Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

II
Транзит

Глава 11
„Сириус“

След тристагодишен период на космически кораби, които не бяха нищо друго освен летящи резервоари с гориво, „Сириус“ представляваше нещо трудно за вярване. На пръв поглед изглеждаше, че има прекалено много илюминатори, както и шлюзове, разположени на най-необичайни места, някои от които дори в този момент зееха отворени за внасяне на различни товари. „Добре че зарежда поне малко водород“ — мислеше си с развалено настроение Дънкан, защото какъв ли удар върху нараненото им достойнство би било, ако се окажеше, че космическият кораб е в състояние да направи и обратния полет без дозареждане. Макар че според някои слухове дори това не било изключено, ако се изберяла по-икономична траектория, предполагаща два пъти по-продължителен престой на Титан в изчакване на оптимален прозорец за отлитане.

В допълнение към другите неща трудно беше да се повярва, че този къс, широк цилиндър, с огледално гладкия си пръстен с формата на огромен чадър, изпълняващ ролята на радиационен екран около двигателя, е една от най-бързите машини, построени някога от човешка ръка. Само междузвездните сонди — поели в продължаващо с векове пътешествие — биха могли да съперничат на теоретично максималната му скорост, равна на почти един процент от скоростта на светлината. Корабът обаче нямаше да развие повече от половината на този максимум, понеже се налагаше да пренася и гориво, необходимо за забавянето му при достигане на крайната цел. Дори и в този случай обаче „Сириус“ беше в състояние да измине разстоянието между Сатурн и Земята за двайсет дни, при това с едно незначително отклонение — повече по психологически причини — за избягване на опасностите, свързани с пресичането на астероидния пояс.

Четиридесет и пет минутният полет от повърхността до орбитата на „Сириус“ не бе първият досег на Дънкан с космическото пространство — той вече бе летял до близките луни на борда на същата тази совалка. Цялата пасажерска флотилия на Титан се състоеше от пет совалки и тъй като нито една от тях не беше способна да осигури скъпия лукс на центробежната гравитация, по време на целия полет се налагаше използването на предпазни колани. Пасажерите, които имаха желание да вкусят от радостите и опасностите, свързани с безтегловността, щяха да разполагат само с два часа на борда на „Сириус“, преди да бъде включен главният му двигател. Макар Дънкан изобщо да не се притесняваше от усещането за свободно падане, той позволи на стюардите да го „внесат“ в кораба през въздушния шлюз.

Твърде много би било да очаква, че организационният комитет му е подсигурил единична каюта — и без това на кораба имаше само четири такива — и Дънкан предполагаше, че ще му се наложи да споделя с някого двойна. Така и стана — L3 беше тясна кутийка с две сгъваеми койки, две заключващи се шкафчета за дрехи, две седалки — също сгъваеми — и огледален екран. Нямаше илюминатор с директен изглед навън — това, както внимателно се обясняваше в брошурата „Добре дошли на борда!“, би създало труднопреодолими проблеми с якостта на корпуса. Дънкан изобщо не повярва на това обяснение и се запита дали конструкторите не са се изплашили, че някои склонни към клаустрофобия пасажери могат да се опитат да се измъкнат навън със зъби и нокти.

На всичко отгоре нямаше нито баня, нито тоалетна — необходимите за целта съоръжения бяха изнесени в съседна каюта, обслужваща четирите, намиращи се от двете й страни. Е, в крайна сметка, нали всичко щеше да продължи само някакви си две седмици…

Настроението на Дънкан се подобри, когато реши, че е набрал достатъчно увереност, за да започне огледа на малкия свят на кораба. Той бързо се научи да визуализира местоположението си, следвайки указанията, отпечатани на бордовите карти. Не след дълго установи, че му е най-удобно да разглежда „Сириус“ като десететажна цилиндрична кула. Петдесетте кабини бяха разпределени на шестия и седми етаж, а под тях — на пето ниво — бяха зоните за отдих и хранене и салонът.

Територията извън тези три етажа беше забранена за пасажери. Нагоре бяха кабините за екипажа, отделението за поддържане на живота, и — приличаше на нещо като мансарда — командният мостик. В другата посока, на четирите по-долни нива, се разполагаха последователно корабният камбуз, трюмът, резервоарът за гориво и отсекът на двигателя. Подреждането беше повече от логично, но на Дънкан му трябваше известно време, за да открие, че домакин-касиерът е на нивото на кухнята, корабният лазарет е до товарния отсек, гимнастическият салон е до отделението, където бяха животоподдържащите системи, а библиотеката е до аварийния шлюз, до който се стигаше както от ниво шест, така и от ниво седем.

По време на обиколката на новия си дом Дънкан срещна десетина други пасажери, поели със същата изследователска цел, и размени с тях онези учтиви поздрави, подходящи при непознати, на които предстои да се опознаят може би прекалено добре. Вече беше успял да прегледа списъка на пасажерите, за да види дали на борда няма някой, когото познава добре, и се бе натъкнал на няколко добре познати му имена на титанци, макар сред тях да нямаше нито един близък познат. Успя и да разбере, че ще живее в каюта L3 заедно с някоя си доктор Луиз Чанг, но болката от раздялата с Мириса още бе достатъчно силна, за да събуди у него какъвто и да било интерес към спътничката му.

