Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 15
На междинната станция

По земните морета го наричаха „Пресичане на екватора“. Винаги когато корабът преминаваше от едното полукълбо в другото, се провеждаха шеговити церемонии, по време на които онези, които дотогава не бяха пресичали екватора, биваха подлагани на безобидни шеги от страна на бог Нептун и неговите придворни.

През първите столетия на космически полети подобно пресичане на въображаемата линия ставаше напълно незабелязано — само навигационният компютър можеше да определи кога междупланетният кораб преставаше да „излита“ от една планета и започваше да „пада“ към друга. Но сега, когато бе станало възможно използването на двигатели, работещи в режим на постоянно ускорение, средната точка или „точката на обръщане“ бе нещо с реален физически смисъл и определено психологическо въздействие. След като бяха живели дни наред в напълно осезаемо гравитационно поле, пасажерите на „Сириус“ щяха да загубят теглото си в продължение на няколко часа и щяха най-сетне да почувстват, че наистина се намират в космоса.

Щяха да наблюдават и бавното завъртане на звездите, докато корабът се обръщаше на сто и осемдесет градуса и двигателят се насочваше абсолютно точно в противоположната посока на тази, в която бе работил досега, за да намали постепенно огромната скорост, набрана през предшестващите десет дни полет. Можеха да гъделичкат самочувствието си с това, че точно в момента се движеха по-бързо от всяко човешко същество в цялата история на астронавтиката… и също можеха да помислят над вълнуващата перспектива как само след някакви си няколко хиляди години „Сириус“ щеше да достигне най-близките звезди, ако сега двигателят откажеше да заработи…

Да, това определено е възможно, макар и почти невероятно, но понеже човешката натура в някои аспекти е една и съща, повечето пътници се занимаваха със съвсем други неща.

За много от тях това щеше да бъде единствен шанс да се насладят на пълната безтегловност. Щеше да е престъпление да пропуснат тази възможност! Нищо чудно при това положение, че най-популярното четиво в библиотеката през последните няколко дни бе „Наса Сутра“ — една стара книга и една стара шега, обяснявана толкова често, че вече беше престанала да бъде забавна.

С доста искрено възмущение капитан Иванов отрече, че графикът на обръщането е бил така нагласен, че да даде на пасажерите възможност да удовлетворят най-низките си инстинкти. Когато някой повдигна темата на капитанската маса ден преди обръщането, той защити доста убедително необходимостта от него:

— Това е единственият логичен момент да се изключи двигателят. Между нула-нула и нула-четири всички пасажери ще си бъдат по каютите, хм… предполагам спейки. Това означава минимум вълнения. Просто е невъзможно да изключим през деня — не забравяйте, че нито кухня, нито тоалетни ще могат да функционират по време на периода на безтегловност. Не забравяйте! Ще напомним на всички късно вечерта, но винаги има самоуверени идиоти или пияни глави, които няма да си направят труда да прочетат указанията в каютите.

Дънкан също бе изкушен — образът на Мириса бе започнал да избледнява в съзнанието му, а и не можеше да се оплаче от липса на възможности. Вече бе прехванал няколко недвусмислени сигнала от различни посоки и от най-различни групи, наброяващи от един до петима. Нямаше да е никак лесно да вземе решение, но съдбата му спести двоуменията.

Бяха пътували вече точно една седмица и до „обръщането“ оставаха три дни, когато той набра смелост да се възползва от нарастващата близост с главен инженер Маккензи и направи няколко невинни намека. Предложението му не бе отхвърлено, но Уорън явно смяташе да обмисли възможностите. Накрая даде отговор на Дънкан дванайсет часа предварително.

— Няма да се преструвам, че това може да ми коства работата — каза му той, — но ако се разчуе, определено ще ме постави в неудобно положение, за да не кажа нещо повече. Но ти си Маккензи, Специален помощник на Администратора и така нататък. Ако се случи най-лошото, а аз се надявам да не стигаме дотам, поне ще можем да кажем, че искането ти е било направено официално.

— Разбира се… мисля, че те разбирам напълно и оценявам онова, което правиш. Няма да те изоставя.

