Артър Кларк
Земя имперска (9)

Глава 9
Фаталният подарък

Катрин Линдън Елерман бе посрещнала двайсет и първия си рожден ден малко преди „Ментор“ да стигне до Сатурн. Всички бяха на мнение, че празненството бе преминало знаменито (точно то бе положило последния сребърен кичур в останалата коса на капитана). Калинди обаче не бе загубила своята невъзмутимост, защото след красотата й, това беше най-открояващата й се особеност. В центъра на хаоса — та било това хаос, създаден от самата нея — тя си оставаше мъртво спокойното око на урагана. С достойнството си, характерно за някой много по-възрастен, в очите на Дънкан тя беше олицетворение на земната култура и изтънченост. Сега, едно и половина десетилетия по-късно, той с горчивина се усмихваше на тогавашната си момчешка наивност, но разбираше, че тя е била поставена на сериозно изпитание. Защото Калинди беше забележителен природен феномен.

Дънкан знаеше, разбира се, че всички земяни са богати (възможно ли бе да е иначе, след като всеки от тях бе наследник на стотици хиляди поколения?), но бе силно впечатлен от скъпоценностите и коприните й, без да осъзнава, че всъщност тя има доста ограничен гардероб, но го използва с изключително умение. Най-забележително беше изумително красивото й палто от златиста мека кожа — единственото, което някога бе виждано на Титан, — ушито от кожата на някакво животно, наречено норка. Това беше толкова характерно за Калинди: на никой друг не би му хрумнало да домъкне кожено палто на борда на междупланетен лайнер. А тя го бе направила не защото бе чула, че край Сатурн е студено — така твърдяха някои злобни слухове. Не, тя беше прекалено интелигентна за подобна глупост и прекрасно знаеше какво прави — взела си бе палтото просто защото то бе красиво.

Може би защото я бе виждал само през воала на собственото си възхищение, Дънкан така и не можа да извика образа й в съзнанието си, когато порасна. Винаги щом се сетеше за Калинди и се опиташе да си я представи, той виждаше не истинското момиче, а единственото нейно копие, с което разполагаше, съхранено в едно от стереоскопичните устройства, така популярни през 50-те.

Сигурно хиляди пъти бе вземал в ръцете си изглеждащата напълно материална, но всъщност ефирно безплътна сфера и леко я разклащаше, за да активира петсекундния запис. Благодарение на загадъчната магия на организираните газови молекули, всяка от които освобождаваше своя квант светлина, лицето на Калинди сякаш изплуваше от въртяща се мъгла — неголямо наистина, но с перфектна форма и естествени цветове. В началото тя се материализираше в профил, след това се завърташе и внезапно — Дънкан така и не успя да долови момента, в който настъпваше тази промяна — на лицето й се появяваше усмивка, толкова загадъчна, че само Леонардо би могъл да я улови и то преди много векове. Изглеждаше като че ли се усмихва не на него, а на някого зад гърба му. Впечатлението бе толкова силно, че Дънкан неведнъж се бе обръщал, за да види кой стои зад него.

После образът й избледняваше, сферата ставаше непрозрачна и той трябваше да чака цели пет минути, за да може системата да се зареди отново. Не че това имаше някакво значение — стигаше му само да затвори за миг очи и в съзнанието му отново изплуваше идеалният овал на лицето й, нежната кожа с цвят на слонова кост, пищната блестяща гарвановочерна коса, събрана на кок и пристегната със сребърна фиба, принадлежала на някаква испанска принцеса по времето, когато Колумб е бил дете. Калинди обожаваше да играе роли — без да се вживява в нито една от тях, — а тази на Кармен бе любимата й.

В домакинството на Маккензи тя отначало се държеше като аристократка в изгнание, снизходително приемаща гостоприемството на любезни провинциалисти и пристигнала с няколкото семейни скъпоценности, които е успяла да спаси от хаоса на Революцията. Понеже поведението й не впечатли никого освен Дънкан, тя бързо се превърна в съсредоточен антрополог и започна да си води бележки за бъдещата си дисертация върху странните нрави на примитивните общества. В тази й втора роля поне имаше нещо истинско, тъй като Калинди, първо, наистина се интересуваше от различните начини на живот, и, второ, понеже според някои дефиниции Титан действително можеше да бъде разглеждан като примитивен — или най-малкото не съвсем развит — свят.

