до което сега били настанени 7000 американски войници.

Малкият Караяк — глетчер на крайбрежието на Гренландия

За издадените от датското правителство закони в защита на ескимосите трябва да се благодари също на Расмусен. На чужденци не било позволено да влизат в страната без разрешение. Тази мярка целяла преди всичко да се спре пренасянето на болести в Гренландия и предпазвала ескимосите от експлоататори и безсъвестни спекуланти. Вносът на алкохол и безогледният лов на тюлени, китове и моржове били забранени. Както в стари времена, така и сега само ескимосите имали право да използуват тези природни богатства и само на тях било разрешено да ловуват. Корабите имали право да се приближават само на 20 километра до брега и само на участвуващите в експедициите било позволено по изключение да стрелят но дивеч. Уредена била и постоянна служба от пощенски шейни, които редовно продоволствували ескимосите с брашно, картофи, чай, тютюн и лекарства.

Много е писано досега за Расмусен. Но няма нито един труд на немски език, който да разказва едновременно за живота му и за изследователската му дейност. За източници на настоящата книга послужиха, разбира се, най-напред трудовете на самия Расмусен, преди всичко неговите статии относно най-важното му етнологическо пътешествие, така наречената Пета тулска експедиция, която продължила три години и половина, свързала го с почти всички ескимоски племена и преминала от Западна Гренландия до Тихия океан. Използувани са и трудовете на изследователи, които придружавали Расмусен в пътуванията му и били свързани с него чрез приятелство, например трудовете на Лауге Кох, Теркел Матиассен, Биркет Смит и преди всичко на Петер Фронхен, който безсъмнено като изследовател и учен няма същото значение, както по-горе споменатите, но като писател ги превъзхожда с живия, свеж и изпълнен с хумор език на своите съчинения.

На западния бряг на Гренландия е разположен Якобсхавн, където се е родил Кнуд Расмусен

Сравнително добре е осветлен в тази книга историческият фон, върху който Расмусен развива своята изследователска дейност. Читателят трябва да добие ясна представа какво е било известно за Гренландия и ескимосите преди Расмусен и къде започва неговата дейност. Само така може да се прецени какво в същност ново е разкрил той.

Документи от историята на Гренландия, докладът на Пири за Северногренландската експедиция 1891/92 г. намерен от Расмусен през 1912 г. в Залива на независимостта

Когато Расмусен влизал за пръв път в допир с членовете на някои ескимоски племена в Канада или Аляска, възможно е отначало те да са се питали с недоверие какво възнамерява този „бял човек“, това е съвсем естествена реакция. Но никъде не е установено, че ескимосите, които са познавали Расмусен, са говорили за него по друг начин освен с тона на високо уважение и почит. Едва ли съществува втори човек, към когото те са хранили същото доверие, както към Расмусен. Той им бил приятел и когато през последната година от живота си отново посетил Източна Гренландия, тук навсякъде, където се появявал, пламвали огньове и еквали за поздрав барабани. Както сред ескимосите, така и сред своите спътници-европейци Расмусен се радвал на особено уважение. Участниците в неговите дълги пътешествия били сурови мъже, чужди на всякакви екзалтации в чувствата. Но всеки признавал, че Расмусен със своите прекрасни черти на характера, със своите постъпки, с издръжливостта си, със своите познания за Арктика и със своя изключителен талант печелел добри приятели всред ескимосите, бил призван да бъде първенец между равните си. Той бил твърдата скала, на която всичко се опирало.

Най-старият портрет на западногренландски ескимоси

„Годините минават, писа някога Расмусен, нови времена ще настъпят и ще разкрият нови цели за пътешествениците.“ Нови времена настъпиха. Героичната песен на полярните земи звучи днес по-иначе от някога. Шейната и кучетата не са вече олицетворение на арктическите и антарктическите проучвания. Съветските изследователи, които тръгнаха в края на 1958 г. за географския южен полюс и останаха на него три дни, го достигнаха с „Харковчанка“ — гъсеничен влекач, на който между другото има мощна радиостанция, кухня, помещение за научна апаратура, сушилня за дрехи, спалня за шест души, работно помещение, отоплителна инсталация и тоалетна. Тяхното пътуване също не беше разходка, но то протече при условия, създадени от съвременната техника.

Остана обаче онова, което Расмусен каза въпреки всички предвиждания за „новото време“: „Докато се раждат и умират хора, ще ни говори с дълбоката сериозност на огромната пустош сагата, заровена в безплодните скалисти брегове на тази страна.“

Днес Расмусен сам се е превърнал в нещо подобно на гренландска сага. Едва ли на този най-голям остров на земното кълбо има къща или землянка, в която да не виси неговият портрет. Той продължава да живее в приказките и песните на ескимосите като герой от прастари времена.

Расмусен заслужава споменът за него да остане жив и в Германия. Когато го спускали в гроба, един ескимос изказал благодарност, най-сърдечна благодарност за всичко, което той направил за ескимосите.

И „белите хора“ дължат благодарност на Расмусен. Много от онези, които са тръгвали да потърсят връзка с първобитни народи, са оставили лоши спомени след себе си и са опетнили представата за европейците, Расмусен ги представи достойно. Той бе не само велик изследовател, но и велик човек.