— Добре… тогава идваме на въпроса за най-подходящия момент. Ако всичко мине гладко — нямам основания да мисля иначе — ще свърша след два часа и ще освободя помощниците си. Те ще излетят като метеори — можеш да бъдеш сигурен, че всеки си е подсигурил по нещо — така че ще разполагаме с цялото място. Ще ти позвъня в нула-три или веднага щом имам възможност.

— Надявам се да не провалям някои твои… лични планове?

— Всъщност не проваляш нищо. За мен тези изживявания отдавна не са новост. А ти на какво се усмихваш?

— Току-що се сетих — отговори Дънкан, — че ако някой ни срещне в два през Нощта на Обръщането, ще имаме напълно естествено алиби…

И все пак изпитваше чувство на вина, докато вървеше по коридорите зад Уорън Маккензи. Изпадналият в безтегловност — но далеч не спящ — кораб изглеждаше изоставен от хората и нямаше никакви основания да се опасяват, че точно в този момент ще се намери някой, който да има повод да слезе под товарната палуба на ниво три. Дори не се налагаше да се преструват, че отиват на безобидна среща.

Но чувството на вина съществуваше и той се досещаше защо. Беше се възползвал от приятелството им за свои тайни цели, намеквайки, че интересът му към асимптотичния двигател е съвсем естествен за човек с инженерен опит и техническо образование. Но може би Уорън съвсем не беше толкова наивен, колкото изглеждаше — малко вероятно бе да не разбира каква опасност представлява този двигател за цялата икономика, позволила съществуването на обществото на Дънкан. Нищо чудно да бе решил да помогне по свой тактичен начин.

— Вероятно ще се разочароваш — каза Уорън, докато минаваха през тежката врата, отделяща ниво две от ниво три. — Защото няма кой знае какво за гледане. Но има достатъчно, за да предизвика у някои хора кошмари, и точно това е причината, поради която се опитваме да отклоняваме исканията за разглеждане.

Това едва ли бе най-важната причина. Двигателят официално не беше тайна, понеже съществуваше обстойна литература по темата, като се започнеше от най-специализираните и мъгляви монографии и се стигнеше до популяризации, представящи нещата с опростенчески описания от типа „Включваш и потегляш“. И все пак справедливостта изискваше да се отбележи, че земното Управление за космически транспорт бе странно уклончиво, когато опреше до разкриване на практически подробности, и допускаше само собствения си персонал на малкия астероид, където бе сглобен двигателят. Малкото съществуващи снимки на астероид 4587 представляваха замъглени увеличения през телескоп, показващи две съоръжения с цилиндрична форма, дълги по над хиляда километра и излизащи в космическото пространство от двете противоположни страни на астероида, който беше като почти невидима прашинка между тях. Известно бе, че това са ускорители, които осъществяват сблъскване на частици материя с такава скорост, че тя се уплътнява в точка на сингуларност, която след това се превръща в сърцето на двигателя. И това бе единственото, което се знаеше извън УКТ.

Сега Дънкан плуваше във въздуха на няколко метра зад своя водач по коридор, по чиято дължина минаваха тръби и кабели — все същата анонимна гледка, характерна за машинното отделение на всеки морски, въздушен или космически кораб през последните триста години. Единствено многото дръжки за хващане и дебелата тапицерия по стените разкриваха, че това е вътрешността на кораб, проектиран да функционира независимо от гравитацията.

— Виждаш ли ей онази тръба? — попита инженерът. — Тънката червена.

— Да… и какво?

Дънкан беше сигурен, че никога не би я погледнал втори път, дори защото тя не беше дебела повече от молив.

— Ако искаш вярвай, но това е главният тръбопровод за подаване на водород. Всичките сто грама в секунда. Или осем тона на ден при пълна мощност.

Дънкан се чудеше какво ли биха си помислили старите ракетни инженери за тази тънка тръбичка. Опитваше се да си представи чудовищните тръби и помпи на ракетите-носители „Сатурн“, които бяха извели първите хора на Луната. Какъв ли дебит осигуряваха те? Беше сигурен, че става дума за повече гориво в секунда, отколкото „Сириус“ консумира за ден. Добър показател за това колко далеч бе стигнала технологията за триста години развитие. Какво ли щеше да стане след още три века?

