Артър Кларк
Земя имперска (34)

Глава 34
Работа и удоволствия

Дънкан стоеше на прозореца в апартамента на Калинди, гледаше надолу към оживения трафик по 57-а улица, проследяваше с поглед първите снежинки, които се топяха в мига, в който докоснеха плочите на тротоара, и си мислеше, че няма никакъв начин, по който да познае, че навън не е ясна мразовита зимна нощ. Удивлението му не беше лишено от основания, защото от една страна бе лято, а не зима, а от друга — дори лимузината на президента Бърнстейн не беше толкова стара, колкото колите, безшумно плъзгащи се долу в нощта. Знаеше, че наблюдава миналото, може би холограма от края на двайсети век, и макар прекрасно да съзнаваше, че всъщност се намира дълбоко под земята, му беше трудно да убеди сетивата си в този факт.

Най-сетне беше насаме с Калинди, благодарение на обстоятелства, за които дори не би помислил само преди няколко дни. Колко иронично, че сега, когато му се бе открила бленуваната възможност, той не чувстваше ни най-малко желание да се възползва от нея!

— Какво е това? — попита той, поглеждайки подозрително издължената висока чаша с няколко сантиметра кървавочервена течност в нея, която Калинди му поднесе.

— Дори да ти кажа, името едва ли ще ти бъде познато, а ако ти призная колко струва, сигурна съм, че едва ли ще събереш кураж да опиташ. Моят съвет е да отпиваш много бавно, защото друг шанс няма да имаш, а ще ти бъде много приятно.

Напитката наистина беше превъзходна — хомогенна, леко сладка и — Дънкан бе напълно убеден в това — заредена с мегатонове дремеща в нея енергия. Той отпиваше едва-едва и наблюдаваше Калинди.

Апартаментът й донякъде го бе изненадал. Беше подчертано семпло обзаведен, но просторен и с добро вътрешно разпределение, с гълъбовосиви стени, син куполообразен таван, наподобяващ небе, и зелен мокет, създаващ впечатлението, че едно малко море от трева тихо плиска вълните си в стените. Нямаше много мебели: четири меки кресла, два дивана, прибрано сгъваемо бюро, шкаф за стъклария, пълен с фини порцеланови съдове, ниска маса, върху която бе оставена малка кутия, великолепна книга за примитивистите от двайсет и втори век и естествено вездесъщата комзола, на чийто екран бавно се разливаше някаква абстрактна картина, много далеч от всякакъв примитивизъм.

Даже ако можеше да извади от мислите си измъчващата го земна сила на тежестта, Дънкан едва ли щеше да забрави, че е на Земята. Съмняваше се, че е възможно да съществува частно жилище на която и да е друга планета, подредено с подобно изящество. Но усещаше, че не би могъл да живее тук. Всичко бе… прекомерно идеално и някак натрапчиво демонстрираше подчертаната земна привързаност към миналото. Неочаквано той си спомни думите на посланик Фаръл по повод въпроса му дали на Земята настъпва упадък: „Не, но не бих казал същото и за следващото поколение“. Това се отнасяше за поколението на Калинди и сега той започваше да разбира, че посланикът може да се окаже прав…

Отпи нова малка глътка, все така мълчаливо наблюдавайки безцелно обикалящата из стаята Калинди. Очевидно неспокойна, тя премести на няколко милиметра едно от креслата, после също така внимателно и почти незабележимо помръдна една картина. След това се върна при дивана и седна до него.

Вече не така разсеяно се наведе към ниската масичка и взе кутията върху нея.

— Познато ли ти е това? — попита го тя и повдигна капака.

Вътре върху подложка от кадифе лежеше нещо подобно на едро сребърно яйце, може би двойно по-голямо от истинските яйца, които Дънкан бе виждал в „Хотел Сентениъл“.

— Какво е? — поинтересува се той. — Някаква скулптура?

— Вземи го… но внимавай да не го изпуснеш.

