Артър Кларк
Земя имперска (31)

Глава 31
Окото на Аллах

— Открих го — късо заяви Манделщам. Изглеждаше изморен, но доволен.

— Знаех, че ще успееш — отговори Дънкан, забравяйки за досегашната официалност в отношенията им и неспособен да скрие възхищението си. — Къде е?

— Не бъди толкова нетърпелив… и аз имам право да се насладя на резултата. Заслужил съм си го.

— Добре… чий портиер изработи този път?

Манделщам леко се засегна.

— Ничий. Първо се опитах да науча всичко възможно за твоя приятел Хелмър, благодарение на гениалното хрумване да го потърся в справочника „Интерпланетарен Кой кой е“. Предположих, че трябва да е включен в него, и се оказах прав — имаше цели сто реда. Между другото потърсих и теб — ти си заслужил сто и петдесет, ако това може да е повод за задоволство.

— Знам — каза Дънкан. Търпението му започваше да се изчерпва. — Давай нататък.

— Запитах се дали няма да се натъкна на някои негови земни контакти или по-особени интереси и отново имах късмет. Той е член на Института на електроинженерите, на Кралското астрономическо дружество, на физическия институт и на Института по астронавтика… както и на редица титански професионални сдружения, разбира се. Установих още, че е автор на половин дузина научни публикации и съавтор на още няколко. „Йоносферата на Сатурн“, „Произход на електромагнитното излъчване в обхвата на свръхдългите вълни“… и други любопитни екзотики, само дето не ни вършат работа… Астрономите естествено са в Лондон, но инженерите, астронавтите и физиците са все в Ню Йорк и се запитах дали не си струва да им се обадя. В крайна сметка позвъних на друг от моите полезни приятели — този път учен, многоуважаван, способен да отвори всякакви врати, без някой да посмее да му задава въпроси. Надявах се, че посещението на колега от Титан ще бъде достатъчно рядко събитие, за да остане незабелязано… и се оказа, че съм бил прав.

Манделщам направи нова от любимите си пълни със съдържание паузи, давайки на Дънкан възможност да се поизмъчи още малко, след което продължи:

— И тогава се натъкнах на нещо, което ме изненада. Като изключим необаждането в посолството и предупреждението към госпожица Елерман да мълчи, този човек не бе сторил нищо, за да скрие следите си. Аз пък не мога да разбера как някой, който има толкова много за криене, би се държал по този начин… Всичко се оказа съвсем просто. Електричарите с желание ми услужиха. Казаха ми, че е напуснал Северен Атлан и че връзката с него можела да стане чрез посредничеството на помощник-главния инженер, Отдел „C“, Главно управление за световна комуникация, Техеран. Не бих казал, че това е типичен адрес на човек, занимаващ се с контрабанда на скъпоценни камъни и интерпланетарни интриги… Та значи Техеран. Изпуснах го за малко, но се оказа, че няма повод за тревога: щял пак да се върне там след няколко дни. По-важно е другото: изхождайки от неговото минало, най-сетне разполагаме с нещо, което има смисъл… Защото в Отдел „C“ на Главното управление за комуникация работят момчетата, които отговарят за „Проект Циклоп“. А даже и аз съм чувал за него…

Проектът беше заченат в първата светла зора на космическата ера и в него вземаше участие най-големият най-скъп и потенциално най-обещаващ научен инструмент, създаван някога. Макар да бе възможно да се използва за много цели, една от тях бе основна и най-важна — търсенето на разум във Вселената.

Една от най-старите мечти на човечеството бе останала наистина само мечта до създаването на радиоастрономията през втората половина на двайсети век. И тогава, за късото време от някакви си две десетилетия, комбинираните усилия на учени и инженери бяха дарили на човечеството възможността да изучава междузвездните пространства… ако е готово да плати цената за това.

Първите мънички радиотелескопи с няколко десетки метра в диаметър с надежда се бяха вслушвали в сигналите, долитащи откъм звездите. Нито някой бе очаквал успех при тези пионерски усилия, нито такъв бе постигнат. На базата на някои правдоподобни допускания за разпределението на разума в Галактиката беше лесно да се изчисли, че откриването на радиоизлъчваща цивилизация ще изисква телескопи с апертура^[1] не десетки метри, а по-скоро километри.

