Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 14
Песните на империята

Дори сто години подготовка не биха стигнали на Дънкан, за да планира това нарочно. Какво умело възползване от непредвидимото наистина! Колин би се гордял с него…

Всичко започна съвсем случайно. Когато узна, че главният инженер има не съвсем обикновеното име Маккензи, му се стори съвсем естествено да се представи и да предложи да сравнят родословните си дървета. Дори само поглед беше достатъчен, за да разбере, че всякакво родство е много малко вероятно: Уорън Маккензи, доктор по астротехнология (реактивни системи), беше червенокос и луничав.

Оказа се, че това е без значение, понеже той прояви любезността да се запознае с Дънкан и дори беше щастлив да разговаря с него. Така между тях се зароди истинско приятелство и измина много време, преди Дънкан да реши да се възползва от него.

— Понякога се чувствам — не съвсем сериозно се оплакваше Уорън, — като живо клише. Знаеш ли, че едно време всички корабни инженери са били шотландци и са се наричали „Мак-еди-кой си“?

— Не знаех. А защо не германци или руснаци? Нали от тях е тръгнало всичко?

— Ти май си на друга вълна. Говоря за кораби, които са плавали по вода. Първите, задвижвани от двигател, са използвали пара — били са бутални и са имали гребни колела — някъде в началото на деветнайсети век. От друга страна, промишлената революция е започнала в Англия, а първата парна машина с практическо приложение е била изобретена от шотландец. Така че когато парните кораби плъзнали по всички краища на света, Мак-овете поели с тях. Никой друг не бил в състояние да разбере сложното устройство на машината.

Парни машини? Със сложно устройство? Да не се шегуваш?

— А ти разглеждал ли си някога такава машина? В нея има повече тънкости, отколкото можеш да си представиш, макар че не е необходимо много време, за да се проумеят… Както и да е, имало параходи — говорим за период от около стотина години — и те били в ръцете на шотландците. Стана ми хоби да изучавам тази епоха и ще ти кажа, че има някои доста изненадващи паралели с нашето време.

— Продължавай… изненадай ме.

— Ами… онези стари кораби са били отчайващо бавни и са развивали средна скорост към десетина възли, поне товарните. Така че дългите пътешествия около земното кълбо отнемали седмици. Точно както космическите полети.

— Разбирам. В онези дни държавите по Земята са били така раздалечени една от друга, както днес са планетите.

— Да, особено някои от тях. Но идеалната аналогия е Британската общност — последната световна империя. В продължение на почти сто години страни като Канада, Индия и Австралия зависели почти изцяло от параходите за връзка с Великобритания — дори пътешествията в една посока отнемали по месец и повече, и хората рядко имали шанса да пътуват повече от веднъж в живота си. При това само богатите или онези, пътуващи по официални дела, можели да си ги позволят. И — точно както в наше време — хората в колониите рядко можели дори да говорят с родината. Психологическата изолация била практически пълна.

— И все пак са имали телефони, нали?

— Само за местна употреба и то малцина. Не забравяй, че говоря за началото на двайсети век. Всеобщата глобална комуникация става факт едва към края на века.

— Тази аналогия започва да ми се струва малко пресилена — възрази Дънкан. Беше заинтригуван, но далеч не убеден, и имаше желание да изслуша аргументацията на Маккензи… поне засега.

— Мога да ти дам още примери, за да обоснова тезата си. Чувал ли си за Ръдиард Киплинг?

— Да, макар че не съм чел нищо от него. Англо-американец по времето между Мелвил и Хемингуей. Признавам, че английската литература за мен е неизвестна територия. Какво да се прави, животът е толкова кратък.

— Уви, така е. Но аз съм чел Киплинг — той е първият поет на машинната епоха и според някои хора е най-финият писател на къси разкази за своя век. Не мога да бъда съдник, разбира се, но той съвсем точно описва периода, за който ти говоря. Вземи, да кажем, „Псалмът на Макендрю“ — един възрастен инженер разсъждава за бутала, котли и колянови валове, благодарение на които неговият кораб може да обикаля света. Тази технология не съществува вече от триста години, но нейният дух не е умрял… Освен това е писал поеми и разкази за далечни места, които ги правят да изглеждат толкова далечни, колкото са планетите днес, а понякога и също толкова екзотични! Аз имам един любим разказ, „Песента на градовете“ — не разбирам дори половината алюзии в него, но възторжените слова за Бомбай, Сингапур, Рангун, Сидни, Оукланд ме карат да си мисля за Луната, Меркурий, Марс, Титан… — Маккензи замлъкна видимо притеснен, после добави: — И аз се опитах да създам нещо подобно… не, не се безпокой, няма да ти натрапвам стиховете си.

