Артър Кларк
Земя имперска (28)

Глава 28
Детектив

Когато Дънкан се върна във Вашингтон, в „Хотел Сентениъл“ вече го чакаше второто бомбено сведение, изпратено от Колин. То отново бе толкова загадъчно написано, че би било почти неразбираемо за някой не-Маккензи, дори да би успял да го разшифрова.

ПОТВЪРЖДАВАМ, ЧЕ ТВОЯТ СТАР ПРИЯТЕЛ ИМА НЕОТОРИЗИРАНА БАНКОВА СМЕТКА 65842 В ЖЕНЕВСКИЯ КЛОН НА „ПЪРВА БАНКА НА АРИСТАРХ“ С ТЕКУЩ БАЛАНС НЯКОЛКО ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ СОЛАРА ТОЧКА ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ НЕ БИВА ДА СТАВА ЧУЖДО ДОСТОЯНИЕ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ТОЧКА ПРЕДПОЛАГАЕМ ИЗТОЧНИК НА СУМАТА Е ПРОДАЖБАТА НА ТИТАНИТ ТОЧКА ПРОВЕЖДАМ РАЗСЛЕДВАНЕ НА МНЕМОЗИНА ТОЧКА ПРЕПОРЪЧВАМ ДА БЪДЕШ НАЩРЕК ТОЧКА ПОЗДРАВИ КОЛИН

Дънкан отлично разбираше защо „тази информация не бива да става чуждо достояние“ — лунните банки пазеха тайните си зорко и един Бог знаеше какви средства за убеждение или нежен натиск бе използвал Колин, за да се добере до номера на сметката на Карл. Но дори при това положение той не бе успял да научи точната сума, която без съмнение беше значителна. Десетки хиляди солара бе не само много повече от необходимото на всеки, който си бе поставил за цел да купи някои луксозни вещи от Земята — това неколкократно надвишаваше личното богатство на самите Маккензи, което, разбира се, бе напълно законно придобито. Подобна сума не можеше да е просто повод за завист — тя бе обезпокоителна със своето ясно предназначение за някаква тайна цел.

Дънкан си позволи няколко минути мечти какво би могъл да купи с двайсет или трийсет хиляди солара, след това решително изгони изкусителните видения от главата си и насочи цялото си внимание върху проблема. Докато участието на Карл бе само смътно подозрение, той не бе изпитвал особено желание да анализира въпроси като „как“, „кога“ и най-вече „защо“. Но сега, когато съмненията бяха отстъпили място на пълната увереност, вече не можеше да се прави на незаинтересован.

Колко жалко, че директният подход бе изключен! Защото той естествено не можеше да позвъни в „Първа банка на Аристарх“ и да поиска извлечение по сметка 65842. Дори Световното правителство не би могло да постъпи така освен при неопровержими доказателства за злоупотреба или по-сериозно престъпление. Даже най-деликатният опит да научи нещо повече би могъл да предизвика експлозия, да доведе до нечие уволнение и да изправи Колин пред необходимостта да отговаря на възможно най-неудобни въпроси.

Един гръцки философ някога мъдро бе казал, че единственият истински проблем в живота е какво да правиш по-нататък. Все още нямаше никаква връзка нито с Калинди, нито с някого другиго. Не му допадаше перспективата да играе роля в някаква евтина стара детективска или шпионска мелодрама, а дори да искаше, нямаше ни най-малка представа откъде да започне. Колин сигурно би се справил много по-успешно на негово място — той единствен от тримата Маккензи имаше вкус към планирането на хитри ходове, отклоняване на чуждото внимание и потайност. Сигурно би изпитал истинско наслаждение в подобна ситуация, още повече че никога не бе обичал Карл и бе един от шепата хора на Титан, неподатливи на неговия чар.

Но Колин, който бе свършил чудесна работа с разследванията си до момента, се намираше на повече от един милиард километра оттук, в другия край на досадно тричасово изчакване при разговор по радиото. На Земята нямаше друг човек, на когото Дънкан можеше да се довери, защото случилото се бе вътрешнотитанска работа, за която все още съществуваше надеждата да се окаже най-обикновена буря в чаша вода. А ако наистина ставаше дума за нещо по-сериозно, колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

Дънкан обмисли и отхвърли възможността да говори с посланик Фаръл. Не изключваше вероятността да го привлече в по-късна фаза, но не и сега. Не вярваше много, че ще е дискретен — все пак той си бе обикновен земен жител. Нещо повече — ако посолството по някакъв начин откриеше, че около Земята обикаля огромна сума безстопанствени пари, това несъмнено щеше да сложи началото на борба за контрола върху тях. Вярно, че някой трябваше да плаща за наема на офисите на Уайоминг Авеню, но нуждите на Титан бяха още по-големи.

От друга страна… може би все пак имаше един земянин, комуто би могъл да се довери — човекът, повдигнал този въпрос, който бе не по-малко заинтересуван да намери отговора. Дънкан набра номера на комзолата.