Въпреки предупреждението той едва не го изпусна. Не че яйцето беше изненадващо тежко, но то… изглеждаше живо и дори… се сви в ръката му, макар да не се забеляза никакво видимо движение. Но когато го погледна отблизо, той видя плавното преливане на някакви леко мътни ивици, които пълзяха по идеално шлифованата му повърхност. Изглеждаха като топлинни вълни, но ръцете му не долавяха никаква топлина.

— Обхвани го в шепи — посъветва го Калинди — и затвори очи.

Дънкан се подчини, потискайки немирния импулс да наблюдава какви промени стават със странния предмет. Почувства се напълно дезориентиран, може би защото изненадващо за него осезанието му — най-надеждният посредник между човека и заобикалящата го Вселена — му играеше номера.

Самата текстура на яйцето непрекъснато се изменяше. То изведнъж престана да изглежда метално и колкото и да бе невероятно, на него му се стори, че вече е покрито с козина. Струваше му се, че гали малко мъхесто животинче… котенце или нещо такова.

Но това продължи само няколко секунди. Яйцето потръпна, втвърди се и повърхността му стана грапава, като че ли бе облепено с гласпапир, който немилостиво драскаше кожата…

… но миг по-късно се превърна в сатен, толкова гладък и копринено нежен, че той почувства неистово желание да го глади, без да спира. И вече беше готов да се подчини на този импулс, когато…

… яйцето се втечни в желатиноподобна маса, която застрашително започна да се просмуква между пръстите му и Дънкан с мъка се сдържа да не го захвърли от отвращение. Единствено твърдото му убеждение, че това просто не е възможно, му даде сила да се противопостави на рефлекса…

… а междувременно яйцето вече изглеждаше направено от дърво и този път в това нямаше никакво съмнение — толкова ясно усещаше жилките на дървесината под пръстите си…

… преди да се разтвори в облак от бодли, всеки толкова остър, че буквално пронизваше кожата му…

И последваха усещания толкова странни, че му липсваха имена за тях — някои чудесни, други неутрални, а трети тъй отблъскващи, че той с мъка овладяваше погнусата си. А накрая, когато дойде ред и на неповторимото и с нищо несравнимо усещане, че докосва човешка кожа, любопитството и удивлението взеха връх над волята му. Той отвори очи — яйцето изглеждаше непроменено, макар в този момент да бе готов да се закълне, че е направено от сапун.

— Какво е това чудо? — извика той.

— Казва се тактоид. Не си ли чувал за тях?

— Не.

— Невероятно забавно, нали? Прави с осезанието онова, което калейдоскопът прави със зрението. Не, не ме питай как работи — знам само, че става дума за нещо като контролирана електрическа стимулация.

— И за какво го използват?

— Нима всичко трябва да съществува с някаква конкретна цел? Това е само играчка… съвсем нова при това. Но аз имах сериозна причина да ти я покажа.

— Да, знам. „Последните достижения на Земята“.

Калинди тъжно се усмихна — спомни си старата бойка фраза от рекламите. Това сякаш за миг върна времето назад — към онези дни в далечното минало, когато тримата бяха заедно на Титан.

— Дънкан — тихо го попита тя, толкова тихо, че думите й едва се чуваха, — мислиш ли, че за всичко съм виновна аз?

Седяха само на метър един от друг и той трябваше да се извърти, за да я погледне. Виждаше нещо много по-различно от онази самоуверена делова жена и импресарио на борда на „Титаник“ — сега пред него се намираше по-скоро едно нещастно и неуверено момиче. Запита се колко ли дълго ще продължи този момент на смиреност и разкаяние.

— Какво бих могъл да ти отговоря? — каза той. — Самият аз съм все още в пълно неведение. Нито знам с какво се е занимавал Карл на Земята, нито можах да разбера защо е дошъл тук.

Това не беше съвсем вярно — минисекът на Карл малко по малко бе започнал да разкрива своите тайни. Но Дънкан още не беше готов да ги обсъжда с никого, а най-малко с Калинди.

Тя го погледна изненадано:

— Да не би да твърдиш, че той нищо не ти е казал… цели петнайсет години?

