Артър Кларк
Земя имперска (24)

Глава 24
Интриги

Малко по малко Дънкан престана да гледа със страхопочитание на най-хвърлящите се в очи свидетелства за култура. Не че вече не се впечатляваше, напротив, но в никакъв случай не се чувстваше уязвен. Прекалено силният колониален комплекс за малоценност със сигурност би му развалил удоволствието от радушния прием тук.

Откакто бе пристигнал, вече няколко пъти го бяха канили на различни приеми, но сегашният определено надминаваше всички предишни. Беше спонсориран от Националното географско дружество — не, не, това май беше за утре… от Конгресната фондация, каквото и да означаваше това, и в момента той се намираше в компанията на още над хиляда гости, бавно циркулиращи из мраморните салони.

— Ако сега падне таванът върху главите ни — каза самодоволно някой — Земята ще остане като пиле с отрязана глава.

Нямаше никакви основания за подобни опасения — Националната художествена галерия си седеше непоклатимо на мястото от четиристотин години. Много от съкровищата, които се съхраняваха тук, разбира се, бяха много по-стари: никой не можеше да фиксира стойността на различните картини и скулптури, изложени из залите. Леонардовата „Джиневра де Бенци“, реставрираната по магически начин бронзова статуя на Микеланджеловия „Давид“, „Ули Моам, ескуайър“ на Пикасо, „Марсианска зора“ на Левински — това бяха само най-известните измежду чудесата, събирани в продължение на векове. Дънкан прекрасно знаеше, че може да изучи на холограма всяко от тези произведения на изкуството в безкрайно по-големи подробности, отколкото при обикновеното разглеждане тук… но съвсем не беше същото. Макар копията да бяха технически съвършени, това тук бяха оригиналите, уникални веднъж и завинаги. Той имаше чувството, че над главите им витаят духовете на отдавна умрелите художници. Когато се върнеше на Титан, щеше да може да се хвали пред приятелите си: „Да, стоях само на метър от оригинала на Леонардо“.

Беше му забавно да осъзнава, че се движи сред тълпа, каквато на Титан не би могла да се събере на едно място, и да остава напълно анонимен. Съмняваше се, че тук биха могли да се намерят и десет души, които го познават по лице. Както сполучливо се бе изразил Джордж Вашингтон, той бе една от „водещите неизвестни знаменитости на Земята“. И ако не се случеше нещо необичайно, щеше да си остане такъв до обръщението си към света на 4 юли. А може би и след това.

Самоличността му обаче можеше съвсем лесно да бъде разкрита от всеки с изключение на най-късогледите гости тук: той носеше на гърдите си табелка, на която с едри букви бе изписано „ДЪНКАН МАККЕНЗИ, ТИТАН“. Беше решил, че не е съвсем вежливо да повдига въпроса за транскрипцията — също като Малкълм, той се бе отказал да спори за тези неща още преди години.

Подобни табелки на Титан биха били напълно ненужни, но тук бяха абсолютно необходими. Развитието на микроелектрониката бе изпратило в историята два проблема, останали нерешени до самия край на двайсетия век: как можеш да установиш кои присъстват на голям прием и как да намериш нужното ти лице? Когато при пристигането си се регистрира във фоайето, Дънкан се озова изправен пред огромно табло, на което бяха изписани стотици имена. По същество това беше списъкът на гостите или по-точно казано списъкът на онези, пожелали да обявят за присъствието си тук. Той прекара няколко минути, преглеждайки имената, и си избра половин дузина, с които искаше да разговаря. Джордж, разбира се, също беше тук, както и посланик Фаръл. Нямаше никакъв смисъл да издирва тъкмо тях — виждаше ги всеки ден.

Срещу всяко име имаше бутон и малка лампичка. Когато бутонът бъдеше натиснат, табелката на госта издаваше нисък мелодичен звук, достигащ само до неговото ухо, а лампичката му започваше да мига. Тогава пред него се разкриваха две алтернативи.

Можеше да се извини пред групата, в която се намираше в момента, и да тръгне към централната зона за срещи. Когато пристигнеше там — а това можеше да му отнеме от една минута до половин час след подаването на сигнала в зависимост от това с колко души щеше да се спре за няколко думи по пътя си — повикалият го можеше още да чака, но можеше вече да се е отказал и да си е отишъл.

Втората възможност бе да натисне бутончето на самата табелка и да прекъсне сигнала. В този случай лампичката на таблото щеше да престане да мига и да светне непрекъснато, информирайки света, че виканият не желае да бъде безпокоен. Само най-настойчивият или най-зле възпитаният гост би игнорирал подобен намек.

