Артър Кларк
Земя имперска (26)

Глава 26
Островът на доктор Мохамед

Заместникът на Ел Хадж бе един от онези лекари, които някак необяснимо излъчват около себе си атмосфера на увереност. Това беше странно предвид на относителната му младост и непринуденото му поведение. Всичките му колеги го наричаха просто Суини.

— Съжалявам, че този път няма да можете да се запознаете с доктор Ел Хадж — каза той извинително. — Наложи му се непредвидено да замине за Хавай, за да вземе участие в спешна операция.

— Изненадан съм, че подобни пътувания му се налагат…

— Съвсем рядко. Но Хавай се намира точно от противоположната страна на земното кълбо, което означава, че би се наложило да се използват последователно два комуникационни спътника, а по време на телехирургия дори и най-малкото закъснение на реакцията може да се окаже от критично значение.

Значи и на Земята бавната радиовръзка можеше да поражда проблеми. Половинсекундно закъснение не може да бъде забелязано по време на обикновен разговор, но когато става дума за синхронизация между ръката на хирурга и неговите очи, то може да бъде фатално.

— Преди двайсет години — обясняваше доктор Тод — това бе известна лаборатория за морска биология. Така че тук получихме част от оборудването, което ни трябваше… включително усамотението.

— А то за какво е необходимо? — учуди се Дънкан. Не можеше да разбере защо клиниката се намира на толкова неудобно място, далеч от центровете на живот.

— Към работата ни съществува значителен емоционален интерес и ние трябва по някакъв начин да възпираме множеството посетители. Оказва се, че това е по-лесно изпълнимо на остров, отколкото където и да било другаде. Най-важно за нас е да защитим нашите майки. Те може и да не са особено интелигентни, но са крайно чувствителни и никак не обичат някой непрекъснато да ги наблюдава.

— Досега не видях нито една.

— Наистина ли искате?

На този въпрос бе трудно да се отговори, защото Дънкан бе в плен на разкъсващите го емоции. Само преди трийсет и една години и той се бе родил на подобно място, макар едва ли толкова красиво. Ако го бяха износили през пълния срок — той предполагаше, че тогава това се е отнасяло до всички клонинги — някаква неизвестна жена го бе носила в тялото си поне осем месеца след имплантацията. Беше ли още жива? Бяха ли записали името й някъде, или тя бе останала само като число в компютърен файл? А може би дори не и това, защото самоличността на износващата майка нямаше ни най-малко биологическо значение. Дори напълно механична утроба би свършила същата работа, но не се бе появила необходимост да създават един толкова сложен апарат. В свят, където репродукцията беше стриктно контролирана, винаги можеха да се намерят множество доброволци, така че единственият проблем бе правилното им подбиране.

Дънкан нямаше никакъв спомен нито за тази, останала неизвестна негова майка, нито за няколкото месеца, които сигурно бе прекарал на Земята като бебе. Никога досега не бе успявал да разсее мъглата, обгръщаща самото начало на неговото детство, и не беше сигурен дали това е нормално и трябва да бъде така, или най-ранните мигове от неговия живот са скрити благодарение на някаква специално индуцирана амнезия. Подозираше, че става дума по-скоро за второто, понеже изпитваше необяснимо желание да изследва тази тема в по-големи подробности.

Винаги когато съзнанието му формираше понятието „майка“, там изплуваше Шийла — жената на Колин. Именно нейното лице бе най-ранният му спомен, нейната обич бе първата му любов, по-късно разделена между нея и баба Елън. Колин бе избирал внимателно, помнейки грешките на Малкълм.

Шийла се бе отнасяла с Дънкан като със собствените си деца и той никога не бе гледал на Юри и Глин като не нещо по-различно от брат и сестра. Вече не помнеше кога за пръв път бе научил, че Колин не им е баща и че те нямат никаква генетична връзка с него, но това никога не бе имало значение.

Едва сега започваше да оценява незабележимите усилия, вложени в създаването на едно така сплотено семейство, чието съществуване просто не би било възможно в по-ранна епоха, когато царуваше сексуалността и хората се женеха рядко или най-често само веднъж. Дори днес тази задача не беше толкова лесна и той се надяваше, че връзката му с Мариса ще бъде също така успешна и че Клайд и Карлийн ще приемат малкия Малкълм като свой брат също така всеотдайно, както навремето Юри и Глин бяха приели него…

— Извинявам се — сепна се Дънкан. — Замечтах се…

— Не мога да ви обвиня — това място наистина е дяволски красиво. Аз например понякога дори спускам завесите, когато искам да свърша нещо.

Беше лесно да повярва на тези думи, макар че не красотата бе първото впечатление на Дънкан веднага след кацането му на острова. Дори сега той бе в плен на някакво чувство на страхопочитание, примесено с не малка доза боязън.

