Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 20
Вкусът на меда

— Надявам се, че си спал добре — каза Джордж Вашингтон, когато излязоха да се поразходят на другата сутрин. Денят беше слънчев — прекрасен летен ден.

— Съвсем прилично, благодаря — отговори Дънкан, потискайки прозявката си. Искаше му се това да бе истината.

Всъщност спа почти толкова лошо, колкото първата нощ на „Сириус“. С тази разлика, че там звуците бяха с механичен произход, докато тук ги издаваха… различни живи същества.

Беше оставил прозореца си отворен и това бе голямата му грешка, но кой би могъл да предположи? „През този сезон не изпитваме нужда от климатици — му бе обяснил Джордж. — Което е чудесно, защото и без това нямаме. Регентите не се зарадваха и на идеята да има електрическо осветление в къща на четиристотин години. Както и да е — стане ли ти студено, ето ти допълнителни одеяла. Примитивно е, съгласен съм, но затова пък върши работа.“

На Дънкан не му беше станало студено — нощта се бе оказала приятно мека. И в допълнение на това, запълнена с какво ли не.

Чуваха се например далечни тупкания, за които накрая реши, че може да се дължат на преместващия някъде из нивите своите хиляда килограма мускули Карл Велики. Под прозореца му се разнасяха странни цвъркания, съпроводени от непонятно шумолене, а веднъж се разнесе и тънък писък, прекъснат по средата, който би могъл да бъде само на някакъв дребен гризач, намерил неочаквано края си.

Накрая, изглежда, все пак се бе унесъл… колкото да бъде събуден доста безцеремонно от възможно най-неприятното изживяване, което може да се случи някому в абсолютната тъмнина на непозната спалня. Нещо се движеше из стаята.

Правеше го почти безшумно, но с изумителна скорост. Чуваше се само шепотът от пърхане във въздуха и съвсем нарядко едва доловимо писукане, толкова високо — почти в обхвата на ултразвука, — че Дънкан се запита дали не си внушава. Няколко минути по-късно с нежелание осъзна, че не му се присънва. Едно бе ясно — каквото и да бе нещото, то определено летеше. Но какво създание можеше да се движи с такава скорост в пълна тъмнина, не просто без да се блъска, а дори без да докосва предметите и мебелите в стаята?

Докато обмисляше този проблем, Дънкан направи онова, което би сторил всеки разумен човек на негово място. Зави се презглава и не след дълго установи, че летящото създание — този шепнещ фантом — след няколко пронизителни изцвърквания излетя навън в нощта. Възстановил душевното си равновесие, Дънкан скочи от кревата и мигновено затвори прозореца. Трябваше му цял часа, за да се успокои.

Когато се съмна, под ярката утринна светлина нощните му страхове изглеждаха глупави, каквито сигурно бяха, и той реши да не задава на Вашингтон никакви въпроси за евентуалния си нощен посетител, който сигурно беше някаква нощна птица или едро насекомо. Общоизвестно бе, че на Земята вече няма опасни животни, освен в добре охраняваните резервати.

Но въпреки тази успокоителна мисъл създанията, с които Джордж бе решил да го запознае, изглеждаха доста застрашителни. Още повече, че за разлика от Карл Велики, те разполагаха с дадено им от природата оръжие.

— Предполагам — с известно съмнение в гласа започна Вашингтон, — че можеш да ги разпознаеш?

— Естествено… аз все пак имам известни познания по земна зоология. Ако има по един крак в четирите ъгъла, но има също и рога, значи не е кон, а крава.

— Не бих оценил този ти отговор с отличен. Не всички крави имат рога. А понеже стана дума за това, ще спомена, че е имало и рогати коне. Които изчезнали, когато изчезнали и девиците, които единствени можели да ги яздят.

Докато Дънкан се чудеше дали това е шега, вниманието му беше рязко отклонено — нещо невероятно летеше право срещу него.

