Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 36
Денят на независимостта

(„Конгресен архив“ за 4 юли 2276 година: Обръщение на Достопочтения Дънкан Маккензи, Специален помощник на Президента, Република Титан)

Господин Председател, членове на Конгреса, уважаеми гости… позволете ми най-напред да изразя дълбоката си благодарност към Комитета по честване на юбилея, чиято щедрост направи възможно пристигането ми на Земята и в Съединените щати. Поднасям на всички ви приветствия от Титан, най-голямата от многото луни на Сатурн и най-далечният засега свят, обитаем от човечеството.

Преди петстотин години и тези земи са били граница — не само географска, но и политическа. Само преди двайсетина поколения вашите предци са създали първата демократична конституция, която дори днес все още работи, и то на светове, каквито те дори не са сънували.

Много от вече изказалите се говориха за наследството, оставено ни преди половин хилядолетие от основателите на Републиката. Оттогава са чествани четири вековни юбилея и аз накратко бих искал да се спра на всеки от тях, за да си припомним уроците, които са ни завещали.

В самото начало, през 1876 година, Съединените щати все още се възстановявали от опустошителната Гражданска война. Но вече се поставяли основите на технологическата революция, която скоро щяла да преобрази Земята. И може би не е съвсем случайно, че точно в годината на стогодишния юбилей тази страна е станала родина на изобретението, с което започнало овладяването на космоса.

Защото през 1876 година Александър Греъм Бел направил първия практически използваем телефон. Днес ние възприемаме електронните комуникации като даденост и изобщо не сме в състояние да си представим обществото без тях, защото ако тези „удължители“ на нашите сетива изчезнат, ние ще оглушеем и онемеем. Затова нека си спомним, че точно преди четиристотин години телефонът започна да унищожава разделящото ни пространство… поне на тази планета.

Един век по-късно, през 1976 година, този процес вече беше практически завършил, а завладяването на космическото пространство още предстоеше. Първите хора вече бяха стъпили на Луната, използвайки техника, която по нашите понятия е била невероятно примитивна. Макар всички историци днес да са съгласни, че проектът „Аполо“ утвърждава превъзходството на Съединените щати, бидейки един от върховните триумфи на тази страна, нека не забравяме, че зад него стои политическа мотивация, която ни изглежда комично нелепа… не, по-скоро абсолютно неразбираема. Това, разбира се, няма отношение към факта, че постиженията на онези първи инженери и астронавти, независимо от неоспоримите им заслуги на първооткриватели, са представлявали технологически задънена улица. По тази причина сериозните космически полети започват едва няколко десетилетия по-късно, с появата на нови конструкции на космическите кораби и нови системи за реактивна тяга.

Още един век по-късно, през 2076 година, ние вече сме разполагали с всички средства, необходими ни за заселването на планетите. Налице са системи за обезпечаване на живота, а след няколко катастрофи в началото е опитомен ракетният двигател, използващ процеса на термоядрен синтез. Но човечеството е изтощено от титаничното усилие за възстановяване след Епохата на проблемите, а драстичното намаляване на земното население обяснява временната липса на ентусиазъм относно идеята за колонизирането на нови светове.

Въпреки тези проблеми човечеството вече е стъпило на Пътя към звездите, от който няма да слезе никога. През двайсет и първи век Лунната база затваря цикъла на своето съществуване и става независима от доставките от Земята, Марсианската колония отброява първите години на своето съществуване, а на Меркурий е установен аванпост на Човека. Венера и газовите гиганти ни се противопоставят — всъщност те успешно продължават да се съпротивляват на нашите усилия да ги покорим, — макар вече да сме посетили всички по-големи луни и астероиди на Слънчевата система.

Към 2176 година, нови сто години по-късно, една значителна част от човешката раса вече не е родена на Земята. За пръв път се появява увереността, че каквото и да стане с майчиния свят, културното ни наследство няма да се изгуби. То е надеждно защитено, поне докато съществува Слънцето, а може би и след това…

Столетието, което оставихме зад гърба си, е по-скоро епоха на консолидация, отколкото на нови открития. Горд съм, че моят свят изигра съществена роля в този процес, защото без леснодостъпния водород от атмосферата на Титан междупланетните полети сигурно все още щяха да бъдат абсурдно скъпи.