— Какво да ми каже? — не разбра Дънкан.

— Какво се случи онази последна нощ на борда на „Ментор“?

— Не — бавно отговори Дънкан, защото тази тема му причиняваше болка. — Той никога не обели и дума за това.

Колко години бяха изминали, а горчивият спомен за онова предателство още беше жив. Сега вече разбираше колко абсурдно е било да са надява, че двама младежи като Карл и Калинди ще отделят и секунда време да се сетят за едно момче, което ги обожава. Да, сега знаеше, че няма основания да ги обвинява, но дълбоко в сърцето си така и не им беше простил.

— Значи не знаеш, че използвахме машина на радостта?

— О, не!

— Точно така беше. Идеята не бе моя. Карл настоя, а аз тогава нищо не разбирах. Поне проявих достатъчно разум да не я използвам. Е, само малко, на минимална мощност…

— Но те бяха забранени още тогава. Как е било възможно да има такава машина на борда на „Ментор“?

— На „Ментор“ имаше най-различни неща, за които много хора изобщо не подозираха.

— Сигурен съм, че е било така. И какво се случи?

Калинди отново стана и нервно закрачи напред-назад. След малко продължи разказа си, но без да поглежда Дънкан в очите:

— Не обичам да се сещам за това — дори днес се плаша и чудесно разбирам защо някои хора безнадеждно се пристрастяват. Сигурна съм, че пръстите ти никога до днес не бяха докосвали нещо… нещо толкова осезаемо, така ли се казва, като този тактоид. Машината на радостта е същото — тя прави реалния живот да изглежда блед и безплътен, а Карл, както би могъл да се досетиш, я използваше на пълна мощност. Казах му да се откаже, но той само се изсмя. Беше уверен, че ще се справи…

Напълно в стила на Карл. Макар никога да не бе виждал така наречения усилвател на емоциите, в Централната болница на Оазис държаха един под ключ. Той представляваше изключително ценен психиатричен апарат, но когато някъде към средата на века се появиха евтините портативни версии, набързо кръстени „машини на радостта“, тяхното разпространение по колонизираните светове можеше да се сравни само с чумна епидемия. Едва ли някой някога щеше да може да пресметне колко несъзрели млади мозъци бяха безвъзвратно погубени от тях. „Прегаряне на мозъка“ — това бе образното название на тази болест на 60-те. Епидемията бавно загуби силата си, но остави хиляди емоционални развалини. Карл бе имал късмета да се спаси…

Макар че… май дори той не бе успял. Изглежда, това бе истината за неговия нервен припадък. Дънкан усети в него да се надига вълна на тих студен гняв към Калинди. Изобщо не вярваше на опитите й да се изкара невинна, но дори да бе такава, длъжна бе да предвиди последиците. И все пак част от възмущението му се основаваше на чисто морални съображения: той обвиняваше Калинди просто защото тя бе останала жива, а Карл лежеше замразен в моргата на Аден, като великолепна антична мраморна статуя, пострадала от изтеклото време и небрежно реставрирана. Която така и щеше да си остане там, докато не бъдеха изгладени всички правни усложнения, свързани с процедурата по освобождаването на труп на гражданин от друг свят. Това бе новото задължение, стоварено на плещите на Дънкан, и той щеше да изпълни всички необходими задължения, преди да каже последно „сбогом“ на своя приятел, когото беше загубил много преди преждевременната му смърт.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза Дънкан с неочаквано рязък глас и Калинди изненадано го погледна. — Но разкажи ми и останалото — какво се случи после?