— Пази си главата… това там са отклоняващите намотки. Не се доверяваме още напълно на новите свръхпроводници, работещи при стайна температура — онова там са добре известните ти криогенни инсталации.

— „Отклоняващи намотки“? За какво служат?

— Замислял ли си се някога какво ще се случи, ако онази струя случайно докосне само за миг корпуса на кораба? Ролята на тези намотки е да държат лъча в центъра и освен това да ни дадат необходимата гъвкавост при промяна на посоката.

Сега се рееха над масивен — но все пак с изненадващо малки габарити — цилиндър, който спокойно можеше да бъде дуло на морско оръдие от двайсети век. Изглежда, това бе горивната камера на двигателя — беше трудно човек да не почувства мистично страхопочитание от знанието, лежащо материализирано на няколко сантиметра под него. Дънкан лесно можеше да обвие металната тръба с двете си ръце… Колко странно би било усещането да обхванеш сингуларността и по този начин, ако някои теории бяха верни, да прегърнеш с ръце Вселената…

Към средата на петметровата тръба имаше участък със свалена изолация, където, подобно на врата към хранилище, се виждаше кристален прозорец. В този очевидно временен отвор бе насочен микроскоп, монтиран на шарнирно рамо, за да се премества след използване.

Инженерът се пристегна с ремъците, закрепени за удобство към кожуха на двигателя, погледна в окуляра, нагласи фокусировката и каза:

— Погледни!

Дънкан долетя по-наблизо и също се пристегна, макар и по-несръчно. Изобщо не знаеше какво го очаква и си спомни, че окото трябва да е образовано, за да може да предаде разбираема информация на мозъка. Всичко абсолютно непознато би могло да се счита за невидимо. Но не се разочарова от това, което видя.

А то беше нещо съвсем обикновено: решетка от тънки като косъм линии, пресичащи се под прав ъгъл и образуващи мрежа, подобна на онези, които често се използват при оптическите измервания. Макар внимателно да огледа ярко осветеното зрително поле, погледът му не се спря на нищо друго — със същия успех би могъл да разглежда чист лист неизползвана милиметрова хартия.

— Обърни внимание на кръстосването в самия център — посъветва го водачът му — и завърти съвсем леко диска отляво… много бавно. Не повече от половин оборот, но сам трябва да прецениш в коя посока…

Дънкан се подчини, но и сега не видя нищо в продължение на следващите няколко секунди. После съзря малка изпъкналост да се премества по дължината на почти незабележимата линия и започна да я следва с микроскопа — изглеждаше като че ли наблюдава мрежата през стъкло, в което има малко мехурче въздух.

— Видя ли я?

— Да… току-що. Сякаш е малка като карфица лупа. Но без мрежата би било невъзможно да се забележи.

— Като карфица ли! Това е най-безумното преувеличение, което съм чувал. Сингуларността е по-малка от атомно ядро. И изобщо ти виждаш не нея, а изкривяването, което тя създава около себе си.

— Но въпреки това там са съсредоточени хиляди тонове материя, нали?

— Всъщност не повече от хиляда или две хиляди тона — уклончиво отговори инженерът. — Използвана е вече за дузина полети и наближава точката на насищане, така че скоро ще се наложи да инсталираме нова. Разбира се, тя ще продължи да абсорбира водород, докато я захранваме, но не можем да си позволим да внесем прекалено много маса наблизо до нея, понеже това ще влоши ефективността от използването й. Също като при едновремешните морски кораби — корпусът им се покрива с ракообразни и забавя хода им, така че се налага да спрат и да бъдат почистени.

— А какво правят със старите сингуларности, когато те станат прекалено масивни, за да могат да се използват? Вярно ли е, че ги хвърлят в Слънцето?

— И какво може да се постигне с това? Сингуларността просто ще мине през него и ще излезе от другата му страна. Честно казано, нямам представа как постъпват с излезлите от употреба. Не изключвам да ги събират в една суперсингуларност, по-малка от неутрон, но тежка няколко милиона тона.