Когато се върна в L3, видя, че доктор Чанг е умна дребна възрастна жена, доста над стоте. Тя го поздрави с онази разсеяна учтивост, която — това тепърва му предстоеше да разбере — така и не прерасна в пълно осъзнаване на факта, че той съществува. Скоро Дънкан разбра, че тя е един от водещите специалисти на Слънчевата система в областта на математическата физика и експерт по резонансните явления, наблюдавани на спътниците на външните планети. Разбра се и че тя в продължение на половин век напразно се опитва да намери обяснение защо пролуките между пръстените на Сатурн не се намират точно там, където изискват най-добрите съвременни теории.

Двата часа изтекоха бавно и накрая по високоговорителите се разнесе отдавна очакваното съобщение:

— Говори капитан Иванов. Остават пет минути до излитането. Всички членове на екипажа да заемат местата си или да бъдат на разположение, а всички пасажери да затегнат предпазните колани. Началното ускорение ще бъде една стотна от земното или десет сантиметра в секунда на квадрат. Повтарям: една стотна от земното. Това ще продължи десет минути, през което време ще бъде направена рутинна проверка на реактивната система.

„Ами ако тази проверка доведе до проблеми?“ — запита се Дънкан. Известно ли е на математиците какво би могло да се случи, когато асимптотичният двигател започне да функционира неправилно? Тези мисли не водеха към нищо добро и Дънкан бързо ги изчисти от главата си.

— Остават четири минути. Стюардите да проверят коланите на пътниците.

Е, това вече си беше чиста проба неизпълнима заповед. Имаше общо 325 пасажери, половината от тях по своите каюти, другата половина в двата салона и просто нямаше начин, по който дванайсетима изтормозени стюарди да проверят дали всеки от поверените им се държи прилично. Те вече бяха направили една обиколка трийсет минути и втора десет преди излитане, така че онези, които по някаква причина междувременно бяха разкопчали коланите си, сега можеха да се сърдят само на себе си. „А всеки, който пострада от ускорение една стотна «же» — помисли си Дънкан, — направо си го заслужава.“ Ефектът от подобно ускорение можеше да се сравни с удар с голяма мокра гъба.

— Остават три минути. Всички системи работят нормално. Пасажерите в салон „B“ ще могат да наблюдават изгряването на Сатурн.

Дънкан се усмихна доволно. Точно тази беше причината да избере салон „B“ след справка с един от стюардите. Понеже Титан обикаляше около планетата-майка винаги обърнат с едната си страна към нея, зрелището на бавното изпълзяване на величественото кълбо иззад хоризонта не можеше да се наблюдава от повърхността, дори ако вечната пелена от въглеводородни облаци някога се разкъсаше.

Същата тази пелена сега се простираше на хиляда километра под тях, скривайки света, който защитаваше от смразяващия студ на космоса. И в този момент — напълно неочаквано, макар той да бе подготвен за това — се появи Сатурн. Беше като златен призрак.

В цялата известна Вселена нямаше нищо, което би могло да се сравни с чудото пред очите му. Стотици пъти по-голям от дребничката Луна, която плува в земното небе, плоският жълт диск изглеждаше като илюстрация, извадена от учебник по планетарна метеорология. Преплетените ивици на облаците сменяха вида си почти всеки час, докато хиляди километри по-надолу в тази водородно-метанова атмосфера изригвания с все още необяснена природа надигаха от скритото ядро мехури, превишаващи по размерите си земните континенти. Те достигаха горните слоеве на атмосферата, разпукваха се и само след минути бързото околоосно въртене на Сатурн ги разтегляше в дълги цветни ленти, опънати през половината диск на планетата.

Някъде там долу в този ад, със страхопочитание си спомни Дънкан, преди седемдесет години бе намерил смъртта си капитан Клайнман, отнасяйки със себе си и част от баба Елън.

Никой никога не се бе върнал оттам. Сатурн бе едно от най-неизследваните места на Слънчевата система и може би само за нажежения ад на Венера се знаеше по-малко, отколкото за него.

Самите пръстени бяха толкова невзрачни, че човек лесно можеше и да не ги забележи. По някаква ирония на космоса всичките вътрешни спътници бяха разположени в почти същата равнина като тези нищожно тънки ивици материя, които правеха Сатурн уникален. Гледани откъм ръба, както в момента, пръстените бяха само тънки светли линии, стърчащи от двете страни на планетата, но се виждаше, че хвърлят широка сянка в екваториалната зона.

След няколко часа, през които Сатурн щеше да се издига над равнината, в която лежеше и орбитата на Титан, пръстените щяха да се извъртят и да засияят в пълния си блясък. Дори само тази гледка би била достатъчна, за да оправдае цялото пътешествие.