— Карл започна да ми изпраща дълги налудничави послания или може би речи — запечатани, с доставка на ръка. Казваше, че никога нямало да може да обича някоя друга. Аз го увещавах да не става глупав и да ме забрави колкото е възможно по-бързо, защото ние никога повече няма да се видим. Какво друго можех да му кажа? Изобщо не разбирах колко абсолютно безполезен е подобен съвет… все едно да кажеш някому да спре да диша. Не ми беше удобно да го попитам направо, така че едва години по-късно научих какво прави машината на радостта с мозъка… Не знам дали разбираш, Дънкан, но той казваше истината, когато заявяваше, че не би могъл да обича друга. Когато машината въздейства върху съществуващи силни емоции, тя създава неунищожим комплекс от страсти. Психолозите наричат това електрозапечатване и доколкото ми е известно, вече са разработени техники за разрушаването на подобни вериги в мозъка, но те са съвсем нови — само допреди петнайсет години ги нямаше дори и на Земята. Да не говорим за Титан… Както и да е, след известно време престанах да му отговарям — просто нямах какво повече да му кажа. Но Карл продължаваше да ми напомня за себе си по няколко пъти в годината — твърдеше, че рано или късно ще дойде на Земята, за да ме види пак. Не възприемах уверенията му насериозно.

„Сигурно — мислеше си Дънкан, — но съм убеден, че и не ти е било особено неприятно да чуваш подобни думи. Колко ли ласкателна е била мисълта, че държиш в ръката си душата на човек така красив и талантлив като Карл — та макар и заробването му да е станало случайно и с помощта на машина…“

Едва сега разбираше защо всички следващи връзки и бракове на Карл се бяха разпадали така бурно. Били са обречени от самото начало. Образът на Калинди неизменно е изплувал като недостижим идеал между Карл и щастието. Колко ли самотен се е чувствал той! И колко недоразумения можеха да бъдат изгладени или дори предотвратени, ако се знаеше причината за неговото поведение.

А може би нищо не би се променило. Имаше ли смисъл да разсъждава за пропуснатите възможности? Кой беше старият философ, казал: „Човешката раса няма да познае щастие, докато произнася думата «Ако…»“.

— Значи си се изненадала, когато един ден той се е появил?

— Не съвсем — той ми беше намекнал за намеренията си и аз в известна степен го очаквах близо година. И тогава ми позвъни от порт „Ван Ален“, каза, че току-що бил пристигнал с извънреден полет и че иска да ме види веднага щом приключи с гравитационната си адаптация.

— Било е с товарен земен кораб, който се е връщал празен и е бързал. Но дори и така, полетът му е отнел петдесет дни.

И едва ли е пътувал особено комфортно, допълни за себе си Дънкан — петдесет дни в един от онези космически „камиони“, с минимално необходимата система за поддържане на живота. Какъв контраст със „Сириус“! Вече съжаляваше членовете на екипажа, които така мекушаво се бяха поддали на чара на Карл и го бяха допуснали на борда, и се надяваше предстоящото дело в съда да не навреди на кариерите им.

Калинди беше повъзвърнала част от самообладанието си. Тя спря неспокойните си разходки из стаята и отново седна на дивана до Дънкан.

— Не бях сигурна дали наистина искам отново да се виждам с него след всичките тези години, но от друга страна, знаех колко целеустремен може да бъде той. Щеше да е безполезно да се старая да го държа настрани, така че… би могло да се каже, че избрах линията на най-малкото съпротивление. — Тя успя да се усмихне с горчивина и продължи: — Безсмислено беше да упорствам — разбрах, че не можеше да бъде иначе. И един ден видяхме, че и ти току-що си пристигнал на Земята.

— Това сигурно е било шок за Карл. Какво каза той по този повод?

— Нищо особено, но виждах, че е разстроен и много изненадан.

— Все е направил поне някакъв коментар.

— Единствено, че ако се свържеш с мен, аз не бива да ти казвам, че той е на Земята. Тогава за пръв път заподозрях, че нещо не е наред, и започнах да се безпокоя за титанита, който ме бе помолил да продам.

— Това е несъществено, забрави го, ако можеш. Мога само да ти кажа, че е било едно от многото средства, използвани от Карл, за да постигне целта си. Но искам да знам нещо друго — когато ти се обадих първия път, той още ли беше при теб?