Макар някои организатори да намираха тази система за прекалено механична и да отказваха да я използват, тя съвсем съзнателно беше оставена не съвсем съвършена. Всеки, който пожелаеше, можеше да се откаже да сложи идентифициращата го табелка и да подлъже по този начин останалите, че изобщо не се е появил на приема. В допълнение към този заблуждаващ ход се предлагаха значителен брой фалшиви значки, без да се излиза от предписанията на протокола. Всеки, който видеше познато лице над невинен надпис като ДЖОН ДОУ или МЕРИ СМИТ, знаеше, че е нетактично да задава повече въпроси, фактът, че понякога се използваха и имена като ИИСУС ХРИСТОС или ЮЛИЙ ЦЕЗАР, не променяше нещата.

Дънкан не виждаше основания да присъства анонимно — беше щастлив да се срещне с всеки, който пожелаеше да го види лично, така че остави своята табелка включена, докато правеше опустошителни набези към богатия бюфет, за да се върне бързо при някоя от множеството малки масички. Макар вече да свикваше с притеглянето, той все още се възползваше от всяка възможност да седне. А конкретно в случая това бе препоръчително и за самите земяни, освен за онези, които бяха в състояние да жонглират с три чинии и една чаша.

Беше дошъл измежду първите — недостатък, от който така и не успя да се отърси през цялото си пребиваване на Земята — и след като опита по веднъж разнообразните вкуснотии и непознатите деликатеси, стомахът му вече не можеше да поеме нищо повече. Затова реши да се поразходи сред останалите гости, за да не бъде идентифициран като онова, което всъщност представляваше: един самотен и изгубен пришълец.

Не, не би могло да се каже, че съзнателно се опитва да подслушва, но всички Маккензи се отличаваха с превъзходен слух, а земяните — поне онези, които посещаваха приеми — изглеждаха решени да споделят своята информация с колкото може повече хора. Като свободен електрон в полупроводник Дънкан се преместваше от една група на друга, разменяйки понякога няколко приветствени думи, без да се задържа на конкретно място за повече от минута-две. Беше предоволен от ролята си на пасивен наблюдател. Деветдесет процента от разговорите, които дочуваше, бяха скучни или безсмислени. Но съвсем не всички…

— Мразя подобни приеми, а ти?

— Това трябва да е единственият екземпляр оригинална надуваема мебел на света. Разбира се, че няма да ти позволят да сядаш на нея.

— … да купуваш на сто и петдесет и продаваш на сто и осемдесет. И можеш ли да повярваш, че зрели хора някога са прекарвали целия си живот, вършейки точно това?

— Съкровеното желание на Бил е да бъде застрелян на двестагодишна възраст от ревнива съпруга.

— Как върви Революцията? Ако имате някаква нужда от пари от Комитета за цели и средства, обадете ми се.

— Храната трябва да се приема под формата на хапчета, каквато е повелята на Господ.

— Питам се дали в този салон има човек, с когото още да не е спала. А, май с онази статуя на Зевс.

— Пускам петиция за спасяване на лунната пустош.

— Мислех, че беше за пояса на Ван Ален.

— Не, това беше миналата година.

В този момент табелката на Дънкан леко иззвъня. Това го стресна — той съвсем бе забравил, че тя е част от общата пейджинг-система. Огледа се да открие с поглед зоната за срещи, за която не се бе погрижил да попита при идването си. Накрая забеляза дискретен надпис с малки букви, от който от мястото, където се намираше, се четеше: … ТУК, МОЛЯ. Естествено беше в другия край на салона и му трябваха пет минути, за да си пробие път през тълпата.

Под надписа търпеливо чакаха дузина непознати. Той огледа лицата им с надежда, надявайки се да събуди някакъв спомен в главата си. Но когато се приближи достатъчно, за да могат да четат взаимно имената на табелките си, един от тях пристъпи към него с разперени ръце.

— Господин Маккензи… колко ви благодаря, че дойдохте! Ще ви отнема само няколко минути.

Дънкан знаеше от горчив опит, че това е една от най-заблуждаващите фрази на земяните. Огледа внимателно непознатия, опитвайки се да си състави някакво мнение за това какво представлява и с какво се занимава: беше възнисък, много спретнат, с козя брадичка, облечен в традиционната китайско/индийска шервани, закопчана до последното копче. Не изглеждаше нито досадник, нито фанатик… но те рядко могат да бъдат разпознати от пръв поглед.

— Няма нищо, господин… ъъ… Манделщам. Какво мога да направя за вас?

