Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 16
Порт „Ван Ален“

Когато Дънкан си легна за последен път на борда на „Сириус“, Земята се намираше на пет милиона километра от тях. А сега запълваше цялото небе и изглеждаше точно като на снимките, които бе виждал. Спомни си колко откровено се бе смял, когато по-опитните пасажери му бяха казали, че гледката ще го изненада, а сега сам се изненадваше на собствената си изненада.

Понеже корабът бе пресякъл равнината на земната орбита, те захождаха откъм слънчевата страна и полукълбото, обърнато към тях, беше обляно в светлина. Долу лениво плуваха цели континенти облаци и само през редките пролуки в тях можеха да се видят късове земя, които бе невъзможно да се идентифицират без карта. Най-открояващата се характеристика бе ослепително яркото сияние на антарктическата полярна шапка, но макар пейзажът да изглеждаше изключително мразовит, Дънкан си спомни, че това е тропическа жега в сравнение с по-голямата част от неговия свят.

Земята беше прекрасна планета и този факт не можеше да се оспорва. Но също му беше и чужда, а доминиращите бял и син цвят не правеха нищо, за да стоплят сърцето му. Наистина бе парадокс, че Титан с жизнерадостните си оранжеви облаци, изглеждаше много по-гостоприемен, погледнат от космоса.

Докато Дънкан се сбогуваше в салон „B“ с многото си кратковременни приятели, междувременно се наслаждаваше на гледката на приближаващата се Земя. В началото порт „Ван Ален“ бе ярка звезда, забодена върху черното кадифе на небето, после израсна в блещукащ пръстен и накрая се превърна в грамадно, бавно въртящо се колело. Двигателят, пренесъл ги през половината Слънчева система, плавно намаляваше отделяната мощност и силата на тежестта на борда бавно отслабваше. Само от време на време леки, едва доловими тласъци подсказваха за включването на двигателите за маневра в импулсен режим на работа.

Космическата станция продължаваше да расте — габаритите й изглеждаха невероятни, дори когато човек си спомнеше, че е била постоянно разширявана в течение на почти три столетия. В един момент тя напълно скри зад себе си планетата-майка, чиято междупланетна търговия изцяло бе поела. Миг по-късно леко раздрусване, мигновено успокоено от хидравличните системи, подсказа на всички, че корабът им се е скачил. След няколко секунди този факт бе потвърден и от гласа на капитана:

— Добре дошли на „Ван Ален“ — входната врата към Земята. Бе ми приятно, че бяхте на борда и се надявам, че престоят ви не е бил досаден и за вас. Моля последвайте стюардите и проверете дали не сте забравили нещо в каютите си. Съжалявам, че се налага да го кажа, но трима пасажери още не са уредили сметките, които са направили, така че касиерът ще ги чака на изхода…

Разнесоха се няколко възмутени стона, заглушени от подсвиркванията, съпроводили това съобщение, но миг по-късно всичко потъна в шума на устремилата се да слезе от кораба тълпа. Макар тази процедура отдавна да бе отработена, настана хаос. Напълно объркани, различни хора тръгваха не накъдето трябва, а системата за оповестяване умолително приканваше лица с най-невероятни имена да се явят на различни места. На Дънкан му отне поне час да слезе в станцията, а всичкия си багаж успя да види на едно място едва на втория ден от пребиваването си на Земята.

И все пак с намаляване на процеждащата се през контролно-пропускателните пунктове тълпа, всеобщото объркване постепенно затихваше. Хората с облекчение се измъкваха навън, за да се отправят към различните нива на станцията. Дънкан съвестно следваше указанията, които бе прочел предварително, и в крайна сметка се озова заедно с останалите разпределени по азбучен принцип пътници на опашката, строена пред офиса на Карантинната служба. Всички други формалности вече бяха зад гърба му, но това, което оставаше, не можеше да бъде свършено от електрониката. Случваше се тази служба да върне някой пътник, стигнал до самия праг на Земята, така че Дънкан се изправи пред това последно препятствие не без известно безпокойство.

— Хм… не бих казал, че сме затрупани с гости от Титан — измърмори лекарят, докато преглеждаше информацията в компютъра за Дънкан. — С по-малко от четвърт „же“ вие спадате към „лунната“ група. Може да ви се стори трудничко долу през първата седмица, но сте достатъчно млад и ще се адаптирате бързо. Все пак е добре, че родителите ви са родени на…

Гласът на лекаря заглъхна — той беше стигнал до графата „Майка“. Дънкан бе свикнал с тази реакция и тя отдавна бе престанала да го притеснява. Всъщност беше се приучил да очаква с интерес изненадата, предизвиквана от истината за неговия произход. Благодарение на медицинското си образование мъжът пред него поне не му зададе тъпия въпрос, за който отдавна беше приготвил автоматичен отговор: „Разбира се, че имам пъп и то най-добрия, който може да се купи с пари“. Другото стандартно подмятане, свързано с мита, че клонингите са силно потентни „защото имат двоен баща“, той разумно оставяше без отговор. Макар че в няколко случая се бе възползвал от това заблуждение.

