Артър Кларк
Земя имперска (32)

Глава 32
Среща при „Циклоп“

Знаеше какво да очаква или поне така си мислеше, но реалността наистина се оказа внушителна. Дънкан се чувстваше като дете сред гора от гигантски метални дървета, простираща се във всички посоки, докъдето му стигаше погледът. Всяко от тези абсолютно идентични „дървета“ имаше постепенно изтъняващ ствол, издигащ се на петдесет метра височина, обвит със спираловидна стълба, стигаща до сервизна платформа, на която бе монтиран двигателят на механизма за насочване. Над платформата се разтваряше огромната и удивително крехка на външен вид стометрова „чиния“ на самата антена, обърната към небето и сякаш вслушваща се за сигнали от дълбините на космоса.

Антена 005, както можеше да се разбере от табелата с номера й, се намираше в близост до центъра на комплекса. Но това, разбира се, бе невъзможно да се разбере просто така. Накъдето и да погледнеше, Дънкан виждаше все същата геометрично подредена плетеница от стоманени кули, смаляващи се в далечината, за да се превърнат в плътна стена от метал.

Целият този огромен комплекс бе чудо на прецизното инженерство, осъществено в мащаб, непознат на друго място на Земята. Беше напълно разбираемо, че много от компонентите са изработени в космоса, особено пенометалите и кристалните влакна, които можеха да бъдат получени само в условията на нулева сила на тежестта, съществуваща единствено в орбиталните заводи, и пак само те можеха да съчетаят в едно необходимата на параболичните рефлектори лекота и издръжливост на конструкцията. Така че проект „Циклоп“ бе свързан с космоса и по родство.

Дънкан се обърна към екскурзовода си, превел го с малкия задвижван с химическо гориво автомобил през лабиринта от тунели за достъп.

— Не видях никого — оплака се той. — Сигурен ли сте, че е тук?

— Трябва да е в кабинката на предусилвателя — там горе на платформата. Ще трябва да викате… нали се досещате, че тук е забранено използването на радио.

Дънкан се поусмихна на поредното доказателство за фанатичните предпазни мерки срещу всякакви източници на електромагнитни смущения, към които прибягваше ръководството на проект „Циклоп“. Бяха го помолили дори да предаде ръчния си часовник, за да не би слабите му електрически импулси да бъдат погрешно възприети за сигнали на чужда цивилизация, отстояща на неколкостотин светлинни години. Спътникът му носеше механичен пружинно задействан часовник — Дънкан досега не бе виждал такъв.

Той вдигна ръце пред устата си, изви глава към извисяващата се метална кула и извика:

— Карл!

Гласът му отекна от съседната антена и много по-слабо от другите зад нея. Настъпилата тишина изглеждаше по-дълбока отпреди и му се стори, че е неуместно да я нарушава с нови крясъци.

За щастие не се наложи да го прави. Петдесет метра над главата му някаква фигурка се приближи до перилата на площадката и отгоре надзърна глава, обрамчена в познатия му златен ореол.

— Кой е?

„Интересно кой според теб може да бъде“ — помисли си Дънкан. От друга страна, той съзнаваше колко е трудно да разпознаеш някого, гледайки го вертикално отгоре, а и гласовете звучаха странно изопачени в това място, изглеждащо по-подходящо за обитаване от гиганти.

— Дънкан.

Настана пауза. Стори му се безкрайна, макар вероятно да бе не по-дълга от няколко секунди. Карл явно бе изненадан, макар най-вероятно вече да се бе досетил, че Дънкан знае за пребиваването му на Земята. И тогава се чу:

— В момента не мога да сляза. Качи се ти, ако искаш.

Поканата в никакъв случай не прозвуча като приветствие за добре дошъл, но в гласа му нямаше враждебност. Единствената емоция, която Дънкан успя да долови от разделящото ги разстояние, бе своеобразно уморено примирение, но не бе изключено да си го внушаваше.

