Артър Кларк
Земя имперска (21)

Глава 21
Калинди

Бяха доставили пратката в стаята му, докато той беше на лекции. Малък, старателно опакован цилиндър. Нямаше ни най-малка представа какво може да съдържа.

Подхвърли го няколко пъти, опитвайки се да определи тежестта му, и установи, че е доста тежък, но недостатъчно, за да съдържа метал. Почука по него с пръст, и чу само глух, неопределен звук.

Накрая изостави всякакви опити да се досети и разкъса опаковката.

„Ферма «Маунт Върнън»

Скъпи Дънкан,

Съжалявам за закъснението, но тук имахме малък инцидент. Една нощ Карл Велики се опита да мине през пчелните кошери. За щастие — или обратно, в зависимост от гледната точка, — нашите пчели не могат да жилят. Обаче производството ни сериозно пострада.

Ние с Клара помним реакцията ти и решихме, че този сувенир от гостуването ти при нас сигурно ще ти допадне.

С най-добри пожелания,

Джордж.“

Колко мило от тяхна страна! Когато най-сетне се справи с опаковката, той откри под нея прозрачен пластмасов буркан, пълен с гъста златиста течност. Капачката беше с ключалка, която го затрудни в началото, докато открие, че трябва да я натисне надолу.

Ароматът беше изумителен… и за пореден път той изпита усещането, че вече го познава отнякъде. Също като дете, той не издържа на изкушението да топне пръст и да го оближе.

В мозъка му определено се бе задействала със закъснение някаква верига: дълбоко в съзнанието му най-примитивното, но и най-силното от всички чувства отваряше врати, останали затръшнати години наред.

Тялото му си бе спомнило преди съзнанието. Той удовлетворено се отпусна в креслото, оставяйки се на волята на постепенно обхващащата го чисто животинска страст… и тогава споменът изплува.

Вкусът на меда му напомняше за Калинди…

 

 

Рано или късно той, разбира се, щеше да се свърже с нея. Трябваше му време да свикне, да се пренастрои и да се почувства на Земята като у дома си, доколкото това беше възможно. Така си казваше, но това не бе единствената причина.

Някаква логически мислеща страна на мозъка му отказваше да го остави доброволно да бъде въвлечен отново в онзи водовъртеж, който едва не го бе погълнал, когато беше момче. Но винаги щом е намесено и сърцето, логиката трябва да отстъпи. Единственото, което й остава, е някога да каже: „Предупреждавах те!“ Но тогава обикновено вече е много късно.

Той беше опознал тялото на Калинди, но тогава бе прекалено малък, за да опита и от любовта й. Сега обаче беше мъж и Карл вече не можеше да стори нищо, за да му попречи.

Първата задача бе да открие Калинди. Установи, че е малко разочарован, задето тя не го бе потърсила, понеже новината за пристигането му бе широко разгласена. Дали не бе безразлична… или може би изпитваше някакво притеснение? Налагаше се да рискува.

Застана пред конзолата, докосна мястото за включване и екранът оживя. Той седеше пред магическа кутия, надминаваща всички мечти на поетите и откриваща тайните на далечни земи и морета. През този отворен прозорец до него щеше да стигне всичко, което човекът бе научил за Вселената, всеки предмет на изкуството, спасен от неумолимото Време. Скъпоценностите на музеи и библиотеки щяха да се изсипят като от рог на изобилието през този екран и милионите други навсякъде по Земята. Дори най-безчувственият човек би се развълнувал от мисълта, че може да седи пред тази комзола в продължение не на един, а на хиляди човешки живота, и само да се докосне до огромното познание, записано и тройно подсигурено на възможно най-обезопасените места в дълбоки пещери, охранявано по-зорко от всичкото злато на света. Имаше известна ирония във факта, че две от тези хранилища на знанието навремето са били командни пунктове за изстрелване на ядрени ракети.

Но в момента Дънкан не мислеше за това безценно наследство на човечеството — беше си поставил много по-скромна задача. Пръстите му въведоха INFO и на екрана мигновено се изписа:

 

МОЛЯ ВЪВЕДЕТЕ КАТЕГОРИЯ:

01. Общо

02. Наука

03. История

04. Изкуство

05. Забавления

06. География

07. Раздел „Земя“

08. Раздел „Луна“

09. Раздел „Планети“

и така нататък, повече от трийсет теми.

 

Той въведе 07 и си спомни първия си сблъсък със системата на земните комзоли. Категориите бяха почти като тези на Титан, но клавишът АКТИВИРАНЕ се намираше отляво на клавиатурата и заради необичайното му разположение той забрави да го натисне. Поради тази причина цели пет секунди не стана нищо, после на екрана се появи едно красиво момиче и с глас, който Дънкан бе готов да слуша цял живот, каза:

— Изглежда, имате проблем. Дали не забравихте да натиснете АКТИВИРАНЕ?