Може би поради факта, че зад Дънкан в опашката чакаха още шестима, лекарят потисна всички напиращи в него чисто научни въпроси и изпрати Дънкан „горе“ — към зоната със земна сила на тежестта. Асансьорът пое по една от осите към периферията на бавно въртящото се колело и Дънкан усети теглото му безмилостно да се увеличава.

Вратата най-сетне се отвори и той излезе с вдървени крака от кабината. Макар все още да се намираше на хиляди километри над Земята и да съзнаваше, че силата на тежестта тук е изкуствена, той вече се усещаше вкопчен в жестоката хватка на планетата долу. Знаеше, че ако не издържи на този тест, най-позорно ще бъде върнат на Титан.

Всъщност за онези, които се проваляха само с малко, съществуваше възможността за ускорен курс по засилване на физическия тонус, предназначен главно за идващите на Земята лунни заселници. Той, разбира се, беше безопасен само за онези, израсли на Земята, а Дънкан изобщо не спадаше към тази група.

Всички страхове обаче излетяха от главата му, когато влезе във фоайето и видя земния сърп, изпълващ половината небе и бавно пълзящ по дължината на огромния прозрачен купол — сам по себе си връх на космическите технологии. Дънкан изобщо не искаше да пресмята за колко тона въздушно налягане е пресметнато това съоръжение. Той бавно тръгна към невидимата стена и за миг забрави, че изобщо има нещо, което го защитава от космическия вакуум. Усещането бе възбуждащо и едновременно с това тревожно.

Първоначалното му намерение бе да се запознае с инструкциите, дадени му от доктора, но страховитата гледка го накара да забрави за това. Изправи се застинал на едно място и само преместваше тежестта си от единия крак върху другия, вслушвайки се в оплакванията на различни мускулни групи, за чието съществуване досега не бе предполагал.

Порт „Ван Ален“ обикаляше Земята за два часа, а едновременно с това се въртеше около собствената си ос с три оборота в минута. След малко Дънкан почувства, че може да се абстрахира от въртенето на станцията — мозъкът му беше в състояние да го блокира като несъществен фонов шум или силна, но неутрална миризма. Постигнал тази особена умствена нагласа, той вече бе в състояние да си представи, че е сам в космоса — сателит във формата на човек, понесъл се над екватора от нощта към деня. Защото земният сърп се разширяваше видимо и извитата линия на хоризонта пълзеше към него, докато те летяха на изток.

Както и преди, виждаше се съвсем малко от сушата, и стрелкащите се през пролуките в облаците очертания изглеждаха така, сякаш нямаха нищо общо с каквито и да било карти. От тази височина не се забелязваха и никакви признаци на живот, да не говорим за разум. Беше трудно да се повярва, че под това ослепително бяло одеяло е протекла по-голямата част от историята на човечеството, както и че само допреди някакви си триста години никой не се е издигал над него.

Погледът му все още търсеше следи от живот, когато дискът отново започна да се свива в сърп и в същото време оповестителната система обяви, че всички пътници за Земята трябва да използват втори и трети асансьор, за да се регистрират на изхода за совалката.

Разполагаше с време точно колкото да се възползва от тоалетната, подходящо кръстена „Последен шанс“ — и не по-малко известна от прозрачния купол във фоайето, — след което асансьорът го понесе отново надолу към света на безтегловността в центъра на станцията, където орбиталната совалка се подготвяше за полет.

Тук нямаше илюминатори, но всеки пасажер разполагаше със собствен екран за наблюдение, монтиран в гърба на седалката пред него, който можеше да се върти във всички посоки и да се фиксира в най-удобен за наблюдение ъгъл. Е, всъщност далеч не във всички посоки, но никой не наблягаше точно на този факт. В допълнение компютърът на совалката предвидливо цензурираше някои тревожни епизоди като моментите на скачване или приземяване.

Беше му приятно отново да е по-лек и от перце — макар и само за петдесетте минути, след които щяха да навлязат в горните слоеве на земната атмосфера — и да наблюдава бавното превръщане на Земята от планета в свят. Кривата на хоризонта се изправяше все повече и повече, започнаха се избистрят очертанията на сушата и дори се оформи спиралата на величествена буря, безшумно разразила се под тях. И тогава най-сетне се появи нещо, което Дънкан бе в състояние безпогрешно да разпознае — характерният провлак на калифорнийската брегова линия, към който совалката се спускаше за кацане откъм Тихия океан. След малко се озоваха над планини, сплескани до невзрачност, после под тях се стрелна назъбен измъчен пейзаж от преплетени каньони — гледка по-характерна за Марс, отколкото за Земята. Това трябва да бе Колорадо… а ето я и гравитацията!