Колебанието й бе очевидно и самото то бе половината от отговора. След това Калинди малко предизвикателно каза:

— Разбира се, че беше. И се ядоса, когато се съгласих да се видим. Скарахме се жестоко. Но не ни беше за пръв път. — Тя въздъхна, преигравайки леко. — Вече дори и Карл беше разбрал, че миналото не може да бъде върнато и че цялата ни по-нататъшна връзка е безнадеждна. Казвах му го много пъти, но той не искаше да повярва. Отказваше да се примири с факта, че онази Калинди отпреди петнайсет години, чийто образ бе неизличимо запечатан в мозъка му, вече не съществува…

Дънкан не бе очаквал да види сълзи в очите на Калинди. Но дали тя плачеше за Карл, питаше се той, или за своята изгубена младост?

Опита се да бъде циничен, но не успя. Беше сигурен, че поне част от скръбта й е искрена, и въпреки че не го искаше, нещо в него трепна. Беше повече от съчувствие, защото за голяма своя изненада осъзна, че това не е единствената емоция, която Калинди можеше да събуди в него. Никога преди не бе подозирал, че споделената печал може да въздейства като афродизиак.

Нямаше нищо против това, но и не искаше да насилва нещата. Надяваше се да узнае още много неща, които само Калинди би могла да му каже.

— Той винаги се разочароваше, когато се любехме — продължи тя през сълзи, — само че в началото се опитваше да го скрие. Усещах го и… и не ми беше приятно. Караше ме да се чувствам… не знам… неадекватна. Разбираш ли, аз вече бях научила достатъчно за електрозапечатването и знаех в какво се състои проблемът. Карл не беше единственият пострадал… Но неговата неудовлетвореност се засилваше, а заедно с това и склонността му към насилие. Понякога ме плашеше. Нали знаеш колко силен беше — погледни това. — Тя с театрален жест разтвори роклята си и му показа горната част на лявата си ръка… а покрай нея и цялата си лява гърда. — Удари ме толкова силно, че още е синьо. Нали виждаш?

Колкото и да се напрягаше, Дънкан не виждаше никакви следи от удар по млечнобялата й гладка като сатен кожа. Но гледката не го разочарова.

— Значи затова беше изключила видеото — съчувствено предположи той и се премести по-близо до нея.

— Тогава ми се обади приятелят на Айвър с онова запитване за Титан. Съвпадението ми се стори странно… Знаеш ли, Дънкан, беше много нечестно от твоя страна да ми погаждаш подобни номера.

Изражението й подсказваше, че е по-скоро натъжена, отколкото ядосана. Освен това не беше направила опит да се отмести от него. А почти половината от дивана зад нея беше свободна.

— И изведнъж започнаха да се случват най-различни неща. Известно ли ти е, че Земната служба за сигурност изпрати двама агенти да ме разпитат?

— Не, но се досещах. И какво им каза?

— Естествено всичко — те бяха крайно любезни и проявиха много разбиране.

— И забележителна непохватност — отбеляза Дънкан, без да скрива горчивината си.

— О, Дънкан, това си беше нещастен случай! Ти си важен гост и трябваше да бъдеш опазен. Щеше да се разрази интерпланетарен скандал, ако бяха допуснали нещо да ти се случи точно преди да произнесеш речта си пред Конгреса. Но и ти не би трябвало да отиваш при Карл, особено на толкова опасно място.

— Не беше опасно, а и ние имахме напълно приятелска дискусия. Откъде можех да знам, че онзи… онзи невротик ще реши да ме защитава от съседната антена?

— Какво друго му е оставало? Имал е заповед да те опази на всяка цена, а е бил и предупреден, че Карл проявява склонност към насилие. Сторило му се е, че започвате да се биете, а изстрелът от лазерната пушка само е щял да заслепи Карл за няколко часа. Наистина всичко е един ужасен инцидент и никой не е виновен.