Само на десетина метра от тях започваше огромна водна маса — повече от всичко, което можеше да си представи, — която стигаше до остро очертаната синя линия на далечния хоризонт. Вярно е, че бе наблюдавал на идване земните океани от космоса, но тази „олимпийска“ гледна точка се бе оказала неспособна да даде каквато и да е реална представа за истинските им мащаби, защото дори най-голямото море изглежда незначително, когато прелиташ над него за десетина минути.

Този свят беше погрешно наречен: трябваше да се казва Океан, а не Земя. Дънкан пресметна грубо наум — това бе едно от уменията, които Маккензи старателно бяха запазили и развиваха въпреки вездесъщите калкулатори. При радиус шест хиляди километра и височина на окото шест метра над морската повърхност… това прави приблизително… шест по корен от две или почти осем километра. Само осем! Изглеждаше му невъзможно: ако не го бе сметнал сам, би повярвал, че хоризонтът е отдалечен на сто километра. Следователно погледът му стигаше на по-малко от един процент от разстоянието, отделящо ги от най-близката суша.

А онова, което виждаше, бе някаква двумерна „кожа“ на земната Вселена, гъмжаща от странни форми на живот, търсещи какво да изядат. За Дънкан тази мирна синева криеше под себе си свят по-враждебен и по-ужасяващ дори и от Космоса. Даже Титан с неговите добре известни опасности изглеждаше благ в сравнение с това.

А ето че там имаше деца, които шляпаха в плиткото, но и изчезваха под водата за обезпокоително дълги интервали от време. Едно от тях — Дънкан бе готов да се закълне в това — бе останало под повърхността вече повече от минута.

— Не е ли опасно? — неспокойно попита той, правейки знак към лагуната.

— Не ги пускаме в близост до водата, докато не се научат да плуват. А и ако някой ще се дави, това е най-подходящото място, съоръжено с най-прецизното оборудване на света. За петнайсет години имаме само един смъртен случай. Дори тогава можехме да го съживим, но след цял час под водата пораженията на мозъка бяха необратими.

— Ами акулите и другите едри риби?

— Досега не е имало нито едно нападение зад рифа и само едно извън него. Това е ниска цена за достъп до страната на приказките. Утре ще излезем с големия тримаран… защо не дойдете с нас?

— Ще помисля — уклончиво отговори Дънкан.

— О… сещам се: вие май никога не сте били под водата.

— Никога не съм бил дори върху нея — освен в плувен басейн.

— Е, ще ви е интересно. Макар изследванията ви да приключват след четиридесет и осем часа, аз съм сигурен, че ще можем да клонираме от генотипа, който ни предоставихте. Така че смятайте вашата застраховка за безсмъртие вече направена.

— Много ви благодаря — сухо каза Дънкан. — Това, разбира се, коренно променя нещата.

Дечицата очевидно се наслаждаваха на водата и тяхната увереност беше като студен душ върху мъжкото му самочувствие. Тук ставаше дума за честта на Маккензи. Той мрачно погледна ужасяващата водна маса и разбра, че ще трябва да направи нещо по въпроса преди да напусне острова.

Но никога досега не бе пристъпвал към каквото и да било с по-малко ентусиазъм.

Нощта бе прекрасна и небето бе обсипано с повече звезди, отколкото можеха да се видят от повърхността на Титан. Макар да бе само седем часът вечерта — прекалено рано за вечеря, да не говорим за спане — слънцето бе изчезнало така, сякаш никога не бе съществувало — толкова пълна бе спусналата се тъмнина, нарушавана единствено от осветлението на централната сграда и малките светлинки, очертаващи пътеките, посипани с натрошен корал.

Някъде от далечината се носеше музика — ритмични удари по барабани, нанасяни повече с ентусиазъм, отколкото с умение. Над равномерния ритъм се издигаха откъслечни фрагменти от песен и тогава му се струваше, че някакви женски гласове си подвикват. Гласовете накараха Дънкан да се почувства самотен и обхванат от носталгия, което го подтикна бавно да тръгне по тясната пътека в посоката, от която идваха.

След като поблужда из разни затворени алеи — а веднъж попадна в малка градинка и бързо я напусна, извинявайки се на двойката, която явно не си губеше времето — той излезе на една поляна, където се бяха събрали хора. В центъра й имаше голям огън, над който към звездите се издигаше колона от дим и пламъци, а двайсетина фигури танцуваха около него, като жрици на някаква примитивна религия.

Нямаше нито грациозност, нито жизненост в техния танц — по-прецизно би било да се каже, че те просто обикаляха, поклащайки се достолепно. Но въпреки видимата им напреднала бременност това определено им доставяше удоволствие и те се движеха толкова енергично, колкото бе препоръчително в това им състояние.