— Имах намерение да се свържа с вас. Какъв късмет да открия името ви в списъка на гостите — знаех, че може да има само един Маккензи. Всъщност какво стои зад това „Д“? Доналд, Дъглас, Дейвид?

— Дънкан.

— А, да. Нека отидем до онова канапе — там е по-спокойно, а и аз обожавам „Попътен вятър“ на Уинслоу Хоумър, макар тази изобразителна техника да е толкова груба… но човек сякаш наистина може да долови миризмата на риба, провираща се из водата около лодката… а, и какво съвпадение!… картината навършва точно четиристотин години! Не мислите ли, че тези съвпадения са очарователни? Колекционирам ги вече цял живот.

— Никога не съм се замислял — призна Дънкан, който усещаше, че от толкова приказки вече се задъхва. Започваше да се опасява, че ако послуша още малко нескончаемия поток, изливащ се от устата на господин Манделщам, сам ще започне да говори безсмислици. Какво всъщност искаше от него този индивид? И всъщност съществуваше ли изобщо начин да се разберат намеренията на човек, чиято реч изглежда задействана от случайни импулси?

За щастие в мига, в който седнаха, Манделщам започна да говори съвсем свързано. Той затворнически се огледа, за да се убеди, че не могат да бъдат подслушани от никой друг, с изключение на рибарчетата на Уинслоу, след което продължи с напълно различен тон.

— Обещах да ви отнема само няколко минути. Ето ви моята картичка — можете да я използвате, за да наберете кода ми за свръзка. Да, наричам себе си специалист-антиквар, но в това понятие са включени множество грехове. Основният ми интерес са камъните — аз притежавам една от най-богатите частни колекции на света. Вероятно вече сте се досетили защо толкова много искам да се запозная с вас.

— Продължавайте.

— Титанит, господин Маккензи. На Земята могат да се намерят не повече от една дузина камъни и пет от тях са в музеите. Дори в „Смитсониън“ нямат екземпляр, от което техният петрограф — високият мъж ето там — е безкрайно нещастен. Предполагам известно ви е, че титанитът е един от малкото минерали, които не могат да бъдат възпроизведени в изкуствени условия.

— Доколкото знам — отговори Дънкан, който беше станал крайно предпазлив. Манделщам може и да беше споделил интересите си, но до момента не бе обелил нито дума за намеренията си.

— В такъв случай разбирате, че ако пред мен се появи един смугъл рогат джентълмен, от когото мирише на дим, и ми предложи договор за няколко грама титанит в замяна на подписа ми, поставен с кръв, аз няма да чета изписаните с дребни букви условия на сделката.

Дънкан не беше съвсем уверен, че интерпретира правилно думите за рогатия джентълмен, но общата идея бе ясна, така че той необвързващо кимна.

— Е, добре, нещо подобно се случи преди три месеца — не така драматично, разбира се. Към мен конфиденциално се обърна дилър, който ми заяви, че разполага с титанит за продажба, в партиди от по десетина грама. Какво бихте казали на това?

— Бих се отнесъл с безкрайно подозрение. Защото най-вероятно е фалшив.

— Не е възможно да се изработи фалшив титанит.

— Добре, да го наречем синтетичен.

— Сетих се и за тази възможност. Идеята е крайно интересна, но предполага голям брой научни открития, направени някъде, а това едва ли може да бъде запазено в тайна. За каквато и технология да става дума, едно е ясно — тя в никакъв случай не би могла да е така проста, като изработването на диамантите. Никой няма представа как би могло да се произвежда технически титанит. Има поне четири теории, доказващи, че такъв не може да съществува.

— Виждали ли сте някога титанит?

— Естествено — онова парче в нюйоркския Природонаучен музей и чудесния екземпляр в Геологическия музей, Южен Кенсингтън.

Дънкан се въздържа да спомене, че има и още по-красив образец в „Хотел Сентениъл“ на не повече от десет километра оттук. Докато не разгадаеше мистерията и не научеше повече за този Манделщам, щеше да бъде най-добре да запази тази информация само за себе си. Не вярваше, че е възможно да е обран, но щеше да бъде глупаво да се подлага на ненужен риск.

— Не виждам как бих могъл да ви помогна. Щом сте сигурен, че титанитът, който ви се предлага, е истински, и ако не е придобит по незаконен път, какъв е вашият проблем?

— Ще го кажа съвсем просто: не всичко рядко е ценно, но всичко ценно е рядко. Ако някой открие десетина килограма титанит, това само ще направи от този минерал обикновен скъпоценен камък, като опала, сапфира или рубина. Аз, естествено, не бих желал да инвестирам значителни суми, ако съществува опасността цената му изведнъж да се сгромоляса. — Той видя озадаченото лице на Дънкан и бързо допълни: — Разбира се, понеже в наши дни понятието „печалба“ е лишено от смисъл, аз правя всичко това заради тръпката. Така че в случая най-важна за мен е собствената ми репутация.