Междувременно Карл отново бе изчезнал, несъмнено решен да продължи с работата, която го бе довела чак тук. Дънкан погледна със съмнение спиралната стълба, обикаляща по външната страна на цилиндричната основа на антената — петдесет метра не бяха нищо за земните представи… но не и когато става дума за земната сила на тежестта. Те бяха еквивалентни на двеста и петдесет метра височина на Титан, а на него никога досега не му се бе налагало да се изкачва на четвърт километър в родния си свят.

За Карл, разбира се, това едва ли изглеждаше толкова впечатляващо, понеже той бе прекарал годините на ранното си детство на Земята, така че мускулите му сигурно доста по-бързо бяха успели да възвърнат първоначалната си сила. За момент Дънкан се поколеба дали да възприеме тази покана като съзнателно отправено предизвикателство — това би било напълно в стила на Карл, — в който случай на него просто не му оставаше избор.

Стъпи на първото стъпало от перфориран метал и водачът му с надежда в гласа подхвърли:

— Горе на платформата няма много място. Ако не държите на присъствието ми, аз ще остана тук.

Не бе необходима особена проницателност, за да разпознаеш човешката леност, но Дънкан с облекчение прие извинението. Не искаше да води предстоящия разговор в присъствието на външни лица. С удоволствие би избегнал този сблъсък, но естеството на задачата му правеше невъзможно прехвърлянето й на друго лице… дори ако инструкциите на Колин и Малкълм бяха оставили място за подобно бягство от отговорност.

Качването се оказа не чак толкова трудно, макар че перилата бяха по-нестабилни, отколкото би му се искало. На всичко отгоре някои участъци от стълбата вече бяха силно ръждясали и сега, когато бе в близко съприкосновение с метала, той можеше да види, че конструкцията е в доста лошо състояние. Беше повече от очевидно, че ако не започне незабавен основен ремонт, проект „Циклоп“ едва ли ще завари зората на двайсет и четвърти век.

Когато завърши една обиколка около основата на антената, водачът му извика:

— А… забравих да ви кажа, че след около пет минути ще се насочим към нов обект. Опасявам се, че може да ви се стори доста стряскащо.

Дънкан вдигна поглед към грамадната „чиния“, напълно блокираща небето над него. Мисълта, че след малко всички тези тонове метал ще се завъртят над главата му, беше доста обезпокоителна и той бе благодарен, че поне го бяха информирали навреме.

Спътникът му забеляза това и го разбра.

— Не, няма основания за тревога. Тази антена е фиксирана поне от десетина години. Двигателят се претовари и не си струва да се поправя.

Думите потвърдиха първоначалното подозрение, оформило се в главата на Дънкан, който го бе отхвърлил като оптическа илюзия. Голямата парабола над него, изглежда, наистина се намираше под ъгъл спрямо посоката, в която бяха насочени съседните, и следователно вече не беше активна част от комплекса, а бе оставена сляпо насочена към произволен участък от небето. Загубата на един, а може би дори на дузина компоненти сигурно можеше да доведе само до леко влошаване на параметрите на системата — факт, който добре се връзваше с констатацията му за тукашната обща занемареност.

Оставаше му още една обиколка и щеше да стъпи на площадката. Дънкан поспря да си поеме дъх — беше се качвал много бавно, но краката вече започваха до го болят от това изключително за него усилие. Карл повече не се бе показал. Интересно какво ли правеше в това фантастично място на забравени триумфи и неосъществени мечти.

А още по-интересно бе как щеше да реагира на неочакваното и несъмнено нежелано разобличаване, когато се изправеха лице в лице. Малко късно Дънкан се сети, че една малка площадка на петдесет метра над земята в условията на ужасна гравитация едва ли следва да се възприема като най-подходящото място за провеждането на разгорещен спор. Но той само се усмихна на непослушния образ, напиращ да изплува в съзнанието му: каквито и да бяха несъгласията им, не можеше да става и дума за физическа разправа!

Е, не беше съвсем невъзможна… нали тази мисъл сама се бе родила в главата му.