„Може би“ — помисли си Дънкан. Но чувстваше, че трябва да мине много, много време, преди да е в състояние да анализира безпристрастно случилото се. Дори да имаше нечия вина, тя бе вече фино разпределена между цели два свята. Подобно на повечето човешки трагедии и тази бе предизвикана не от зли намерения, а от грешки в преценката, от неразбирателство…

Защо трябваше Малкълм и Колин да настояват лично да се среща с Карл и да го разобличи с факти… защо бе решил да остави Карл сам да доказва своята невиновност и дори хитро му бе дал възможността да го стори, може би подмамвайки го да се остави в неговите ръце — макар сега вече да бе сигурен, че го бе направил напълно несъзнателно? Кой знае, може Карл наистина да е бил опасен, но той никога нямаше да е сигурен в това.

Струваше му се, че са били заплетени в някаква зловеща паяжина на съдбата, от която изобщо не е било възможно да се измъкнат. И макар мащабите на катастрофата с „Титаник“ да бяха толкова по-големи, че всякакво сравнение да изглеждаше смехотворно, Дънкан неволно правеше съпоставки с нея. И „Титаник“ е бил обречен, сякаш самите богове бяха съзаклятничили, създавайки цяла верига от привидно случайни и маловажни събития, водещи все към неизбежното. Ако изпратените предупреждения не са били буквално погребани сред безбройни поздравления и делови радиограми… ако онзи айсберг не бе успял така коварно и невероятно да разпори обшивката на корпуса по цялата дължина на херметичните отделения… ако радиооператорът на кораба, отстоящ само на двайсет километра от мястото на трагедията не бе приключил дежурството си точно когато в ефир е бил излъчен първият от тревожните сигнали SOS… ако бе имало достатъчно спасителни лодки… Всичко представляваше необясним верижен отказ на цяла поредица предпазни мерки. В резултат — катастрофата от невъзможна бе станала неизбежна.

— Може би си права — рече Дънкан, опитвайки се да утеши и Калинди, и себе си. — Не мога да обвинявам никого. Дори Карл.

— Бедният Карл. Той наистина ме обичаше. Като си представя как е решил да дойде заради мен чак тук, на Земята…

Дънкан не отговори, макар че му се наложи да потисне изкушението. Как бе възможно Калинди да вярва, че това е била единствената причина! Карл, човекът с „изгорен“ мозък, повреден от дяволските машини на радостта, бе тласкан и от нещо друго, а не само от страстта. А главната цел, която си бе поставил Карл, бе толкова внушителна, че дори сега на Дънкан му бе трудно да повярва на картината, бавно оформяща се на базата на материалите от бележника и защитените с пароли области в паметта на минисека.

Карл бе имал мечта — а може би кошмар — и Дънкан бе единственият жив човек, който макар и частично бе започнал да я разбира. Колко заблудени бяха в комитета „Аргус“! Самата тази мисъл даваше на Дънкан опияняващо чувство на сила, макар на моменти да му се приискваше товарът на това знание да бе стигнал до него по някакъв друг начин, ако изобщо беше необходимо да научава всичко това…

Защото властта и щастието са несъвместими. Карл бе посегнал и към двете и те естествено се бяха изплъзнали през пръстите му. Дънкан още не бе сигурен дали щеше да има полза от извлечената за чужда сметка поука, но знаеше, че никога няма да забрави скъпия урок.

Но ако щастието може би беше непостижимо, поне удоволствието бе по-достъпно и едва ли си струваше презрително да бъде отблъснато. Можеше да си позволи за няколко минути да забрави и държавните дела, и загадката, по-тайнствена от всички онези, с които Калинди забавляваше своите клиенти.

Беше странно как колелото незабелязано бе направило пълен кръг. Преди петнайсет години той и Карл се бяха обърнали един към друг, за да споделят скръбта си по загубата на Калинди. А ето че сега той и Калинди скърбяха за Карл.

Освен всичко останало Дънкан бе узнал какво бе хвърлило сянка върху онзи неутолим глад, който бе измъчвал Карл, и бе изпитал мъничка част от неговото разочарование. Наистина човек никога не може да върне миналото…

Всичко се бе развило, както си го бе представял, но едно нещо му липсваше.

Калинди беше загубила своя вкус на мед.