Беше малко — размахът на крилете му не надвишаваше десетина сантиметра — и се движеше по зигзагообразна линия, като често изглеждаше сякаш се готви да кацне на нисък храст или на тревата, но всеки път се разколебаваше в последния момент. Подобно на летящ брилянт, то бе оцветено във всички цветове на дъгата и красотата му буквално го порази. Но едновременно с обхваналото го възхищение той се питаше каква цел стои зад подобна бликаща красота.

— Какво е това? — шепнешком попита той спътника си, докато летящото създание безцелно пърхаше на метър-два над тревата.

— Пеперуда.

Но Дънкан не го чу. Многоцветното насекомо, реещо се с такава лекота из въздуха, го накара да забрави за жестокото гравитационно поле, чийто пленник бе станал. Той понечи да се затича към него… с неизбежния и предвидим резултат.

За щастие падна на меката трева.

 

 

След половин час, чувствайки се отлично, макар и малко глупаво, Дънкан седеше в стария фермерски дом, поставил бинтования си глезен на ниско столче, докато госпожа Вашингтон и двете й млади дъщери приготвяха обяда. Две яки момчета, работници във фермата, от които лъхаше характерната миризма, долавяща се и около Карл Велики, го бяха пренесли с откровено пренебрежение към теглото му в къщата, така както някога сигурно са били пренасяни ранените воини от бойното поле.

Сигурно е странно, мислеше си Дънкан, да живееш в подобен музей, та макар и само като хоби през свободното време. Той например непрестанно би се страхувал да не повреди някой безценен артефакт като например онзи чекрък, който му бе демонстрирала госпожа Вашингтон. В същото време добре съзнаваше, че цялата тази дейност съвсем не е лишена от смисъл. От една страна, това сигурно бе най-добрият начин да се разбере миналото, а от друга — несъмнено на Земята имаше много хора, които намираха този живот за привлекателен. Имаше например двайсетина работници във фермата, които бяха тук постоянно — както през лятото, така и през зимата. Той се затрудняваше да си ги представи в каквато и да било друга роля — дори след като старателно се измиеха.

Кухнята обаче бе безукорно чиста и от нея се разнасяха неописуемо вкусни миризми. Дънкан можеше да разпознае само някои от тях, но в една бе абсолютно сигурен, макар носът му да я вдъхваше за пръв път — това беше ароматът на топъл, току-що изпечен хляб, от който устата се изпълваше със слюнка.

Няма страшно, уверяваше той все още деликатния си стомах. Налагаше се да забрави за факта, че всичко на масата е израсло от почва, обработена с естествен тор, вместо да бъде синтезирано от хубави химикали в чиста фабрика. Нали именно така бе живяла цялата човешка раса в продължение на почти цялата си история и само през последните няколко „секунди“ от нея — съпоставено към хилядите изтекли години — се бе появила алтернатива.

За един кратък миг се изплаши, че може да му сервират истинско месо, но Вашингтон разсея съмненията му. Оказа се, че такова все още можело да се намери и че засега не съществувал закон против използването му въпреки многобройните опити да се прокара. Онези, които се противопоставяли на забраната, изтъквали, че опитите да се наложат морални норми чрез законодателство винаги са изигравали отрицателна роля и че ако месото бъде забранено, всички ще го искат, та макар и от него да им става лошо. А и дори яденето му да бъде обявено за перверзия, тя поне е напълно безобидна… Не било съвсем така, контрирали привържениците на забраната — този навик определено нанасял непоправими поражения на безброй беззащитни животни, да не говорим, че така се възраждала отвратителната професия на касапин. Дебатите продължавали все в този дух, без никаква надежда за скорошно сближаване на гледните точки.

Уверил се, че макар обядът да крие някои тайни, те поне не са ужасни, Дънкан се отпусна с желание да си достави максимално удоволствие. Общо взето успя, опитвайки смело от всичко, отказвайки се от една трета от блюдата след първата хапка, примирявайки се с втората трета и наслаждавайки се на всичко останало. Оказа се, че няма нищо, което да го отврати, макар да имаше няколко сложни ястия, чийто вкус му се стори прекомерно странен. Сиренето, например — то беше една от абсолютните новости. Имаше шест вида и той опита всичките. Замисли се и реши, че ако се постарае, два от тях може и да му харесат. Но пък от собствен опит знаеше, колко трудно е да бъдат убедени титанските химици да препрограмират синтезаторите на храна.