Имаше маса други въпроси, които Дънкан жадуваше да зададе. Как се манипулират тези нищожно малки, но удивително масивни обекти. Сега, когато на „Сириус“ царуваше безтегловността, малката черна дупка оставаше на мястото си, но какво й пречеше да излети от тръбата на двигателя, когато той заработеше отново? Сигурно имаше някаква комбинация от мощни магнитни и електрически полета, които я задържаха на едно място и едновременно с това предаваха двигателния момент на кораба.

— И какво ще се случи, ако опитам да я докосна? — попита Дънкан.

— Знаеш ли, всички без изключение задават този въпрос.

— Не съм изненадан. И какъв е отговорът?

— Ами, ще трябва да разхерметизираме тръбата и когато вътре нахлуе въздух… не искам да ти описвам какво точно ще стане.

— Добре, да предположим тогава, че постъпя по друг начин… Ще облека скафандър, ще се вмъкна в тръбата и ще протегна пръст…

— Колко умно! Само че ако го направиш, в мига, в който пръстът ти се приближи на около един милиметър, той ще се окаже в зоната на действие на гравитационните приливни сили, които ще започнат да го разкъсват. И когато първите атоми от плътта ти пропаднат в полето, те ще освободят енергията от превръщането на масата и на теб ще ти се стори, че в лицето ти избухва малка водородна бомба. Експлозията най-вероятно ще те издуха от тръбата със скорост, близка до тази на светлината.

Дънкан неспокойно се засмя.

— Изглежда, това малко нещо може да бъде откраднато само от наистина умен човек. Не те ли измъчват кошмари?

— Не, за мен това е средство, което съм обучен да използвам, и аз разбирам малките му своенравности. Ще ти кажа честно, не си представям как бих могъл да се занимавам със свръхмощни лазери — те буквално ме ужасяват… Знаеш ли, Киплинг го е казал много точно. Нали си спомняш, че ти споменах за него?

— Да.

— Той е написал поема, озаглавена „Тайната на машините“, и в нея с няколко строфи се казва онова, което си повтарям винаги, когато сляза тук, долу:

„Не забравяй закона, по който живеем,

ние не знаем що е лъжа,

не можем да обичаме или жалеем,

провалиш ли се с нас, зове те смъртта!“

И колко е вярно това за всички машини и за природните сили, които сме се научили да управляваме. Защото няма съществена разлика между огъня на първия пещерен човек и сингуларността в сърцето на асимптотичния двигател.

След час Дънкан лежеше в леглото си и, отворил широко очи, чакаше включването на двигателя, което щеше да оповести началото на втората половина от полета. Все още виждаше нищожно малкото разкъсване в структурата на пространството, увиснало в зрителното поле на микроскопа, и знаеше, че тази гледка ще го преследва до края на живота му. Едва сега беше разбрал, че Уорън Маккензи всъщност не бе злоупотребил със служебното си положение, защото всичко, което му бе разказал, беше вече публикувано хиляди пъти. Но никакви думи, снимки или илюстрации не биха могли да се сравнят по емоционалното си въздействие с онова, което беше видял с очите си.

В този миг някакви малки пръстчета го задърпаха — на „Сириус“ се бе завърнала силата на тежестта. И отново някъде в далечината се разнесе слабото свистене на двигателя, но сега Дънкан не можеше да се отърси от мисълта, че слуша смъртния писък на материята, отдаваща в последния миг на своето съществуване всичката енергия, съсредоточена в нейната маса, на онзи нищожно малък по размери, но с неутолим апетит вихър — черната дупка, която никога не би могла да бъде запълнена.

Останалата част от нощта Дънкан спа тежко. Измъчваше го сън, че пропада в тази кошмарна точка… дълбоко и все по-дълбоко. А когато най-сетне се озова в центъра й, усети как тялото му се смачква първо до съставящите го молекули, после става на атоми, за да се превърне накрая в облак от субатомни частици. И така очакваше стремително приближаващия момент, когато сам щеше да изчезне в блясъка на ослепителна експлозия…

Но този момент така и не настъпи, защото със свиването на Пространството в точка, Времето се забави до безкрайност и изтичащите секунди ставаха все по-дълги и по-дълги… и по-дълги, докато накрая той увисна завинаги в неизменната вечност.