Артър Кларк
Земя имперска (27)

Глава 27
Златният риф

Яркозеленият пояс от палмови дръвчета и ослепително белият полумесец на идеалния плаж сега бяха на повече от километър. Гледката беше почти болезнено ярка дори през тъмните очила, които той не смееше да свали макар и за миг, а погледнеше ли към слънцето или ако случайно зърнеше някой отразен от величествено полюшващите се води на океана лъч, Дънкан биваше напълно заслепен. Това бе дреболия, разбира се, но засилваше чувството му на изолация от останалите му спътници. Вярно че повечето от тях също носеха слънчеви очила, но в техния случай това беше въпрос повече на удобство, отколкото на необходимост. Въпреки изцяло земните му гени, на Дънкан му се струваше, че вече необратимо се е адаптирал към светлината на един свят, десетократно по-отдалечен от Слънцето, отколкото Земята.

Водата, плискаща гладкия корпус, беше толкова чиста и прозрачна, че допълваше чувството му на неувереност. Яхтата изглеждаше като увиснала във въздуха, без никакви видими опори, над леко набразденото пясъчно дъно, намиращо се на пет или може би десет метра под тях. Изглеждаше странно, че това е в състояние да го обезпокои, след като бе разглеждал Земята от орбита на стотици километри извън атмосферата.

В този миг го изненада неочакван и силен шум в далечината, нарушил идиличното спокойствие на тази тиха утрин. Идваше откъм морето и Дънкан се извърна точно навреме, за да види облак пръски, които бавно падаха обратно във водата. Странно, той бе убеден, че едва ли някой бе успял да получи разрешение за извършването на подводни експлозии в акваторията на острова.

И докато умуваше над необяснимото явление, на същото място под наклон спрямо повърхността се издигна струя пара, увисна за миг под яркото слънце и се разпръсна като в каданс.

През следващата минута не се случи нищо особено. И тогава…

Дънкан се парализира от изумление. Неправдоподобно бавно, но с неумолимостта на континент, издигащ се от бездната на праисторическо море, от морето излетя огромно сиво тяло. Няколко секунди по-късно чудовищно голяма перка плесна през вълните, вдигайки нов облак пръски. А невъобразимо голямото тяло продължаваше да се издига, сякаш отправяйки предизвикателство към гравитацията, за да увисне за миг над синия перваз на хоризонта. А после, все така бавно, като че ли разделяйки се неохотно с чуждата му среда, то падна обратно в океана, за да изчезне сред нов гейзер от пръски. Стори му се, че грохотът продължава да ехти, без да спира.

Никога досега съзнанието на Дънкан не му бе предлагало картината на подобна фантазия, но той нямаше нужда от обяснения. „Моби Дик“ бе една от хилядите земни класически книги, за които той бе чувал само благодарение на репутацията й, но едва сега разбираше какво е почувствал Херман Мелвил, когато за пръв път в живота си е видял порещото морските води блестящо тяло, грамадно като корпус на преобърнат кораб, подтикнало го да превърне белия кит в символ на силите, на които се крепи Вселената.

Дънкан остана загледан няколко минути, но гигантът не пожела да изскочи пак, макар от време на време да изхвърляше струи пара, които всеки път излизаха все по-далече и по-далече, за да се скрият накрая съвсем.

— Защо прави това? — попита той доктор Тод с тих глас, все още смаян от отдалечилото се величествено създание.

— Никой не знае. Може да е най-обикновена радост от живота. Може да иска да впечатли партньорката си. А може би така се освобождава от паразитите по тялото си, защото по китовете обикновено има безчислено множество полепнали ракообразни и миноги.

„Колко нелепо“ — помисли си Дънкан. Струваше му се направо възмутително, че едно толкова божествено създание може да страда от „въшки“.

Тримаранът забавяше ход, но абсолютната необичайност и невероятната красота на току-що преживяното до такава степен бяха обзели вниманието на Дънкан, че той напълно забрави колко са се отдалечили от брега, фантастичните форми на коралите и разкошните цветове на множеството риби, сновящи безстрашно около тях, бяха като откровение свише. Вече се бе изненадал от многообразието във формите на живот на сушата, а сега виждаше, че то е нищо в сравнение с разточителното разнообразие на морето.