— Господин Манделщам? Обажда се Дънкан Маккензи. Имам някои новини за вас. Къде бихме могли да се срещнем за разговор на спокойствие?

— Напълно сигурен ли сте, че никой не може да ни подслуша? — тревожно се осведоми Дънкан.

— Вие май сте гледали прекалено много исторически филми — отговори Айвър Манделщам. — Вече не сме в двайсети век, а и уверявам ви, че не живеем в чак толкова полицейска държава, която да подслушва всеки авионет. В интерес на истината аз винаги върша бизнес, докато кръжа над пазарския комплекс. Не се притеснявайте за нищо.

— Добре тогава… просто исках да съм сигурен, че това, което ще ви кажа, ще си остане между нас. Вече съм почти убеден, че знам кой е източникът на титанита. Нещо повече — имам доста ясна представа и кой е неговият земен агент, който очевидно е реализирал значителни продажби.

— Последното ми е известно — мрачно отбеляза Манделщам. — Но имате ли представа в каква степен „значителни“?

— Няколко десетки хиляди солара.

За изненада на Дънкан лицето на Манделщам забележимо просветна.

— О, само толкова ли? — възкликна той. — Това определено ме успокоява. И казвате, че можете да ми дадете името на основния агент? Искам отново да ви успокоя — досега действах, ползвайки услугите на крайно дискретен посредник.

Дънкан се поколеба.

— Правилно ли съм ви разбрал, че не е имало никакво нарушаване на земните закони до момента?

— Напълно. Не съществува вносно мито върху скъпоценни камъни и от тази гледна точка всичко е напълно легално… освен, разбира се, ако титанитът е бил откраднат, а земният агент е съучастник.

— Не, не, сигурен съм, че това е изключено. Виждате ли — но искам да подчертая, че тук изобщо не става дума за случайност, — въпросният агент е мой приятел.

На лицето на Манделщам се появи усмивка.

— Разбирам проблема ви.

„Нищо не разбираш“ — каза си Дънкан. Ситуацията всъщност бе неприятно сложна. Сега той вече знаеше защо Калинди го отбягва. Карл сигурно я бе предупредил, че Дънкан идва на Земята, и несъмнено я бе посъветвал да се държи настрани. Да, намиращият се на далечната Мнемозина Карл, навярно бе доста обезпокоен, че неговият приятел може да надуши аферите му тук.

Беше страшно важно да остане незамесен. Калинди в никакъв случай не биваше да заподозре, че той знае нещо.

Дънкан се колебаеше като гросмайстор над критично важен за изхода на партията ход. Анализираше мотивите си и се опитваше да вникне в гласа на съвестта си, защото в момента както личните му, така и официалните му интереси бяха невъобразимо преплетени.

Искаше да разбере с какво се е захванал Карл и ако е необходимо — да го спре. Искаше също да накара Калинди да се засрами от собственото си участие и някак да се възползва за своя изгода от нейното притеснение (съзнаваше, че не бива да залага много на тази си надежда, защото Калинди не бе от онези, които се притесняват лесно, ако изобщо бе способна на това…). Най-вече искаше да помогне на Титан, а по този начин и на фамилията Маккензи. Лошото бе, че всички тези цели не бяха много съвместими и Дънкан вече започваше да съжалява, че титанитът изобщо е открит. От друга страна, долавяше с инстинкта си, че ситуацията предоставя отлична възможност, стига да е достатъчно съобразителен да изиграе ходовете си както трябва.

Авионетът планираше напълно безшумно с „главозамайващата“ скорост от двайсетина километра в час над района между Капитолия и Конгресната библиотека. Гледката напомни на Дънкан за другите му задължения, защото вече бе последната седмица на юни, а речта му все още представляваше само някакви две-три страници несистематизирани бележки. Всички Маккензи страдаха от желанието за свръхподготвеност и бяха напълно неспособни да претупат работата в последната възможна нощ. Но макар да съзнаваше предимствата на този общо взето техен ценен общ недостатък, Дънкан вече започваше да изпитва първите пристъпи на лека паника.

Проблемът бе прост, но диагнозата не подсказваше лесно лекарство. Колкото и да се стараеше, Дънкан не можеше да се спре на някаква основна тема и бе неспособен да изрази някакво послание извън общите поздравителни фрази с нулева информационна стойност.

Авионетът прелетя над високата повече от сто метра музейна реликва на ракетата-носител „Сатурн V“, оставена на мястото, където някога се бе разполагал командният център на НАСА. Така можеха да обикалят цял ден над централните части на Вашингтон. Дънкан въздъхна.

— Искам вашето обещание, че името, което ще ви кажа, няма да изплува при никакви обстоятелства.

— Добре.

— И че няма риск… моят приятел… да има неприятности?

— Не мога да ви гарантирам, че няма да загуби пари. Но не мисля, че ще се появят проблеми от правен характер… поне не съгласно земното законодателство.

— Не е „той“. Ще оставя подробностите на вас, но мисля, че трябва да проведете някои деликатни проучвания относно дейността на вицепрезидента на „Енигма Асошиейтс“ Катрин Линдън Елерман.