Той не помръдна, докато образът и не избледня на екрана, оставяйки в съзнанието му спомен за усмивка, за която му липсваше подходящо сравнение. Макар съзнателно да повтори грешката си пет пъти поред, тя не се появи повече — всеки път беше друго момиче. „Я стига — каза си той. — Те и без това сигурно са умрели преди години.“

Когато най-сетне се появи основният екран на раздел „Земя“, от него бе поискано да въведе „фамилно име“, „Собствено име“, „Личен номер“ и „Последен известен адрес“, което на свой ред включваше: „Регион“, „Страна“, „Провинция“, „Пощенски код“. Но точно това беше проблемът му — той не бе получавал никаква поща от Калинди вече пет години, а и никога не бе знаел какъв е личният й номер. Беше му трудно дори да си спомни фамилното й име и ако то бе Смит, Уонг или Ли, задачата сигурно щеше да бъде безнадеждна.

Накрая набра името ЕЛЕРМАН, КАТРИН ЛИНДЕН, а в останалите полета чистосърдечно си призна невежеството с няколко „Неизвестно“. Комзолата мигновено изстреля нов въпрос: „Каква информация искате?“, а Дънкан отговори: „Адрес и код за видеовръзка“.

Ами ако Калинди си бе сменила името? Това не беше много вероятно, тя не изглеждаше от онези жени, които биха се оставили да бъдат доминирани от някакъв мъж, който и да е той, дори ако бе стигнала дотам, че да влезе в дългосрочна връзка с такъв. Дънкан бе по-скоро склонен да повярва, че въпросният мъж си е сменил името, отколкото обратното.

Тези мисли едва бяха успели да се оформят в съзнанието му, когато за негова огромна изненада екранът отговори:

 

ЕЛЕРМАН, КАТРИН ЛИНДЕН

СЕВЕРЕН АТЛАН

НЮ ЙОРК

НЮ ЙОРК

Личен номер: 373:496:000:000

Видео: 99:373:496:000:000

 

Скоростта, с която системата бе открила Калинди, бе толкова смайваща, че изминаха няколко секунди преди съзнанието на Дънкан да регистрира два още по-изненадващи факта.

Първият бе, че Калинди е успяла да се сдобие с доста рядък — едно на милион в буквалния смисъл на думата — личен идентификационен номер, завършващ на шест нули, а вторият — че неизвестно как бе съумяла да си издейства неговото включване в кода за избиране на видеотелефона си. Дънкан просто не искаше да повярва. Карл веднъж се бе опитал да постигне същото, но дори и той не бе успял. Дънкан познаваше невероятната убедителност на Калинди, но едва сега осъзна в каква степен е подценявал тази й способност.

Значи тя се намираше тук — не само на тази планета, но и на този континент… на някакви си петстотин километра. Достатъчно бе само да набере номера й и пак щеше да погледне в онези очи, които толкова често му се бяха усмихвали от стереоснимката.

Знаеше, че ще го направи — изключено бе да се откаже. Но изпитваше странно колебание, наслаждавайки се на сладостния момент на очакване, и едновременно с това се питаше какво ще й каже. Още не беше решил, когато пръстите му някак сами набраха четиринайсетте цифри, отварящи пътеката към миналото.

Когато образът й се появи на екрана, Дънкан осъзна, че никога не би я познал, ако се бяха срещнали на улицата — беше забравил какво могат да сторят годините живот под въздействието на земната сила на тежестта. Остана загледан в нея няколко дълги секунди, неспособен да отрони и дума. Накрая тя малко нетърпеливо наруши мълчанието:

— Е? Какво има?

Дънкан установи, че преди да отговори, трябва да си поеме дълбоко дъх.

— Калинди — каза накрая той, — не ме ли помниш?

Изражението в неповторимите й очи едва доловимо се промени. Устните й потрепнаха в лека предпазлива усмивка. „Бъди разумен — каза си Дънкан, — как е възможно да те познае след петнайсет години! С колко ли хиляди хора се е запознала през тези години в този пренаселен свят, където никога няма спокойствие? (И колко ли любовници е имала след Карл?)“

Но тя, вярна на себе си, го изненада.

— Разбира се, Дънкан. Радвам се да те видя. Знаех, че си на Земята, и се питах кога ли ще ми се обадиш.

Той се притесни, макар да подозираше, че точно такова бе намерението й.

— Съжалявам — извини се той. — Бях невероятно зает. С церемонията по честването, нали се досещаш?

Продължаваше да се взира в образа на екрана и все повече и повече познати черти изникваха в лицето на непознатата, която го гледаше оттам. Годините не бяха оставили толкова дълбок отпечатък, както му се бе сторило в първия момент — непознатото имаше най-вече изкуствен произход. Тя бе променила цвета на косата си, която сега не беше черна, а кестенява и напръскана със златни точици. Овалът на лицето й обаче си беше все същият, а матовата й кожа с цвят на слонова кост бе все така идеална. Колкото повече я гледаше, толкова повече избледняваше споменът за лицето от стереоснимката и толкова повече той се убеждаваше, че точно това е истинската Калинди — вярно, по-зряла, но и много по-съблазнителна.

Едва сега видя, че тя седи в някакъв доста оживен офис, ако се съдеше по неясните силуети, минаващи зад и покрай нея. Подаваха й някакви документи. Кой знае защо, досега не си бе представял Калинди като висш администратор, но беше сигурен, че стига да пожелае, тя би могла да пожъне голям успех и в тази роля. Беше повече от очевидно, че моментът не е подходящ за сърдечни излияния и най-доброто, на което можеше да се надява, бе да разчита на среща колкото се може по-скоро.