Съществуваше само един действен метод за постигане на този резултат — поне когато ставаше дума за съоръжение, намиращо се на повърхността на Земята. Построяването на една-единствена гигантска чиния бе изключено, но същият ефект можеше да бъде постигнат с помощта на комплекс от стотици по-малки антени. „Циклоп“ означаваше антенна „ферма“ от стометрови антени, равномерно разположени в кръг с диаметър около пет километра. Слабите сигнали, постъпващи от всеки елемент в този антенен масив, се сумираха, а след това биваха подлагани на сложна обработка от мощни компютри, програмирани да вършат само едно: да издирват на фона на космическия шум подредена структура, говореща за разум.

Цялата система щеше да струва горе-долу колкото някогашния проект „Аполо“, но за разлика от него, инвестициите сега можеха да бъдат направени в по-разтеглен период от време — няколко години или дори десетилетия. Веднага щом започнеше изработването на индивидуалните антени, „Циклоп“ щеше да отбележи своето начало и да се превърне в безценен инструмент за радиоастрономите. С годините броят на свързаните антени щеше да се множи, докато накрая щеше да бъде запълнена цялата определена за целта площ. През това време „Циклоп“ щеше да разширява възможностите си и да прониква все по-дълбоко във Вселената.

Благородна идея, макар някои да се плашеха от нейния успех в същата степен, в която се опасяваха и от провала й. Епохата на проблемите, с която бе завършил двайсети век — никой не изпитваше носталгия за него — не даваше никакви надежди за финансирането на начинание от подобен мащаб. Неговото разглеждане стана възможно едва след настъпването на политическа и финансова стабилност, така че на „Циклоп“ бе писано да остане на хартия цели сто години след възникването на идеята.

Рожба на краткотрайния, но светъл мюсюлмански възход, този проект усвои значителна част от богатствата, натрупани в страните от арабския свят по време на петролната ера. Милионите тонове метал, необходими за реализирането му, дойдоха от неограничените ресурси, съдържащи се в солените води на Червено море, просмукващи се нагоре през разломите на Великата долина. Тук кората на Земята просто се разкъсваше по шевовете си в местата, където плочите на континентите бавно се разделяха, отваряйки достъп до изобилие от метали и минерали, достатъчни да бъде забравен за векове напред страхът от бъдеще без суровини.

В идеалния вариант „Циклоп“ трябваше да бъде разположен на екватора, което би позволило прослушване на небосвода от полюс до полюс. Останалите изисквания включваха добър климат, спокоен в сеизмично отношение район, отдалеченост от възможните източници на други природни катаклизми и ако е възможно скриване в радиосянката на планинска верига, която да изиграе ролята на щит от евентуалните радиосмущения. Разбира се, такава идеална площадка не бе намерена, което наложи примиряването с някои политически, географски и инженерни компромиси. След няколко десетилетия ожесточени дебати бе избран пустинният „Празен район“ на Саудитска Арабия — за пръв път някой бе намерил за какво да използва тази забравена от всички местност.

Дивото място бе прорязано от прави трасета, позволяващи минаването по тях на десетхилядитонни товароносачи на въздушна възглавница, които да донесат компонентите, изработени в заводите на брега на Червено море — по-късно на тяхно място се появиха товарни самолети. Първата фаза на проекта предвиждаше монтирането на шейсет параболични антени, подредени във формата на гигантски кръст, чиито петкилометрови рамене се простираха в посоките север-юг и изток-запад. Някои от вярващите възразиха срещу този символ на чужда религия, но им бе обяснено, че това е само временно състояние на нещата. Когато „Окото на Аллах“ бъдеше завършено, оскърбителният знак щеше напълно да се загуби в общия масив от седемстотин огромни чинии, разположени на равно разстояние една от друга върху кръг с диаметър осемдесет километра.