Нещо подобно на античен реактивен самолет бавно мина под тях, с грациозно разперени пъстри хриле. Никоя от рибите не му обърна никакво внимание и за изненада на Дънкан нямаше дори намек за кръвопролитната сцена, на която той очакваше да стане свидетел, след като знаеше, че в този свят всеки се хранеше с някой от себеподобните си. Всъщност беше му трудно да си представи по-мирна сцена — няколкото риби, които преследваха други, очевидно го правеха само за да защитят правата си над своята територия. Оказваше се, че е получил напълно превратно впечатление от книгите и филмите. Тук, на рифа, изглежда, царуваше атмосфера на сътрудничество, а не на съперничество.

Тримаранът спря и хвърлиха котва, последвана незабавно от две надуваеми гумени лодки с четирима лекари, пет сестри и цял куп оборудване за гмуркане. На Дънкан му се стори, че над мирната сцена се спуска пълен хаос, но трябваше да признае, че всичко е много по-добре планирано, отколкото бе предполагал, и е организирано до най-малките подробности. Плувците делово се разпределиха в групички от по трима и всяко трио отплава с една от лодките, отправяйки се съвсем целенасочено към определени места, които очевидно бяха набелязани предварително.

— Щом е толкова безопасно — отбеляза Дънкан, когато всички се скриха под водата, — защо носят ножове и тези доста зловещо изглеждащи копия?

Тримаранът беше опустял и сега на него се намираха само Дънкан, застанал до шкипера, който без да губи ценно време, бе задрямал на руля, инженера, скрил се някъде под палубата, и доктор Тод.

— Това не са оръжия, а градинарски сечива.

— Тук май има доста кръвожадни плевели. Не бих искал да се срещна с тях.

— О — подметна Тод, — всъщност някои от тях доста енергично се съпротивляват. Но защо не се спуснете да разгледате? Ще съжалявате за пропуснатата възможност.

Това беше вярно, но Дънкан все още се колебаеше. Водите бяха плитки… всъщност тук едва ли бе по-дълбоко от плувния басейн в „Хотел Сентениъл“.

— И аз ще дойда с вас — можете да поседите на стълбата за слизане, докато свикнете с маската, а що се отнася до дишането през шнорхел, това, струва ми се, е елементарно за човек, използвал космически скафандър.

Дънкан сметна за излишно да пояснява, че никога не е обличал истински скафандър, но трябваше да признае, че опитът със системата за поддържане на живота, използвана на повърхността на Титан, би следвало да е достатъчна тренировка. И освен това какво чак толкова би могло да му се случи в някакви си няколко метра вода. Тук имаше места, където би могъл да се изправи с глава над повърхността. Суини Тод беше прав: той никога нямаше да може да си прости, ако отклонеше сега тази уникална възможност.

Десет минути по-късно вече пляскаше неопитно с ръце по повърхността. Макар да изглеждаше необичайно, че човек облича дрехи, за да се спусне под водата, Тод бе настоял той да се облече в лек комбинезон от някаква ефирна материя. Облеклото почти не ограничаваше свободата на движенията му, но все пак му се искаше да е без него.

— Някои от тези корали жилят — беше му обяснил лекарят. — Дори лекото докосване до тях може да отрови деня ви, а във вашия случай не бива да изключваме възможността и за алергична реакция.

— Има ли още нещо, с което да ме изплашите?

— Не… това май е всичко. Наблюдавайте ме и всеки път, когато се изморите и имате нужда от малко отдих, хванете се с ръка за въжетата на лодката.

Дънкан обаче бързо трупаше увереност и не след дълго вече изпитваше страхотно удоволствие. Ясно бе, че няма никаква опасност, още повече че той плуваше зад носената от лекото течение лодка, стиснал пуснатото във водата въже. А и доктор Тод се държеше в непосредствена близост до него, на една ръка разстояние, проявявайки притеснителна свръхзагриженост. Дори от дълбините да изскочеше акула, Дънкан вече бе уверен, че ще съумее да се прехвърли в лодката, въпреки земната сила на тежестта.

След малко, овладял несложната техника на дишане с шнорхел, той задържа глава под водата и дори се осмели да изпробва няколко плитки гмурвания, по време на които се наложи да спира дишането си за значителен интервал от време. Но панорамата долу бе толкова завладяваща, че на няколко пъти той забрави за необходимостта да диша, което го накара да изскочи на повърхността глупаво пуфтейки.

Първата табела се намираше на пет метра дълбочина и на нея с флуоресциращи жълти букви бе написано: ЗАБРАНЕНО НАВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ОТВЪД ТАЗИ ТОЧКА. Второто предупреждение представляваше мигаща холограма, която сигурно бе силно озадачаваща за рибите. Тя заплашително предупреждаваше: ТОЗИ РИФ Е ПОД НАБЛЮДЕНИЕ. Дънкан се огледа, но не видя никаква следа от камери — те, изглежда, бяха изкусно замаскирани.