Дънкан обаче го окуражи, както усещаше, че се очаква да направи. Беше сигурен, че преди края на пътуването ще му бъде поискано критично мнение — оценка, възхвала — за литературните опити на Маккензи.

Което идваше съвсем навреме, за да му припомни и за собствените му задължения. Макар още да бяха в самото началото на дългия път, най-добре беше да започне веднага.

 

 

Десет минути, бе предупредил Джордж Вашингтон, и нито секунда повече. Дори самият Президент щеше да разполага само с петнайсет, а на всички останали планети се полагаше еднакво време. Беше планирано цялото мероприятие да продължи два и половина часа от момента на влизане в Капитолия до напускането за приема в Белия дом…

Все още му се струваше малко абсурдно да пропътува три милиарда километра, за да произнесе десетминутна реч, та било то и по повод, толкова уникален като петстотингодишнината. Дънкан не смяташе да прахосва времето си за вежливи официални фрази; от друга страна, Малкълм съвсем точно бе отбелязал, че искреността на една благодарствена реч е обратнопропорционална на нейната продължителност.

Просто ей така, както и за да маркира в съзнанието си другите участници, Дънкан бе опитал да състави официалното обръщение, използвайки предвидливо изпратения му от професор Вашингтон списък на гостите. Получи се следното:

„Госпожо Президент, господин вицепрезидент, ваша чест господин Върховен съдия, уважаеми господин председателю на Сената, уважаеми господин председателю на Камарата, ваши превъзходителства господа посланици на Луната, Марс, Меркурий, Ганимед и Титан… — В този момент той леко щеше да наклони глава в посока на посланик Фаръл, ако, разбира се, преди това успееше да го забележи сред тълпата гости в галерията. — … достопочтени представители на Албания, Аустранд, Кипър, Бохемия, Франция, Кхмер, Палестина, Калинга, Зимбабве, Ейре…“

Беше пресметнал, че ако спомене всичките петдесет или шестдесет региона, които все още настояваха за някаква форма на официално признание, ще изтече една четвърт от отпуснатото му време, преди да е изговорил и една дума по същество. Това беше повече от абсурдно и той се надяваше, че повечето говорители ще се съгласят с мнението му. Какъвто и да бе протоколът, Дънкан бе взел решение да се спре на варианта „почтително и кратко“.

„Хора на Земята“ бе доста всеобхващащо, но изолираше останалите присъстващи. Тогава? „Приятели от другите светове“? Не, това бе прекалено претенциозно, още повече че се отнасяше до хора, които му бяха абсолютно непознати. Може би: „Госпожо Президент, достопочтени гости, познати и непознати приятели от много светове…“. Изглеждаше по-добре, но някак все още не му звучеше точно.

Започваше да осъзнава, че в предстоящата му задача се крие доста повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед… или на първо чуване. Несъмнено много хора щяха с удоволствие да му предложат съветите и помощта си, но той беше решил в духа на добрите стари традиции на семейство Маккензи да види какво може да направи сам, преди да търси помощ. Беше чел някъде, че най-добрият начин да се научиш да плуваш е да те хвърлят в дълбоки води. Дънкан не можеше да плува — това умение бе повече от ненужно на Титан, — но схващаше аналогията. Кариерата му на политик в Слънчевата система щеше да започне със зрелищно цамбурване във водата и то пред очите на милиони.

Не, не беше неспокоен — все пак веднъж вече се бе обръщал към целия свой свят в качеството си на свидетел-експерт по време на технически обсъждания в Парламента. Беше се справил добре, макар да трябваше да направи сложна преценка на аргументите за и против разработката на амонячните глетчери на планината Нансен — дори Арман Хелмър го бе поздравил, независимо от факта, че двамата бяха стигнали до различни препоръки. В онези дебати, отнасящи се до бъдещето на Титан, той бе поел истинска отговорност и бе заложил кариерата си, която можеше да се сгромоляса, ако се изложеше.

Земната аудитория, макар и хиляди пъти по-многобройна, щеше да бъде не така критично настроена. И наистина, слушателите му щяха да запазят приятелската си благоразположеност, освен ако той не извършеше непростимия грях да им доскучае.

За съжаление не бе сигурен как да избегне именно това. Защото все още нямаше и най-малка представа как да използва десетте най-важни минути в своя живот.