Краят на двайсет и първи век обаче видя монтирани само половината от планираните седемстотин антени. Двеста от тях запълваха централната зона на определеното място, а останалите образуваха нещо като ограда, очертаваща периферията на грамадния инструмент. Тази редукция беше спестила милиарди солари, влошавайки заложените параметри само незначително. Иначе „Циклоп“ отговаряше на поставените изисквания и в течение на целия двайсет и втори век бе довел до такава революция в астрономията, каквато бе наблюдавана само след пускането преди двеста години в действие на рефлекторите при Маунт Уилсън и Маунт Паломар. Към края на този век обаче „Циклоп“ се беше натъкнал на затруднения — макар и не такива, произтичащи по вина на строителите или обслужващата армия от инженери и учени.

„Циклоп“ не можеше да се състезава със системите, вече построени на обратната страна на Луната и идеално екранирани от земните електромагнитни смущения благодарение на трите хиляди километра плътна скала. В продължение на доста десетилетия те бяха работили съвместно с тях, защото двата големи телескопа в двата края на така наречената „база“ Земя-Луна образуваха грамаден интерферометър, който можеше да наблюдава най-фините детайли в планетни системи на стотици светлинни години разстояние. Но наскоро се бяха появили първите мощни радиотелескопи и на Марс и лунната обсерватория можеше да постигне много повече с тяхното сътрудничество, отколкото много по-близката Земя. База от двеста милиона километра позволяваше изследването на околното междузвездно пространство с подробности, считани преди за недостижими.

И както често се случва с някои важни научни инструменти, техническият напредък подмина „Циклоп“. Към средата на двайсет и трети век той беше изправен пред нов проблем, който този път можеше да се окаже фатален. „Празният район“ вече не беше пустиня.

„Циклоп“ бе разположен в местност, където бе обичайно да не вали по пет години — край Ал Хабида бяха намерени метеорити, лежащи неръждясали в пясъка от времето на Пророка. Сега всичко това се променяше от станциите за контрол на климата — за пръв път от ледниковия период пустинята отстъпваше. И в „Празния район“ бе започнало да вали на ден повече, отколкото досега се бе събирало в продължение на години.

Създателите на „Циклоп“ не бяха предвидили това и съвсем логично бяха заложили в своите проекти постоянното наличие на горещ, сух климат. По тази причина групите за поддръжка вече водеха постоянна борба с корозията, овлажняването на коаксиалните кабели и всички други злини, които сполитат електронната апаратура, ако им бъде даден и най-малкият шанс за изява. Някой от стометровите антени бяха изцяло ръждясали, така че вече не можеха да бъдат насочвани, което наложи изключването им от системата. От двайсет години насам системата работеше, постепенно влошавайки параметрите си, докато инженери, администратори и учени водеха тристранен спор, неспособни да се убедят едни други в нищо. Струваше ли си влагането на милиарди солари за възстановяването на пълната работоспособност на системата, или бе по-добре тези пари да се вложат в обратната страна на Луната? Беше невъзможно да се стигне до ясно и еднозначно решение, защото никой не може да оцени в пари стойността на чисто научни изследвания.

Но независимо от сегашните си проблеми „Циклоп“ помнеше близко минало на големи успехи, помогнали на човека да преосмисли възгледите си върху строежа на Вселената не веднъж, а многократно. Този гигантски проект бе тласнал познанията към само една секунда след Големия взрив и бе уловил електромагнитно излъчване, съществувало през цялото време от възникването на Вселената досега. Беше дал възможност да се изследват повърхностите на далечни звезди, да се намерят скрити в сиянието им планети, да се открият странни обекти като звездите от неутрино, антитахионите, гравитационните лещи, космотресенията, най-сетне бе помогнал да започне изследването на трудноразбираемите светове на отрицателната вероятност, призрачните състояния и инверсната материя.

Но имаше едно нещо, което не бе съумял да постигне. Въпреки множеството фалшиви тревоги, той така и не бе успял да регистрира сигнали от други разумни същества във Вселената.

Човекът или бе сам, или никой друг не използваше радиопредавания. И двете обяснения изглеждаха неудовлетворителни.