Беше дошъл тук чак от Сатурн и едва ли щеше да е проблем да прекоси и петстотинте километра, разделящи Вашингтон от Ню Йорк. Но, изглежда, имаше някакви затруднения и му се стори, че долавя у Калинди странно колебание, дори неохота да се видят. Тя направи справка с графика на заетостта си, който явно бе претоварен, предложи му няколко дати и не скри облекчението си, когато Дънкан със съжаление установи, че те съвпадат със собствените му вече насрочени срещи.

Беше се обезсърчил, когато тя неочаквано възкликна:

— Почакай малко… свободен ли си следващия петък?

— Мисля, че да… да, мога да се освободя. — Беше след цяла седмица и не знаеше как ще изтърпи дотогава.

— Прекрасно! — Лицето й разцъфна в палава усмивка и за миг отново го погледна старата Калинди. — Много е подходящо… Не знам дали бих могла да го организирам нарочно, дори да бях поискала.

— Какво да организираш? — недоумяващо попита Дънкан.

— Свържи се с Ван Хаят на този номер — те живеят в покрайнините на Вашингтон — и направи точно каквото ти кажат. Кажи им, че „Енигма“ иска от тях да те вземат като мой личен гост. Те са чудесни хора и съм сигурна, че ще ти харесат. Сега трябва да прекъсна… ще се видим следващата седмица. — Тя замълча за момент, после добави: — Трябва да те предупредя: ще бъда толкова заета, че едва ли ще разполагаме с много време дори тогава. Но едно мога да ти обещая — ще ти хареса.

Дънкан я изгледа със съмнение. Въпреки уверенията й той определено беше разочарован. На всичко отгоре никак не обичаше да бъде замесван в нещо, над което няма контрол. Маккензи организираха другите хора — за тяхно добро, разбира се, дори в случаите, когато жертвата не беше съвсем съгласна. Това обръщане на стандартната процедура не му беше по вкуса.

— Ще дойда — каза накрая той, скачайки в неизвестността. — Но поне ми кажи за какво става дума.

Калинди обаче го погледна с онова упорито изражение, което му бе толкова добре познато.

— Не — непоколебимо отговори тя. — Ще наруша мотото на моята организация, а дори нейният вицепрезидент няма право на това.

— Каква организация?

— О? — удиви се тя, а после доволно се усмихна. — Мислех, че „Енигма Асошиейтс“ е добре известна, но твоето неведение прави нещата още по-забавни. Е, всеки жител на Земята ще ти каже нашия девиз… — Тя замълча за момент, за да вземе документите, подавани й от някакъв забързан помощник. — Довиждане, Дънкан… трябва да бързам. Ще се видим.

— Девизът ви! — почти извика той.

Но тя само го дари с въздушна целувка.

— Попитай Ван Хаят. Обичам те.

И екранът изгасна.

Дънкан не се свърза с въпросните Ван Хаят, а изчака няколко минути, позвъни на своя домакин и съветник по всички въпроси и попита.

— Джордж, чувал ли си за компания „Енигма Асошиейтс“?

— Да, разбира се. Какво те интересува?

— Техният девиз.

— „Ние изумяваме.“

— Моля?

Вашингтон повтори фразата бавно и отчетливо.

— Хм… добре тогава, аз вече съм изумен. Какво означава това?

— Може да се каже, че това са хора, които доставят възможно най-изтънчени развлечения, при това работят на индивидуална основа. Човек се обръща към тях, когато му доскучае и търси някакво разнообразие. Те разчитат основно на елемента изненада. Но как научи за тях? Надявам се, че на теб поне не ти е доскучало!

Дънкан се засмя.

— Не, наистина нямах време за подобен лукс. Но се свързах с една стара позната, която, както изглежда, е вицепрезидент на организацията, и тя ме покани да се присъединя към някаква група следващия петък. Ти какво би ме посъветвал?

— Каквото и да е мероприятието, на което те е поканила, гарантирам, че ще е напълно безопасно. Имаш чудесни шансове за оцеляване.

— Благодаря ти — каза Дънкан. — Това исках да знам.

Когато малко по-късно се представи на семейство Ван Хаят, те можаха да му кажат повече подробности. Оказаха се симпатична, но доста аристократична възрастна двойка, което само по себе си беше успокояващо.

— Нашите инструкции — обясни Бил Ван Хаят — са да отидем на среща на Хъдсън Ривър и да сме облечени в стари дрехи. В писмото се споменава още, че, ако е нужно, ще ни бъдат осигурени каски. Питам се за какво, по дяволите, може да ни послужат тия каски?

Дънкан направи необходимото за срещата с Ван Хаят край реката следващия петък, след което се отпусна в креслото и се запита дали е постъпил както трябва.

Измина известно време, преди да се сети за един доста странен пропуск от страна на Калинди — нещо, което едновременно го изненада и натъжи. Тя така и не го бе попитала за Карл.