Беше стигнал до тесния пръстен от перфориран метал, представляващ пода на площадката. Отворът над него бе изрязан почти в цялата широчина и позволяваше на стълбата да излезе на нивото на платформата. С искрена въздишка на облекчение Дънкан се изтегли с ръце — едва сега обърна внимание на почервенелите си от ръжда длани, — изправи се и видя, че се намира сред смълчани хидравлични мотори, замотани кабели и сложна мрежа от ребра, крепящи вече безполезната стометрова парабола.

Нямаше и следа от Карл, така че Дънкан предпазливо се отправи в обиколка по платформата. Лентата на пътеката бе широка около два метра и перилата стигаха до височината на кръста, така че реална опасност не съществуваше. Въпреки това той се държеше по-навътре и избягваше да поглежда в петдесетметровата пропаст.

Едва бе успял да направи половин обиколка, когато настъпи истински хаос. Разнесе се внезапно едновременно изръмжаване на мотори, последвано от застрашителния тътен на задействана мощна механика, разкъсвана нарядко от протестиращия писък на лагери и зъбни колела, които не искаха да бъдат обезпокоявани.

Огромните чинии край тях започнаха да се завъртат на юг в пълен синхрон. Само тази над главата му оставаше все така неподвижна, подобно на сляпо око, неспособно вече да реагира на външни въздействия. Грохотът наоколо беше невероятен и продължи няколко минути. После спря също така внезапно, както бе започнал: „Циклоп“ вече бе втренчил проницателния си взор към нова цел.

— Здравей, Дънкан — внезапно каза Карл. — Добре дошъл на Земята.

Дънкан осъзна, че докато вниманието му бе отвлечено, приятелят му се бе измъкнал от малка кабинка в дъното на параболичната антена и сега слизаше към него по безкрайно подозрителна система от свързани една с друга паянтови стълби. Спускането му изглеждаше страшно опасно и това до известна степен се дължеше на факта, че той се придържаше само с едната си ръка, може би понеже в другата стискаше голям бележник или скицник. Дънкан се успокои едва когато Карл стъпи в безопасност на платформата на няколко метра от него. Направи му впечатление, че остана там, без да покаже, че има намерение да се приближи. Гледаше го загадъчно с абсолютно непроницаем поглед — нито враждебен, нито приятелски.

Настана една от онези потискащи паузи, когато никой не желае да заговори пръв, и докато тя продължаваше, Дънкан за пръв път долови някакво слабо бръмчене около тях. Комплексът явно се бе събудил за живот и стотиците насочващи мотори работеха в синхрон. Не се забелязваше никакво движение, но несъмнено грамадните антени се въртяха макар и едва доловимо със скорост от милиметри в секунда. Безчислените фасети на окото на „Циклоп“, фиксирани вече върху някоя най-вероятно безименна звезда, се преместваха, за да компенсират околоосното въртене на Земята.

Колко глупаво изглеждаше — сред този храм на космоса двама мъже да се държат като деца, опитващи се да накарат другия да мигне пръв! Дънкан бе дошъл с двойното предимство на изненадата и чистата съвест — той не можеше да загуби нищо, ако започнеше разговора. Понеже не желаеше да поема инициативата и може би да разсърди с някоя фраза Карл, той реши да захване с няколко общи думи.

Не, само не за времето — времето, загубено от земните жители в празни приказки от този род, просто бе неизчислимо! — но може би нещо също толкова неутрално.

— Това е най-тежката работа, която съм вършил, откакто съм тук. Трудно ми е да повярвам, че хората наистина се катерят по планините на тази планета.

Карл анализира гениалния му гамбит за възможни скрити клопки, после сви рамене и отговори:

— Най-високата планина на Земята е двеста пъти по-висока от тази кула. И има хора, които я изкачват всяка година.