Усети, че потъва все по-дълбоко във великолепно тапицираната седалка, която разпределяше тежестта равномерно върху цялото му тяло. Но изведнъж почувства, че диша с труд, и си спомни брошурата „Съвети към пътниците“, която все пак бе успял да изчете докрай. Не се опитвайте да дишате дълбоко, казваше се в нея, поемайте къси, остри вдишвания, за да намалите напрежението върху гръдните си мускули. Опита тази техника и установи, че му помага.

В следващия момент совалката се разтресе и се разнесе далечен грохот, а миг по-късно екранът пред него избухна в пламъци и автоматично бе превключен от поглед към кърмата в изглед през борда. Каньоните и пустините вече изчезваха в далечината и на тяхно място идваха езера — очевидно изкуствени — с повърхност, обсипана с малките бели точици на яхти. За миг зърна огромната V-образна следа, широка километри, зад кърмата на някакъв плавателен съд, без съмнение порещ водите с огромна скорост, макар от тази височина да изглеждаше като закотвен.

Сцената се смени така рязко, че той се стресна. За момент си помисли, че отново летят над океана — толкова еднообразна бе гледката под тях. Но макар да се намираха на прекалено голяма височина, за да може да различава отделните дървета, той се досети, че се носят над безкрайните лесове на американския Среден запад.

Това вече наистина бе доказателство за наличието на живот и то в мащаб, какъвто никога не си бе представял. На целия Титан имаше по-малко от стотина дървета, обект на всеобща любов и несекващи грижи. А в този миг под него имаше неизброими милиони.

Някога Дънкан се бе натъкнал на фразата „вековна гора“ и сега тя изплува в съзнанието му. Такава сигурно бе изглеждала Земята в онези предисторически времена, когато човекът още не се е бил захванал с нея с огън и секира. Днес, в края на кратката Епоха на земеделието, голяма част от планетата отново се връщаше към първоначалния си вид.

Макар да му бе трудно да приеме този факт, Дънкан чудесно знаеше, че безкрайната „вековна гора“ долу едва ли е по-стара от дядо му. Само преди двеста години тук, из тези земи, се бяха простирали ферми, чийто ниви бяха пожълтявали от златни класове, натежали от зърно (самата концепция за различни сезони бе друга страна на местната реалност, която му бе трудно да проумее). Все още имаше много ферми, управлявани от ексцентрични особи или изследователски биологични организации, но катастрофите на двайсети век бяха научили хората никога вече да не залагат на технология, чиято ефективност дори в най-добрия случай не бе надвишавала и един процент.

Слънцето залязваше с неестествена скорост заради полета на совалката. То увисна над западния хоризонт, сякаш вкопчено в него, после намигна и се скри. Гората продължи да се вижда почти цяла минута, след това всичко притъмня.

Но не защото бе паднал мрак. Земята долу се покри с фина мрежа от светли линии, сякаш извикани към живот от някаква магия — излъчваща сияние паяжина, простираща се докъдето стигаше поглед. В някои места три и дори четири линии се събираха в блещукащ възел, но имаше и изолирани островчета на слаба фосфоресценция, явно откъснати от гъстата мрежа. Това бе следващото доказателство за съществуването на човека — гъстата гора се оказа много по-оживено място, отколкото можеше да се види на дневна светлина. Но Дънкан продължаваше да изпитва затруднение в свързването на тези все пак скромни прояви на човешката дейност с картините от ранната атомна епоха, които помнеше, картини, запечатали върху себе си милиони квадратни километри, излъчващи такова сияние, че хората бяха забравили за съществуването на звездите.

Изведнъж зърна гъсто съзвездие от проблясващи светлинки, движещо се отделно от едва забележимия пейзаж под тях. Гледката го озадачи за момент, но после той се досети, че вижда огромен летателен апарат, носещ се не по-бързо от облак. Да, това бе едно от онези изживявания, които Титан изобщо не можеше да предложи, и той реши да му се наслади при първа възможност.

И тогава се появи град — голям, поне стотина хиляди жители. Совалката се бе спуснала вече толкова ниско, че той различаваше сгради, пътища, паркове… дори стадион, озарен от ярка светлина, където без съмнение се провеждаше някакво спортно състезание. Градът изпълзя настрани и назад и няколко минути по-късно всичко потъна в сива мъгла, осветявана от проблясванията на светкавици, абсолютно невзрачни по мащабите на Титан. Вътре в совалката Дънкан изобщо не почувства бурята, през която летяха, но шумът на двигателите доловимо се промени и той усети, че корабът започва бързо да се спуска. Въпреки това се изненада, когато тялото му изведнъж рязко натежа, последваха няколко леки раздрусвания и на екрана се появи море от мокър бетон, плетеница от светлини и пелена от дъжд, през която се носеха половин дузина автобуси и няколко обслужващи коли.

След трийсет години Дънкан Маккензи се бе върнал в света, в който се бе родил и който досега не бе виждал.