— Остава една минута…

Така и не беше чул предупреждението за оставащите две минути — величественият свят, надигащ се от скрития под облачната пелена хоризонт, го бе хипнотизирал. След шейсет секунди устройството за автоматично стартиране в сърцето на двигателя щеше да постави началото на последната мистериозна фаза. Сили, достъпни за въображението само на шепа живи хора, щяха да откъснат „Сириус“ от захвата на Сатурн и да го запратят към Слънцето и далечната Земя.

— … десет секунди… пет секунди… контакт!

Колко странно беше оцеляването на тази технологически остаряла дума в жаргона на астронавтиката след двеста години практика. Дънкан едва успя да помисли за това, когато почувства ускорението. Теглото му от точно нула скочи на малко под един килограм — достатъчно, колкото да остави едва различим отпечатък на възглавницата, над която се бе реел допреди секунди. Другият белег за някаква промяна бе лекото отпускане на предпазния му колан.

Имаше и още ефекти. Настъпи например определена промяна в тембъра на онези най-различни звуци, които никога не престават на борда на един космически кораб, чийто механични сърца не спират да работят. Освен това на Дънкан му се струваше, че различава някъде в далечината слабо съскане. Но не беше сигурен.

И тогава, на хиляда километра под себе си той видя неопровержимото доказателство, че „Сириус“ напуска орбитата си. Допреди малко корабът се бе насочвал в нощта по последната си обиколка около Титан и слабата слънчева светлина бързо бе избледнявала върху морето от облаци под тях. Сега обаче се бе появила втора зора, образувала широк сърп върху лицето на света, който той скоро щеше да остави далеч зад себе си. Причината бе в колоната пламтяща плазма, пръснала невъобразимото с мощността си от няколко квинтилиона свещи сияние, озарило карминовочервения облачен пейзаж на Титан. „Сириус“ се насочваше към Слънцето в по-голямо великолепие от самото него.

— Десет минути след контакта. Всички проверки на двигателя са приключени. Сега плавно ще увеличим мощността до нула две „же“ — двеста сантиметра в секунда на квадрат.

Беше дошъл моментът „Сириус“ да покаже на какво е способен. Мощността плавно се увеличи двайсеткратно и се задържа на това ниво. Светлината върху облачната покривка долу стана толкова ярка, че причиняваше болка в очите, и Дънкан дори погледна към все още издигащия се диск на Сатурн, за да види дали и по него няма следи от това новоизгряло слънце. Чуваше слабия, но ясно доловим и много характерен свистящ грохот, който явно щеше да се превърне във фон за живота на борда чак до края на пътуването. „Дали е просто съвпадение — мислеше си той, — че страховитият глас на асимптотичния двигател е толкова сходен с рева на старите химически двигатели, дарили на човека свободата на космоса?“ Плазмата, изхвърляна от реактора на кораба, излиташе с хиляди пъти по-голяма скорост от газовете на всяка ракета от стария тип, дори и от тези с ядрен реактор. Какво причиняваше този несъмнено познат шум си оставаше загадка, която бе невъзможно да се реши с помощта на наивната механична интуиция.

— Сега се движим с една пета от земното ускорение. Пасажерите могат да освободят коланите, но моля бъдете внимателни, докато не се приспособите.

„Е, на мен това няма да ми отнеме дълго“ — каза си Дънкан и откопча колана. Ускорението на кораба създаваше сила на тежестта, равна на тази на Титан. Дори лунните жители биха се чувствали комфортно в тази обстановка, а земните и тези на Марс биха имали очарователното усещане, че плават във въздуха.

Осветлението в салона, намалено до минимум заради спектакъла навън, бавно просветна до нормалната си яркост. Няколкото звезди от първа величина, видими допреди малко, изчезнаха и дори издутото кълбо на Сатурн избледня, загубвайки всички цветове. Дънкан можеше да затъмни около себе си, придърпвайки черните завеси, отделящи нишата на обсерваторията, но дори тогава очите му щяха да имат нужда от поне няколко минути, за да се адаптират. И докато се питаше дали си струва, решението бе взето вместо него.

Иззвъня мелодичен гонг и се разнесе нов глас с няколко степени по-безчувствен от този на капитана:

— Говори Главният стюард. Най-любезно моля пасажерите да запомнят, че първа смяна започва обяд точно в дванайсет, втора — в тринайсет нула-нула и последната — в четиринайсет часа. Моля да не правите опити за разместване без предварителна консултация с мен. Благодаря. — Гонгът прозвуча отново.

Дънкан с изненада установи колко огладнява човек, докато съзерцава чудесата на Вселената. Беше едва единайсет и половина, а той бе доволен, че е в първа смяна. Не се съмняваше, че в този момент маса умиращи от глад пасажери атакуват главния стюард с искания да бъдат преместени в по-ранна смяна.

Наслаждавайки се на изкуствено създаденото усещане за тежест, което, ако не се случеха неприятни инциденти, щеше да остане непроменено до средата на разстоянието, отделящо Земята от Сатурн, Дънкан се отправи към непрестанно удължаващата се опашка в кафе-сладкарницата.

И усети, че първите трийсет години от живота му на Титан вече принадлежат на едно съвсем друго съществуване.