Невъзмутимите земяни с огромна изненада установиха, че на Титан има семейства с по три — а дори и четири! — деца. Милионите изпосталели от глад бебета на двайсети век все още предизвикваха угризения на световната съвест, а такива трагични, но напълно разбираеми ексцеси като кампанията „Линч за плодящите се“ и опожаряването на Ватикана бяха оставили постоянна незарастваща рана върху човешката психика. Дънкан още помнеше изражението на Калинди, когато тя за пръв път срещна шестчленно семейство — възмущение, примесено с любопитство, и двете сдържани благодарение на доброто й земно възпитание. Той търпеливо й бе разяснил някои прости житейски истини, изтъквайки, че в доктрината за „нулев прираст“ няма нищо свещено и че за Титан е от жизнено значение да удвоява населението си на всеки петдесет години. В края на краищата тя бе приела аргументите му с разума си, но така и не бе успяла да ги разбере емоционално. А именно емоциите осигуряваха движещата сила в живота на Калинди. Нейната воля, красота и интелигентност бяха само техни слуги.

За млада жителка на Земята тя съвсем не беше склонна към промискуитет. Каза веднъж на Дънкан — и той й повярва, — че никога не си е позволявала повече от двама любовници едновременно. На Титан — за голямо разочарование на Дънкан — тя имаше само един.

Дори двете фамилии Хелмър и Маккензи да не бяха свързани с родствени връзки благодарение на баба Елън, тя сигурно пак щеше да срещне Карл на някой от безбройните концерти и балове, които непрестанно се организираха за „корабокрушенците“ от „Ментор“. Така че Дънкан нямаше защо да се самообвинява, че ги е запознал — в крайна сметка това сигурно не би променило нищо. Но все пак той не спираше да се пита…

Карл тогава бе почти на двайсет и две — една година по-голям от Калинди, но в житейско отношение много по-неопитен. Все още притежаваше здравото телосложение на човек, роден на Земята, но се бе адаптирал толкова добре към по-малката сила на тежестта тук, че се движеше по-грациозно от повечето хора, прекарали целия си живот на Титан. Той някак си знаеше тайната да изглежда силен, без да е непохватен.

Освен това беше „златното момче“ на своето поколение в почти буквалния смисъл на думата. Макар приятелят му да се преструваше, че мрази това прозвище, Дънкан знаеше, че той тайничко се гордее с титлата, която някой му бе дал още в юношеските му години: „Момчето със слънчевата коса“. Подобно определение би могло да дойде само от някой посетител от Земята. Никой титанец не би се сетил за такова нещо, макар всички да бяха съгласни, че е безкрайно подходящо.

Защото Карл Хелмър беше един от онези, които Господ вероятно за собствено забавление бе дарил с фаталния чар на красотата.

Трябваше да минат години, та Дънкан да разбере някои нюанси на възникналата любовна връзка. Малко след двайсет и третия му рожден ден семейство Маккензи получи последната картичка в чест на Звездния ден от Калинди.

— Още не знам дали тогава не допуснах грешка — въздъхна със съжаление Колин, докосвайки с връхчетата на пръстите си кафявото картонче, прекосило половината Слънчева система, за да донесе няколкото стандартни поздравителни фрази. — Но идеята ми се стори толкова добра…

— Е, не мисля, че си навредил някому… особено като се има предвид развитието на нещата днес.

Колин го погледна малко загадъчно.

— Не знам… Както и да е, струва ми се, че историята не се разви както очаквах.

— И какво си очаквал?

Понякога е голямо предимство, а друг път крайно притеснително да имаш за баща човек, който едновременно с това е и четиридесет години по-голям от теб твой еднояйчен близнак. На него са му известни всички грешки, които си склонен да направиш, защото той вече ги е допускал. Не е възможно да скриеш нищо от него, защото мисловният му процес е идентичен с твоя. Единственото разумно поведение в такава ситуация е да си абсолютно честен — толкова, на колкото е способно едно човешко същество.

— Не съм съвсем сигурен. Но в мига, в който зърнах Калинди, сияйна като свръхнова звезда в мрака и хаоса на стара мина, изпитах силно желание да науча повече за нея… исках да я направя част от моя живот. Би трябвало да разбираш какво искам да кажа.

Дънкан можа само да кимне безмълвно.

— Шийла нямаше нищо против… а и аз все пак не съм похитител на малки деца! Пък и се надявахме, че Калинди ще ти даде повод да мислиш за други неща, а не само за Карл.

— Тогава, струва ми се, вече бях започнал да преодолявам това. Но процесът беше много труден.

Колин кимна със съчувствие.

— Така и предполагах. Карл се разкъсваше на много места. В онези дни половин Титан бе влюбен в него… всъщност сигурно още е така. Точно това е причината, поради която трябва да го държим настрана от политиката. Това ми напомня да ти разкажа някой ден за Алкивиад.

— Кой е той?

— Древногръцки военачалник — прекалено умен и очарователен, което не му е донесло щастие… нито пък на някого другиго.

— Виж, оценявам загрижеността ти — каза Дънкан с едва доловима саркастична нотка. — Но ще ти кажа, че тогава ти само удвои проблемите ми. Тя показа пределно ясно, че съм прекалено малък, а Карл, разбира се, не можеше да не се заинтересува от нея. Най-досадното беше, че те нямаха нищо против дори да споделям леглото им… стига да не им преча. Всъщност…

— Да?

