Артър Кларк
Земя имперска (22)

Глава 22
Призракът от Гранд Бенкс

Брегът на реката беше осеян с множество вили, кафенета и магазини. Имаше и малки пристани, с най-различни съдове за увеселителни плавания. Макар морският транспорт практически да не съществуваше вече от два века, водата все още очароваше по необясним начин голяма част от човешката раса. Дори в този момент един ярко оцветен кораб, съоръжен не с винт, а с гребни колела, с увиснали по бордовете гирлянди от пасажери, плаваше покрай крайбрежието на Ню Джърси. Дънкан за миг се зачуди дали е истинска антика, или съвременна реконструкция.

В компанията на семейство Ван Хаят той се отправи към огромен полупрозрачен, разрязан по дължината на оста си цилиндър, опънал се на повече от триста метра върху плажната ивица. Конструкцията му изглеждаше лека, временна и някак съобразена — по мащаб и външен вид — с елегантността и добрия вкус във всичко останало наоколо.

Заедно с още хора, които очевидно също бяха част от групата на „Енигма“, те влязоха в малка пристройка, която много приличаше на въздушен шлюз и създаваше впечатлението, че им предстои излизане в открития космос. Всъщност тя наистина се оказа своеобразен въздушен шлюз, понеже в нея имаше най-разнообразно защитно облекло, анораци, гумени ботуши и… естествено каските, които бяха разпалили въображението на Бил Ван Хаят. Никой не смееше да говори високо и всички поглеждаха с плаха усмивка промяната във външния вид на съседите си. Не след дълго групата премина през вътрешния шлюз.

Дънкан бе очаквал да види кораб. Поне в това не бе изненадан. Но определено се стресна от размерите му — съоръжението почти изпълваше цялата огромна конструкция, издигната около него. Той знаеше, че към края на съществуването си петролните танкери са достигнали гигантски габарити, но досега не бе предполагал, че и пасажерските лайнери не са им отстъпвали. Защото, ако се съдеше по множеството илюминатори и палуби, този кораб беше построен, за да транспортира хора.

Панорамната платформа, на която се озоваха, беше на едно ниво с главната палуба и малко по-напред от командния мостик. Отдясно Дънкан виждаше огромна, но прерязана мачта и съвсем истинска плетеница от кранове и други подемни съоръжения, вентилатори и люкове — чак до самия нос. Отляво и към скритата от погледите им кърма се простираше безкрайна стоманена стена, перфорирана от кръглите отвори на безброй илюминатори. Над тях се издигаха три грамадни комина, които почти докосваха тавана на хангара. Разположението им издаваше, че е имало и четвърти.

Този и много други признаци показваха, че плавателният съд е претърпял някакво крушение. Стъклата на илюминаторите бяха напукани, част от палубите изглеждаше просто откъсната, а когато погледна надолу, Дънкан видя грамадна метална кръпка, дълга поне стотина метра, точно под ватерлинията.

Едва в този момент всички елементи на мозайката се наместиха. Той си спомни онзи ден от своето детство — тогава, разбира се, беше на един далечен свят, — но съзнанието му бе запечатало в някакво свое кътче спомена за голямото събитие: триста и петдесет години след пускането си на вода „Титаник“ най-сетне беше стигнал до Ню Йорк.

— Друг такъв кораб няма, така че „Титаник“ отбелязва края на цяла една епоха — епоха на богатство и изтънченост, пометена само след две години от Първата световна война. О, през следващия половин век били построени други — както по-големи, така и по-бързи, — а след това въздушният транспорт затворил тази глава от историята завинаги. Но нито един от тях не могъл да се сравнява с лукса, който виждате пред очите си. Потъването му било голяма трагедия за мнозина.

Дънкан все още не можеше да повярва на очите си и му се струваше, че сънува. Величественият „Голям салон“ с огромните си огледала, позлатените колони, меките килими, в които краката потъваха до глезените — разкошът надминаваше всичко, което бе виждал, а диванът, в който се отпусна, го накара да забрави за земната гравитация. Но най-невероятното бе, че всичко, което виждаше и можеше да докосне сега, бе лежало цели триста и петдесет години на дъното на Атлантика.