— Разбирам ви. И все пак, ако подобна находка съществува, аз съм сигурен, че бих научил за нея. Уверен съм, че моето правителство щеше да узнае своевременно.

Манделщам повдигна вежди.

— Може би. А може би не. Особено ако минералът е бил открит… не на вашата планета. Досещате се, че говоря за теориите, утвърждаващи, че не е задължително титанитът да съществува само при вас.

„Доста добре си информиран — призна Дънкан в себе си. — Всъщност започвам да си мисля, че знаеш за титанита много повече от мен.“

— Предполагам имате предвид теорията, че е възможно съществуването на жили титанит на външните луни?

— Да, на вас не може да не ви е известно, че следи от титанит са били открити на Япет.

— Това е новост за мен, но аз едва ли бих научил, освен ако там не бъде разкрито голямо находище. Предполагам, че именно такива са вашите съмнения.

— Да, покрай другите неща.

Дънкан замълча, обмисляйки чутото. Ако беше истина — а той не можеше да си представи по каква причина Манделщам би го лъгал — той беше длъжен като служител на титанската администрация да разследва случая. От друга страна, последното, от което имаше нужда точно в този момент, бе допълнително натоварване, особено такова, което, по всичко личеше, че щеше да доведе до маса неприятни усложнения. Ако някой хитрец контрабандира титанит, Дънкан предпочиташе да остане в блажено неведение. Имаше много по-важни задачи, за които си струваше да се главоболи.

Манделщам вероятно разбра причината за колебанието му, защото тихо добави:

— Тук вероятно става дума за значителни суми. Това вече излиза извън сферата на моите интереси, разбира се, но доколкото ми е известно, повечето правителства биха били благодарни на всеки, който посочи вратичките за изтичане на техния доход. Ако мога да ви помогна да заслужите тази благодарност, ще се радвам да го сторя.

„Нямаш представа колко прекрасно те разбирам — каза си Дънкан на ум, — и това прави предложението ти още по-привлекателно.“ Той не знаеше кои закони на Титан имат отношение към конкретния случай и дори не беше уверен, че има някакви основания да се говори за парично възнаграждение, но беше наясно, че ще бъде крайно неуместно да се появи Специалният помощник на Главния администратор и да поиска такова. Задачата му обаче щеше значително да се облекчи, ако — както вече започваше да се опасява, че ще се наложи — му потрябваха повече земни солари, докато се намираше тук.

— Ще ви кажа как ще постъпя. — Той погледна Манделщам. — Утре ще изпратя съобщение до Титан, с което ще поискам разкриването на процедура по разследване на случая — съвсем дискретно, разбира се. Науча ли нещо, ще ви уведомя. Но не очаквайте много… не знам има ли смисъл изобщо да очаквате нещо.

Манделщам обаче беше щастлив от развоя на събитията и преди да си тръгне го обсипа с многословни благодарности. Дънкан реши, че е време да напусне приема — беше останал на крака повече от два часа и всичките му прешлени роптаеха в един глас. Отправяйки се към изхода, той затърси с поглед Джордж Вашингтон и за свой късмет успя да го открие — въпреки ниския му ръст, — без да използва пейджъра.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се Джордж.

— Да… прекарах много интересно. Натъкнах се на уникален образ, който нарича себе си експерт по скъпоценните камъни…

— Айвър Манделщам. И какво поиска тази стара лисица?

— О… информация. Държах се вежливо с него, но не му дадох големи надежди. Трябва ли да го възприемам сериозно и може ли да му се има доверие?

— Айвър е най-големият експерт на света по скъпоценните камъни. В неговия бизнес човек не може да си позволи дори и сянката на съмнение. Можеш да му вярваш абсолютно.

— Благодаря… това беше всичко, което исках да знам.

Когато след половин час се прибра в хотела, Дънкан отвори куфарчето си и извади комплекта фигурки за пентамино, който му бе дала баба му — не се беше докосвал до него, откакто бе стъпил на Земята. Сега внимателно взе титанитовия кръст и го повдигна на ТОНИ видял камъка за пръв път у баба си Елън, но естествено не помнеше точно деня. Понеже Калинди бе дошла с него, това означаваше, че е бил на шестнайсет години. Не помнеше и как се бе стигнало до самото посещение — като се имаше предвид неприязънта на баба Елън към всякакви непознати (че и към някои от роднините), тогавашната им визита сигурно е била върхът на дипломацията. Но помнеше, че Калинди страшно искаше да се запознае с известната стара дама и даже бе пожелала да вземе със себе си свои приятели — нещо, което й бе твърдо забранено.