Лицето на Дънкан потъмня. Колко странно, че никога не бе помислял за това, а колко очевидно е било то!

— Нямаха нищо против ли, дявол да ги вземе! Та те се наслаждаваха да съм там, само и само да ме дразнят! Сигурен съм, че поне за Карл е било така.

Това закъсняло прозрение би трябвало да бъде разтърсващо, но интересно защо не му причини онази болка, която би могла да се очаква. Сигурно вътре в себе си отдавна бе осъзнал, без да го признава пред себе си, че у Карл има някаква склонност към жестокост. Неговата техника на правене на любов бе лишена от всякаква нежност, а имаше случаи, когато поведението му бе плашило Дънкан до състояние на пълна безпомощност. Да причиниш такова нещо на едно напълно здраво шестнайсетгодишно момче беше наистина нещо, което трудно би могло да се забрави.

— Доволен съм, че осъзна това — тихо каза Колин. — Трябваше сам да стигнеш до този извод, защото никога не би повярвал, ако ти го бе казал някой от нас. И все пак, каквото и да е направил Карл, той плати скъпо за всичко. Защото онзи припадък беше много сериозен. И честно казано, аз изобщо не вярвам на твърденията на лекарите, че наистина се е възстановил напълно.

Това беше друга нова за Дънкан мисъл и той й отдели известно време. Припадъкът на Карл беше истинска загадка, която никой от семейство Хелмър никога не обсъждаше с външни лица. Да, най-просто бе романтичното обяснение: Карл бил съкрушен от загубата на Калинди. Просто, но неприемливо за Дънкан обяснение: той познаваше Карл достатъчно добре, за да знае, че приятелят му е прекалено корав, за да се разкапе от тъга като герой на сълзлива мелодрама, особено след като има хиляди доброволки, мечтаещи да го утешат по всякакъв начин. От друга страна… факт бе, че припадъкът се бе случил само няколко седмици след като „Ментор“ за облекчение на всички най-сетне бе поел към Земята.

Малко след това характерът на Карл бе претърпял коренна промяна: през следващите години Дънкан виждаше пред себе си почти непознат човек.

Физически погледнато той бе останал все така красив… дори повече, благодарение на съзряването си. Все още можеше да се държи приятелски, но понякога изпадаше в паузи на мълчание, по време на които се свиваше някъде дълбоко в себе си без никаква видима причина. Преставаше да бъде комуникативен, а може би едва сега се разбираше, че никога не бил способен на това.

Не, подобни разсъждения не бяха справедливи. Двамата бяха изживели много хубави моменти преди в живота им да се появи Калинди. И един, вярно, само един, след като си бе заминала.

Заминаването й бе свързано с най-голямата болка, която Дънкан бе изпитвал. Той бе загубил дар слово от скръб, когото се сбогуваха на „Меридиан“ — терминала за совалката, — заобиколени от десетки други изпращачи и заминаващи. За своя голяма изненада Титан откри, че младите гости ще му липсват. Може би затова сега всеки един от тях бе заобиколен от просълзени местни жители.

Но скръбта на Дънкан се увеличаваше и от чувството на ревност. Той така и не разбра как Карл — а може би Калинди — бе успял да го уреди, но те двамата излетяха заедно със совалката, за да се сбогуват на борда на кораба. Когато Дънкан за последен път видя Калинди, тя му махна с ръка зад бариерата на карантинната служба, а Карл беше до нея. В този безутешен момент Дънкан не вярваше, че някога пак ще я види.

Карл се върна след пет часа с последния курс на совалката. Лицето му бе изопнато и бледо и той бе изгубил обичайната си жизненост. Без да промълви нито дума, той подаде на Дънкан малко пакетче, опаковано в ярко оцветена хартия, на което пишеше: „С ЛЮБОВ ОТ КАЛИНДИ“.

Дънкан го отвори с разтреперани пръсти и намери в него стереопортрета. Измина дълго време, преди да може да види през пелената от сълзи образа, запечатан в него.

Много по-късно същия ден, когато двамата продължаваха да стоят унили и безмълвни, в съзнанието на Дънкан се формира един напълно естествен въпрос.

— А какво ти даде на теб, Карл? — попита той.

Дишането на Карл за миг секна и той усети как тялото му се напряга и отмества от него. Движението бе напълно неволно и Карл най-вероятно даже не осъзна, че го е направил.

Когато най-сетне отговори, гласът му прозвуча странно оправдателно:

— Това е… тайна. Нищо особено. Може би някой ден ще ти кажа.

Но Дънкан почувства, че никога няма да научи, и някакво вътрешно чувство му подсказа, че това е последната вечер, която двамата прекарват заедно.