Не му се бе случвало да се замисля над факта, че морското дъно е също така безвременно, както космосът.

— Всички поражения — продължаваше обясненията си екскурзоводът — били нанесени на първата сутрин. Корабът потънал два и половина часа, след като остър ръб на айсберг отворил пробойна в десния борд, и се спуснал към морското дъно почти вертикално, с носа напред. Всичко незакрепено полетяло напред и надолу и или се разбило в преградните стени, или било спряно от тях. По някакво чудо — този факт сам по себе си говори за качеството на изработката — и трите корабни двигателя останали на местата си. Ако и те са се били откачили, корпусът вероятно е щял да пострада толкова тежко, че да обезсмисли всякакви усилия по реставрацията… Но достигайки дъното на три километра дълбочина, корабът останал консервиран за векове. Температурата на водата там е само два градуса над нулата, а комбинацията от студ и високо налягане потиска всякакви процеси на разлагане и прави ръждясването невъзможно. В хладилниците намерихме месо, толкова свежо, колкото е било в Саутхамптън на 4 април 1912 година, а всичко друго, което е било консервирано или бутилирано, все още е в идеално състояние… След като затворихме пробойната — не особено сложна в техническо отношение задача, макар че се наложи да закърпим всички дупки и да подсилим слабите места, — ние издухахме водата със специалните безоткатни ракетни сопла, използвани от екипите за дълбоководна работа, които изваждат потънали кораби на повърхността. Естествено метеорологичните условия бяха важни, но за щастие благоприятната прогноза за 15 април 2262 година се сбъдна и корабът излезе на повърхността триста и петдесет години след като бе потънал. Атмосферните условия бяха идентични с онези от деня на трагедията — пълно безветрие, температура под нулата и… може би няма да повярвате, но ни се наложи да заобикаляме айсберг, когато започнахме тегленето! Докарахме го в Ню Йорк, напълнихме трюмовете му с азот, за да предотвратим ръждясването, и бавно го изсушихме. Тази фаза протече без никакви проблеми — нашите подводни археолози са реставрирали кораби десеткратно по-стари от „Титаник“. Операцията продължи четиринайсет години най-вече заради мащабите. Според някои оценки ни трябват още десет. Налага се да сглобяваме поотделно хиляди натрошени на парчета мебели, трябва да изнесем стотици тонове разпръснати навсякъде въглища — едва ли не буца по буца… Понякога ни питат: „Защо правите всичко това, защо влагате години време и милиони солари, за да спасите миналото?“ Е, добре, аз мога да ви изложа някои съвсем практични съображения. Този кораб е част от нашата история и ние ще можем да разберем по-добре самите себе си и нашата цивилизация, ако го изследваме подробно. Някой някога е казал доста удачно, че потъналият кораб е като капсула на времето, защото в него са запазени всички предмети от ежедневието на епохата, точно такива, каквито са били в мига на потъването. А „Титаник“ е като напречно сечение на едно цяло общество в онзи уникален момент от неговата история, когато то започва да се разпада… Ние разполагаме с апартамента на Джон Джейкъб Астор, с всички лични вещи, които най-богатият човек на своето време е носел със себе си за Ню Йорк. Сам той е можел да купи „Титаник“, а дори и десет като него. Имаме и куфарчето с инструменти на Пат О’Конър, качил се на борда в Куинстаун, надявайки се да намери по-добър живот в една земя, която така и не му било писано да види с очите си. Намерихме даже петте златни лири, които той успял да спести след години тежък труд, какъвто никой от нас даже не би могъл да си представи… Давам ви два крайни примера, но в спектъра между тях има най-различни съдби — това е безценна съкровищница за историка, икономиста, художника, инженера. Но над всичко витае магията точно на този кораб, чието име не е било забравено векове наред. Историята на първото и последно плаване на „Титаник“ се разказва и разказва на всяко следващо поколение, за да не забравят хората ролята на шанса и съдбата.

Дънкан беше така захласнат, че за миг не можа да познае жената, която влезе в Големия салон и застана до една от орнаментираните врати.