Поне ледът най-сетне беше разчупен и установяването на някаква комуникация бе възможно. Дънкан си позволи въздишка на облекчение, но в същото това време сега, когато вече бяха един срещу друг, се изненада от вида на Карл. Златните му къдри бяха започнали да посивяват, а и вече не бяха толкова гъсти. За годината, през която не се бяха виждали, Карл изглеждаше остарял с десет. В ъгълчетата на очите му се забелязваха бръчиците на тревога, а и веждите му бяха смръщени. Освен това изглеждаше някак смален и затова едва ли можеше да бъде обвинявана само земната гравитация, защото Дънкан бе още по-уязвим към нея. Едно време на Титан на него винаги му се бе налагало да вдига поглед към очите на Карл, а ето че сега стояха един срещу друг и очите им бяха на едно ниво.

Но Карл отбягваше погледа му и някак неспокойно запристъпва напред-назад, все така стиснал здраво бележника, с който бе слязъл. Накрая отиде до самия край на тясната платформа и с почти демонстративна безгрижност се облегна на перилата.

— Недей! — обади се Дънкан. — Хваща ме страх. — Което според него беше и целта на изпълнението.

— Че какво те интересува?

Резкият отговор натъжи Дънкан повече, отколкото бе смятал, че е възможно, и той можа само да отговори:

— Ако наистина не знаеш причината, тогава вече е късно да ти обяснявам.

— Добре. Знам, че не си се отбил тук просто така, за да поговорим. Предполагам, че си се видял с Калинди?

— Да. Видяхме се.

— И какво се опитвате да направите?

— Не мога да говоря от името на Калинди. Тя дори не знае, че съм тук.

— Имах предвид какво се опитват да направят Маккензи. За доброто на Титан, както обикновено.

Дънкан бе наясно, че е безсмислено да спори. Изненада се, че нарочната провокация не е в състояние да го подразни.

— Онова, което аз се опитвам да сторя, е да потуля скандала… стига вече да не е късно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Разбираш прекрасно. Кой е упълномощил идването ти на Земята? Кой плаща разноските ти?

Дънкан бе очаквал, че тези въпроси ще събудят някакво чувство на вина у Карл, но се бе излъгал.

— Имам приятели тук. А и доколкото си спомням, самите Маккензи никога не са се отнасяли с особено уважение към разпоредбите. Например как според теб Малкълм е успял да получи прословутия си първи договор за зареждане с гориво на окололунна орбита?

— Това е било преди сто години, по времето, когато той се е опитвал да изгради икономическите основи на колонията на Титан. Сега… днес… няма никакво извинение за финансови машинации. Особено за лична изгода.

Това естествено бе изстрел напосоки, но изглежда, успя да докосне някакъв оголен нерв. Защото Карл за пръв път се подразни и се сопна:

— Ти дори нямаш представа за какво говориш! Един ден Титан…

„Циклоп“ тихо, но решително го прекъсна. Двамата съвсем бяха забравили за бавното преместване на антените около тях и дори бяха престанали да обръщат внимание на лекото бръмчене на стотиците двигатели. Само допреди няколко секунди платформата на антена 005 бе стояла в сянката на обърнатата нагоре чиния на съседната антена, но тази сянка се бе преместила, което бе сложило край на малкото изкуствено слънчево затъмнение и сега тропическото слънце изливаше върху им лъчите си с всичката си ярост.

Дънкан затвори очи, изчаквайки тъмните му очила да се адаптират към блясъка. Когато ги отвори отново, вече се намираше в един нов свят, строго разделен на ден и нощ. Всичко от едната му страна бе ясно видимо, докато сянката само няколко сантиметра встрани правеше невъзможно да различи каквото и да е било в нея. Контрастът между светло и тъмно, подсилен и от очилата, бе така рязък, че Дънкан без напрежение можеше да си представи, че е на лишената от въздух Луна.

Освен това изведнъж стана нетърпимо горещо… нетърпимо за титанец.

— Ако не възразяваш — обади се Дънкан, твърдо решил да не изоставя вежливия тон, — нека се преместим на сянка. — Очакваше Карл да се противопостави, ако не от желание да демонстрира превъзходството си, то поне от най-обикновен инат. Той не си бе сложил слънчевите очила и сега държеше бележника над главата си като козирка.