Денят се оказа един от онези редки случаи, когато координатната система на Елън Маккензи имаше общи точки с тази на външния свят, така че тя се отнесе към Калинди като към съществуващ човек и забеляза присъствието й. Несъмнено зад необичайната й дружелюбност се криеше фактът, че имаше за показване необичайната новост, която й бе попаднала в ръцете.

Това не бе първият открит образец титанит — по-скоро бе втори или дори трети, — но със сигурност бе най-едрият, с обща маса от близо петнайсет грама. Имаше неправилна форма и Дънкан осъзна, че кръстът, който сега държеше в ръцете си, сигурно е бил изрязан от него. В онези дни никой не гледаше на титанита като на камък с голяма стойност — тогава той беше само екзотичен предмет.

Баба му беше шлифовала малка площ от няколко квадратни милиметра и образецът сега лежеше под обектива на бинокулярен микроскоп, през който минаваше лъч псевдобяла светлина от насочения към него трихроматичен лазер. В стаята цареше полумрак, но по стените играеха светлинни петна в трите основни цвята на лазера и пълзяха по най-невероятни ъгълчета и труднодостъпни места. Стаята изглеждаше като лабораторията на магьосник или алхимик, макар че ако човек се замислеше, тя едва ли беше нещо много по-различно. Няколко века по-рано Елън Маккензи би била обявена за вещица.

Калинди остана загледана в микроскопа задълго, докато Дънкан чакаше своя ред, едва сдържайки нетърпението си. Прошепвайки накрая: „Това е прекрасно… никога не бях виждала подобно нещо!“, тя неохотно се отдръпна.

Първото, което той видя, бе шестостенен коридор от светлина, отиващ към безкрая и очертан от блестящи точки, подредени в геометричен мотив. Променяйки фокуса, Дънкан полетя напред и надолу по този коридор, чийто край не се виждаше. Каква невероятна Вселена се криеше в това парче камък, дебело не повече от милиметър!

Достатъчно бе малко поместване и блестящият шестоъгълник изчезваше — той можеше да бъде видян само под определен ъгъл на осветяване и подходяща ориентация на кристала. Комбинацията от тези два фактора бе толкова деликатна, че дори на опитните ръце на баба му бяха необходими минути, за да го нагласи отново.

— Уникално — каза тя щастливо (Дънкан никога не я бе виждал толкова весела), — но нямам никакво обяснение… освен половин дузина теории. Дори не съм сигурна дали виждаме истинската му структура или някаква вълнообразна тримерна суперпозиция, ако такова нещо изобщо е възможно.

Това беше преди петнайсет години — време, през което бяха предложени и отхвърлени стотици нови теории. Всички обаче бяха съгласни, че перфектната кристална решетка на титанита дължи съществуването си на комбинацията от свръхниска температура и нулева гравитация. И ако това предположение бе вярно, този минерал просто не можеше да съществува на никоя масивна планета или по-близко до Слънцето от орбитата на Нептун. На тази база някои учени създадоха сложната теория на така наречената „междузвездна кристалография“.

Имаше, разбира се, и доста по-фантастични предположения. Странната природа на титанита не можеше да не докосне някаква струнка във въображението на Карл.

— Не вярвам, че произходът му е естествен — сподели той веднъж с Дънкан. — Подобен минерал просто няма как да се появи на бял свят. Според мен той е продукт на по-висша цивилизация, който представлява… да речем, нещо като кристална памет.

Дънкан беше впечатлен — това бе една от онези теории, които звучаха достатъчно налудничаво, за да бъдат верни, и през няколко години някой за пореден път я преоткриваше. Но понеже споровете продължаваха, без да се стигне до общо мнение, обществеността скоро загуби интерес. Само геолози и гематолози не се уморяваха да намират в титанита източник на несекващо очарование, както му бе демонстрирал и Манделщам преди малко.

Маккензи държаха на дадените от тях обещания, дори когато ставаше дума за дреболии. Дънкан щеше да изпрати на Колин съобщение веднага след като станеше на следващата сутрин. Нямаше за какво да бърза, още повече че очакваше и се надяваше с това да бъде сложен край на цялата история.

Много внимателно той постави обратно титанитовия кръст на мястото му между елементите F, N, U и V. Някой ден трябваше да си запише това решение.

Ако кутийката се изсипеше, сигурно щяха да му потрябват часове да я нареди отново.