Спектакълът беше живописен и същевременно някак трогателен. Той събуди в душата на Дънкан смес от жалост и нежност… донякъде безлична и напълно нееротична. Нежността бе онова, което всички мъже изпитват, предчувствайки наближаващото раждане и замисляйки се за чудото на своето съществуване, а жалостта имаше съвсем друга причина.

Грозотата и уродливостта бяха редки на Титан, а и още по-редки на Земята, защото и двете лесно могат почти винаги да бъдат коригирани. Почти… но не винаги. И той виждаше доказателството пред очите си.

Много от тези жени бяха съвсем невзрачни, няколко бяха грозни, а имаше и една-две наистина отвратителни. И макар Дънкан да забеляза, че две или три могат да минат дори за хубави, трябваше му само един поглед, за да се увери, че са умствено недоразвити. Ако отдавна умрялата му „сестричка“ Анитра бе стигнала до зряла възраст, тя сигурно би се чувствала уютно в тази странна компания.

Ако танцьорките — и останалите, които просто седяха край огъня и удряха с длани по барабаните или „стържеха“ с лъкове по цигулките — не бяха толкова очевидно щастливи, гледката определено щеше да е тягостна, а може би и зловеща. Но тя не разстрои Дънкан — макар да бе изненадан от нейната внезапност, в известен смисъл той беше подготвен за нея.

Знаеше как подбират майките за износване. Първото изискване, разбира се, беше да нямат никакви гинекологични увреждания. Но това бе по-лесното, много по-трудно бе примиряването с психологическия фактор, който сигурно би поставил непреодолима преграда в дните преди населението на Земята да влезе „на отчет“ в компютрите.

Винаги щеше да има жени, които отчаяно искат да родят деца, но по една или друга причина не могат да осъществят тази си мечта. По-рано повечето от тях щяха да бъдат осъдени да останат самотни и наистина, дори в света на 2276 година много от тях оставаха такива. Имаше повече потенциални майки, отколкото позволяваше контролът над раждаемостта, но тези, които се намираха в особено тежко положение, можеха да потърсят известна компенсация тук. Губещите в лотарията на съдбата получаваха шанса за утешителна печалба и можеха поне за няколко месеца да познаят щастието, което иначе би им било отнето.

Така световният компютър се оказваше програмиран като инструмент за състрадание и дори само този акт на човечност бе направил повече от всичко останало, за да застави всички противници на клонирането да замълчат.

Разбира се, имаше и други проблеми. Всички тези майки трябваше да узнаят, колкото и трудно да бе да се обясни това на някои от тях, че скоро след раждането ще бъдат завинаги разделени с детето, появило се на тоя свят благодарение на тях. Това чувство на печал не би могло да бъде разбрано от никой мъж, но жените са по-силни от мъжете и тези тука можеха да преодолеят скръбта си… най-често като отново вземеха участие в създаването на човешки живот.

Дънкан остана скрит в сянката, защото не желаеше да го видят, а още по-малко да се замесва по какъвто и да било начин — някои от тези бъдещи майки можеха да го смачкат на пихтия, ако го сграбчеха с намерение да се завъртят с него в танц. Едва сега забеляза, че шепа мъже — най-вероятно санитари или лекари от клиниката — обикалят около огъня с майките и без задръжки се отдават на забавлението.

Питаше се дали тук няма друг психологически фактор в действие, защото повечето от мъжете изглеждаха крехки, почти женствени, и се отнасяха към партньорките си с нещо много близко до сестринска обич. Явно беше, че са близки приятели, но че между тях не е писано да има нещо по-сериозно.

Никой не можеше да забележи усмивката му. Той си спомни — кой знае откога не се бе сещал за това — как едно момче се бе влюбило в него в юношеските му години. Беше много трудно да отблъснеш някой, който толкова искрено те обича, но макар един-два пъти Дънкан да допусна ласките на Ники, в крайна сметка успя да обезкуражи своя почитател, въпреки потоците от сълзи. Жалостта не е добра основа на нито една връзка между двама души, а Дънкан бе така устроен, че никога не би могъл да бъде напълно щастлив с някой, който живее заради секса. Какъв контраст с агресивната нормалност на Карл, който не се интересуваше дали има повече връзки с момчета, отколкото с момичета, или обратното. Или поне така бе до появата на Калинди…

Тези спомени, така неочаквано изплували от мъглата на миналото, накараха Дънкан да почувства сложните емоционални течения, които кръстосваха из това място. И той изведнъж се сети за обезпокоителния разговор — по-точно казано монолог — със сър Мортимър Кейнс.

Дънкан винаги бе смятал за свое предопределение да върви по стъпките на Колин и на Малкълм. Но сега осъзна, с известно закъснение, че всичко си има цена, която той трябва много внимателно да обмисли, преди да подпише договора окончателно.

Клонирането не беше нито добро, нито лошо — единствено важна в него бе целта му. И тази цел не трябваше да бъде нито тривиална, нито егоистична.