За негова изненада Карл мекушаво го последва зад носещата колона на антената, където цареше благодатна прохладна сянка.

— Та както се опитвах да обясня — продължи Дънкан, — правя възможното, за да избегна всякакви конфузни ситуации, които биха поставили и Земята, и Титан в трудно положение. Не влагам в това нищо лично и честно казано, бих предпочел да оставя тази работа на някой друг… повярвай ми.

Карл не отговори веднага. Вместо това се наведе и внимателно остави бележника си на възможно най-свободната от ръжда част от платформата, която успя да намери. Кой знае защо, това напомни на Дънкан за миналото и още по-необяснимо — трогна го до сълзи. Карл никога не можеше да изрази емоциите си както трябва, ако ръцете му не бяха свободни, а този бележник явно го затрудняваше.

— Чуй ме, Дънкан — започна Карл. — Каквото и да ти е казала Калинди…

— Не ми е казвала нищо.

— Но явно ти е помогнала да ме откриеш.

— Дори не и това. Тя даже не знае, че съм тук.

— Не ти вярвам.

Дънкан сви рамене и не каза нищо. Стратегията му, изглежда, започваше да дава плодове. Намеквайки, че знае повече, отколкото знаеше в действителност — а то бе съвсем малко, — той се надяваше да разколебае увереността на Карл и да го подтикне към някакви разкрития. Все още нямаше никаква представа как ще постъпи тогава и му оставаше единствено да се надява на девиза на Колин за умелото използване на непредсказуемото.

Междувременно Карл пак бе започнал да крачи неспокойно напред-назад и този път бе толкова развълнуван, че за пръв път от началото на срещата им Дънкан изпита безпокойство. Спомни си предупреждението на Калинди и отново му мина през ум, че мястото изобщо не е подходящо за спречкване с противник.

Изведнъж Карл, изглежда, стигна до решение. Той спря да крачи по тясната пътечка и се извърна на пети толкова рязко, че Дънкан се сепна и неволно се отдръпна. Но в следващия миг осъзна, че протегнатите ръце на Карл се израз не на заплаха, а на молба.

— Дънкан — продума той, вече с напълно променен глас, — ти можеш да ми помогнеш. Онова, което се опитвам да направя…

И в следващия миг слънцето сякаш експлодира. Дънкан рефлекторно вдигна ръка пред очите си, за да спре нетърпимия блясък. Карл неволно извика и в следващата секунда се блъсна в него и веднага отскочи назад.

Блясването бе продължило за някаква част от секундата. Възможно ли бе да беше светкавица? Дори и да бе така, защо тогава не се чуваше гръмотевицата? След толкова ярък блясък тя би трябвало да изтрещи веднага.

Дънкан набра кураж да отвори очи и установи, че отново може да вижда, макар и през пелена от розова мъгла. Но Карл — и това бе повече от очевидно — изобщо не виждаше. Той сляпо се блъскаше насам-натам, силно притиснал ръце върху очите си. А очакваната гръмотевица така и не се разнасяше…

Ако не бе парализиран от изненада, Дънкан може би щеше да успее да реагира своевременно. Защото онова, което се случи, изглеждаше като в каданс и той просто не можеше да повярва, че наистина става.

Видя как Карл ритва скъпоценния си бележник с такава сила, че той излетя през перилата и се понесе надолу, пърхайки със страниците си като някаква странна бяла птица. Колкото и да бе заслепен, Карл, изглежда, разбра какво се е случило, направи безуспешен опит да сграбчи празния въздух и се блъсна в перилата. В този момент Дънкан посегна да го задържи, но вече беше много късно.

Дори и да го бе хванал, това едва ли щеше да промени нещо, защото годините и ръждата бяха свършили работата си. Изгнилият метал се разкъса и на Дънкан му се стори, че в последната секунда на своя живот Карл извиква неговото име.

Но никога нямаше да е сигурен, че наистина е било така.