Макар да бе с каска и облечена във водонепроницаемо облекло от шията до коленете, Калинди изглеждаше стегната и елегантна. Той стана и се отправи към нея, игнорирайки погледите на спътниците си. Все така мълчаливо протегна ръце, прегърна я и я целуна по устните. Не му се стори толкова висока, колкото я беше запомнил — а може би той самият бе израсъл, — защото му се наложи да се наведе.

— О! — възкликна тя, когато най-сетне успя да се освободи от прегръдката му. — След цели петнайсет години!

— Не си се променила ни най-малко.

— Лъжец. Надявам се, че съм се променила. Защото на двайсет и една години бях безотговорно дете!

Разговорът им заглъхна, но те не откъсваха поглед един от друг, а всички останали гледаха в тях. „Сигурен съм — кисело си помисли Дънкан, — че според тях сме стари любовници.“ Хубаво би било да беше истина…

— Дънкан, скъпи… извинявай, аз винаги говоря в стила от двайсети век, когато вляза в този салон… господин Маккензи, моля ви, извинете ме за няколко минути, докато кажа няколко думи на гостите… а след това ще разгледаме кораба заедно.

Той остана да я гледа как преминава от една групичка към друга — олицетворение на деловия администратор, дошъл да се убеди, че всичко се развива според плана. Дали и сега играеше поредната от ролите си, или това беше истинската Калинди… ако такова нещо изобщо съществуваше?

Пет минути по-късно отново беше при него, заедно с всичките си помощници, които услужливо се тътреха подире й.

— Дънкан, сигурна съм, че не си се запознавал с капитан Инес, който знае повече за този кораб от хората, които са го построили. Той ще ни разведе наоколо.

Двамата се ръкуваха и Дънкан каза:

— Впечатлен съм от вашето изложение.

През следващия час изследваха „вътрешностите“ на кораба и Дънкан беше благодарен на защитното си облекло. Цялата палуба „G“ все още бе покрита с тиня и машинно масло, а на няколко пъти той удари глава в намиращи се на най-неочаквани места первази, ръбове и краища на вентилационни шахти. Но усилията и неудобствата си струваха, защото това бе единственият начин, по който човек можеше да оцени по достойнство уменията и гениалността, вложени в този плаващ град. Най-трогателна от всичко бе възможността да докосне извитите навътре ръбове на зловещата пробойна и да си представи ледените води, нахлули в трюмовете през онази трагична нощ.

Беше капнал от умора, когато най-сетне се върнаха обратно на азбучния ред от палуба „G“ до палуба „A“ (един ден, обеща капитан Инес, асансьорите отново щели да заработят) и бе преизпълнен с благодарност, когато седнаха да обядват в пушалнята на първа класа.

Когато се опита да изкопчи от Калинди обещание за нова среща при по-нормални обстоятелства, тя беше странно уклончива. Не че се държеше враждебно, защото радостта й от срещата им беше очевидна. Но нещо я безпокоеше и образно казано тя се държеше на една ръка разстояние от него. Сякаш някой я бе предупредил, че Дънкан носи на Земята смъртоносни микроби. Единственото, което успя да изтръгне от нея, преди да се разделят, бе мъглявото обещание да му се обади „веднага след края на сезона“, каквото и да означаваше това.

„Енигма Асошиейтс“ не го разочарова, но Калинди го остави объркан и тъжен. Дънкан мисли върху проблема през всичките трийсет минути на пътя към Вашингтон в тръбата на пневматичното метро. (Слава Богу, че семейство Ван Хаят остана в Ню Йорк, защото той едва ли би могъл да понесе компания в това настроение).

Накрая осъзна, че просто няма какво да направи. Ако, подобно на влюбен ухажор, продължеше да досажда с обаждания на Калинди, това положително само щеше да влоши нещата. Някои проблеми намираха разрешение само с времето, ако изобщо можеха да бъдат разрешени.

Чакаше го много работа и със сигурност нямаше да му е до Калинди.

Ако се постараеше, щеше да може да я забрави… поне за кратко.