Някои продукти му бяха познати — оказа се, че картофите и доматите имат еднакъв вкус из цялата Слънчева система. Вече ги беше срещал под формата на луксозна продукция на хидропонните ферми, макар че досега му бе трудно да ги включи в списъка на любимите си зеленчуци при цена няколко солара на килограм.

Основното блюдо беше… хм, интересно. Наричаха го „Пай с пържола и бъбреци“[1] и може би неудачно измисленото му име предварително го настрои срещу него. Знаеше отлично, че съдържанието му се основава на соя с високо съдържание на протеини — Вашингтон бе казал, че това е единственото блюдо на масата, което не е продукт на фермата, главно поради прекалено сложната технология.

Десертът не беше проблем — богат асортимент плодове, повечето от които Дънкан не познаваше дори и по име. Някои бяха тръпчиви, други бяха доста приятни на вкус, а и нещо му подсказваше, че всички са напълно безопасни за консумация. Ягодите много му харесаха, макар да отказа предлаганата към тях сметана, след като установи — след няколко внимателно и тактично зададени въпроса — как точно се произвежда тя.

Беше се натъпкал до гуша, когато госпожа Вашингтон извади последната изненада — малка кутийка, в която имаше парче пчелна пита. Още от малък Дънкан знаеше, че структурата на пчелната пита има общо с някои леки строителни конструкции, но му бе необходимо известно време, за да направи умственото салто, което му помогна да разбере, че вижда пред себе си истинския продукт, създаден от земни насекоми.

— Решихме да гледаме пчели — обясни професорът. — Невероятно интересни създания, но още не сме сигурни, че си струват главоболията. Мисля, че медът ще ти хареса — опитай го със залък топъл хляб.

Наблюдаваха го с безпокойство, докато мажеше кехлибарената течност, която му приличаше на машинно масло. Той се надяваше, че вкусът й ще е по-добър, но вече беше готов да очаква почти всичко.

Настъпи дълга пауза. След това той отхапа нова хапка… след нея трета.

— Е? — не издържа Джордж.

— Това е… просто… чудесно! Най-великолепното нещо, което съм вкусвал.

— Радвам се — въздъхна госпожа Вашингтон. — Джордж, моля те, погрижи се да изпратят господин Маккензи в хотела.

Господин Маккензи безкрайно бавно продължаваше да вкусва от хляба с меда. Лицето му бе унесено и радостните домакини отдаваха това на изживяваното гастрономичеко удоволствие. Разбира се, изобщо не можеха да се досетят за истинската причина.

Никога досега Дънкан не бе проявявал особен интерес към храната и не бе правил никакво усилие да се добере до редките кулинарни новости, неизвестно как намиращи път до Титан. Няколкото пъти, когато едва ли не насила го бяха принуждавали да ги опита, той не бе изпитал никакво удоволствие. А мисълта за набедения за деликатес хайвер и досега бе способна да извика гримаса на отвращение върху лицето му. Така че той беше абсолютно сигурен, че никога през живота си не е вкусвал мед.

Но въпреки това го позна веднага, което беше само половината от загадката. Също като име, което ти е на езика, но се изплъзва на всякакви опити да бъде изречено, споменът за една по-раншна среща с меда блуждаеше малко под прага на съзнанието му. Да, той бе опитвал мед преди много време… но къде и кога се бе случвало това? За миг съвсем сериозно му мина мисълта за прераждане — „Ти, Дънкан Маккензи, сигурно си бил пчелар в предишния си живот на Земята…“

А може би се заблуждаваше, че този вкус му е познат, и странната асоциация в мозъка му се дължеше на някакво „късо“ между нервните пътища. Както и да е, това едва ли имаше някакво значение.

Но нещо дълбоко в него му казваше, че този факт е изключително важен.

Бележки

[1] Steak and kidney pie (англ.) — със заливка като за мусака — Б.пр.