Тод му посочи напред, където подредените в една линия гмурци работеха по самия край на рифа. Значи не се бе шегувал: те наистина извършваха онези специфични движения, с които градинарите плевят вредните плевели. Всеки от тях беше заобиколен от малък облак яркооцветени дребни рибки, които явно се възползваха от тази добре дошла за тях дейност.

Коралите бавно променяха формата си. Дори за неопитното око на Дънкан те изглеждаха чудати, даже анормални. Той бе израснал с представата, че големите корали имат разклонени „рога“, че са сложни лабиринти, напомнящи гигантски мозъци, и крехки гъбообразни структури, достигащи понякога метри в диаметър. Всичко това го имаше тук, но бе странно деформирано.

И тогава зърна някакъв метален отблясък, след това пак, после отново. С приближаването синята мъгла на разстоянието постепенно се изчисти и пред очите му се разкриха всички подробности на този подводен свят. Едва сега Дънкан разбра защо този риф е така грижливо охраняван.

Навсякъде, където погледнеше, рифът блещукаше с блясъка на злато.

Преди двеста години той се бе превърнал в един от триумфите на биологическото инженерство, донасяйки световна слава на своите създатели. По ирония на съдбата успехът бе дошъл, когато никой вече нямаше нужда от него, така че онова, което бе замислено да отговори на фундаментална нужда, всъщност се бе превърнало в задънена технологическа улица.

От столетия бе известно, че някои морски организми могат да извличат за нуждите на своите организми елементи, присъстващи в морската вода в микроскопични количества. Щом миди и други подобни низши организми вършеха подобни химически чудеса с йод или ванадий, спореха химиците на двайсет и втория век, защо да не бъдат научени да правят същия номер с по-ценни елементи?

И тъй, с героичните усилия на генното инженерство, няколко вида корал бяха убедени да се превърнат в миньори на злато, като някои от тях можеха да заместват до десет процента от варовиковите си скелети със скъпоценния метал. Това постижение обаче можеше да бъде наречено успех само от гледната точка на човека. Понеже златото обикновено не взема участие в никакви биохимически реакции, последиците за корала бяха катастрофални — златоносните рифове никога не бяха здрави, така че се налагаше да бъдат зорко охранявани от хищници и пазени от болести.

Така бяха извлечени само стотина тона злато, защото превръщането на елементите бе престанало да е хилядолетен блян и цялата идея вече бе загубила икономическата си целесъобразност. За известно време по-леснодостъпните рифове бяха поддържани като туристически атракции, но търсачите на сувенири успяха набързо да се справят с тях. Сега бе останал само един и персоналът на доктор Мохамед бе твърдо решен да го запази.

В резултат лекари, сестри и санитари отделяха с ентусиазъм от свободното си време, прекарвайки по някой от почивните си дни в интензивен труд на рифа. Работата им се състоеше в донасяне и разпределение на значителни количества внимателно подбрани торове и антибиотици с цел да се подобри състоянието на живите корали и да се обяви война на техните врагове — основно морската звезда от вида, известен като „Корона от тръни“, и по-малкия й родственик морския таралеж.

Дънкан плуваше, напълно отпуснат, във възтоплата вода, така че да остава в сянката на надуваемата лодка. Сега вече разбираше предназначението на зловещите ножове и остриета — нежеланите противници бяха не по-малко бодливи.

Само на два-три метра под него един от гмурците мушкаше безразборно в цяла колония от малки черни сфери, всяка разположена в геометричния център на забележителна корона от остри като игли бодли. От време на време някоя от сферите биваше разсичана и всички риби наоколо вкупом се нахвърляха върху късчетата бяло месо, които се пръсваха навън. За тях това очевидно бе деликатес, на който не биха могли да се насладят без човешката намеса.

Гмуркачът — едва сега Дънкан различи, че това е една от медицинските сестри — забеляза двамата наблюдатели, реещи се над нея, и направи знак на Дънкан да се приближи. Той бе толкова захласнат, че го стори автоматично, без да се замисли. Пое няколко дълбоки вдишвания, изпусна малко въздух след последното и предпазливо се придърпа надолу по въжето на котвата.

Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото си бе представял — по-скоро към пет метра, а не три, както бе изглеждало отгоре — тъй като явно бе забравил за пречупващите оптически свойства на водата. Някъде по средата лявото му ухо тревожно изпука, но доктор Тод го бе предупредил за този ефект, така че той не спря спускането си. Когато стигна котвата и се хвана за правата й централна част, изпита дълбоко удовлетворение от постигнатото. Беше станал морски гмуркач и бе проникнал на забележителната дълбочина от пет метра! Или поне на четири и половина…

Около него всичко блестеше в златни отблясъци. Нямаше бучки или парчета, а по-скоро малки люспи, не по-големи от песъчинки, но те бяха навсякъде — целият риф беше покрит с тях. На Дънкан му се струваше, че плува покрай фантастично произведение на побъркан бижутер, решил да създаде бароков шедьовър, независимо от цената. Но всички тези кулички, плата и извити шпилове бяха дело на лишените от всякакво съзнание полипи, а не — освен косвено — продукт на човешкия разум.

Нуждата от въздух го накара неохотно да изплува на повърхността. Колко лесно се бе оказало всичко — сега дори го бе срам за неотдавнашните му страхове. Вече разбираше реакцията на много от новодошлите на Титан: следващия път, когато някой вежливо отклонеше поканата за разходка навън, той щеше да се отнесе към отказа с повече толерантност.

— А какви бяха онези черни неща? — попита той доктор Тод, който неотклонно бдеше край него, без да го изпуска от наблюдателния си поглед.

— Морски таралежи. Някаква Diadema… забравил съм точното название. Когато видиш толкова много на едно място, това е сигурен знак за замърсяване или най-малкото за нарушено екологично равновесие. Истината е, че те не могат да навредят на корала — за разлика от Acanthaster, — но са грозни и досадни. Ако се натъкнеш гърбом на някое от тях — не виждам кой би го направил, докато са пред очите му — понякога трябва да мине цял месец, преди бодлите сами да излязат от кожата. Ще слезете ли пак?

— Да.

— Добре, но не прекалявайте. И внимавайте с бодлите!

Дънкан отново се придърпа по котвеното въже и гмуркачката го приветства с махване, когато се приближи до нея. После му подаде един доста зловещ на вид нож и му посочи малката групичка морски таралежи. Дънкан кимна, хвана оръжието и започна да мушка безразборно, внимавайки да избягва застрашителните бодли.

Чак сега с изненада осъзна, че низшите морски животни по някакъв начин са доловили присъствието му и не разчитат само на статична отбрана. Дългите им бодли се извиха към него, ориентирайки се в посоката на максималната опасност. Това може да беше прост автоматичен рефлекс, но той го накара да спре за миг. Тук имаше нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед… може би бледото подражание на зараждащ се разум.

Ножът му бе по-дълъг от бодлите и той отново енергично замушка. Черупката беше изненадващо устойчива, но в крайна сметка се предаде и неспокойно чакащите рибки се нахвърлиха на внезапно показалото се бяло месо.

В същия миг Дънкан с нарастващо безпокойство осъзна, че жертвата му не умира в мълчание. От известно време чуваше някакви звуци във водата — ударите на другите гмурци, епизодичното издрънчаване на котвата в камъните по дъното. Но източникът на този звук беше съвсем близко пред него, а самият звук бе много особен… дори тревожен. Беше някакво провлачване, триене едно в друго, и макар тази аналогия да изглеждаше просто нелепо, можеше да бъде сравнен само с едновременното скърцане на хиляди ситни зъби в пристъп на ярост, а може би и агония. Нещо повече, вече нямаше никакво съмнение, че идва от „изкормените“ морски таралежи.

Слабият, но напълно нечовешки звук на смъртта, беше толкова неочакван, че Дънкан спря атаката си и увисна нерешително във водата. Напълно беше забравил за необходимостта от въздух и съзнанието му бе игнорирало засилващите се симптоми на настъпващо задушаване като несъществени… като нещо, на което можеше да обърне внимание по-късно. Но накрая Дънкан не можеше повече да ги пренебрегва и задъхан изскочи на повърхността.

Абсолютно смаян и дълбоко засрамен, Дънкан осъзна, че току-що е унищожил живо същество. Никога не беше допускал, а най-малко от всичко на Титан, преди да потегли на път, че може да му се наложи да изживее подобно нещо.

И макар да съзнаваше, че не бива да изпитва кой знае какви угризения от смъртта на обикновен морски таралеж, Дънкан знаеше, че за пръв път в живота си е извършил убийство.