Така отново сме изправени пред стария въпрос: накъде оттук нататък? Звездите са все така недостъпни, както преди — макар да ги изстреляхме преди двеста години, на първите ни междузвездни сонди все още предстои да достигнат системата на Проксима Центавър — най-близката съседка на нашето Слънце. Въпреки че телескопите ни виждат до границата на Вселената, все още нито един човек не е пресякъл орбитата на Плутон. И все още ни предстои да стъпим на далечната Персефона, което можехме да направим през изтеклото столетие.

Истина ли е, както подмятат някои, че пред нашето развитие отново се издига граница? Тази мисъл е била изричана от велики мъже в миналото, но те винаги досега са се оказвали неправи. Сега можем да се усмихваме на онези песимисти от началото на двайсети век, които се оплаквали, че повече няма какво да се открива — и то по времето, когато Годард, Корольов и фон Браун са изобретявали първите си примитивни ракетни модели. А ако се върнем още по-назад, точно преди Колумб да открие пътя към този континент, народите на Европа са смятали, че бъдещето не може да им предложи нищо съпоставимо със славата на миналото.

Аз не вярвам, че сме стигнали до края на историята и че ни очаква само доуточняване на вече откритото и екстензивно развитие в посока увеличаване на енергийните ресурси, намиращи се на наше разположение по всички светове, на които вече сме стъпили. От друга страна, не би могло да се отрече, че подобно мислене се радва на широк прием и резултатите от това са все по-лесно забележими в най-различни сфери на живота. Съществува едно нездраво прехласване по миналото и многостранни опити то да бъде реконструирано или изживяно по някакъв начин. Бързам да уточня, че това невинаги е лошо — и днешният празник доказва, че е така.

Трябва да уважаваме миналото, но не и да го превъзнасяме. Когато обърнем поглед назад към предходните четири столетия, длъжни сме да помислим и за онези, които ще бъдат чествани в бъдещето. Какво да кажем за предстоящите 2376, 2476… 2776 — когато ще приключи първото хилядолетие от създаването на Републиката? С какво ще ни запомнят хората от тези години? Ние помним Съединените щати главно с „Аполо“, но в състояние ли сме да оставим на бъдещето нещо също толкова значимо?

Има много проблеми, които предстои да бъдат решени, и то на всички планети. Нещастието, болестите… дори бедността все още съществуват. Ние сме все така далеч от Утопия и може би никога няма да стигнем в тази страна. Но ние знаем, че всички тези проблеми могат да бъдат решени, и то със средствата, с които разполагаме в момента. Не се налагат никакви пионерски усилия и никакви велики открития. Днес, след като сме изкоренили най-големите злини на миналото, ние можем с чиста съвест да отправим взор в друга посока към нови задачи, които представляват предизвикателство пред нашия интелект и са способни да ни въодушевят.

Цивилизацията се нуждае от своите дългосрочни цели. Някога те бяха свързани със Слънчевата система, днес трябва да погледнем по-надалеч. Не говоря за пилотирани полети към звездите — за тях сигурно ще трябва да изчакаме няколко века, — а по-скоро имам предвид търсенето на разум във Вселената, което започна с големи надежди преди близо триста години и поне досега не стигна до успех.

Всички вие, разбира се, знаете за проекта „Циклоп“ — най-големия радиотелескоп на Земята, построен най-вече с идеята да намери доказателство за съществуването на високоразвити цивилизации. Той бе постижение на астрономията, но въпреки няколкото фалшиви тревоги, така и не успя да улови нито едно послание на извънземен разум. Този провал в значителна степен е отговорен за това, че много хора извърнаха поглед от голямата Вселена и концентрираха енергията си върху дребните оазиси на Слънчевата система.

Но дали обяснението не е, че гледаме не където трябва? Говоря, разбира се, не за някакво конкретно място, а за безкрайно широкия спектър на излъчванията, които се носят между звездите.

Всичките ни радиотелескопи претърсват обхвата на късите вълни — сантиметровия и най-много метровия. Но какво да кажем за дългите и свръхдълги вълни — онези с дължина дори не километри, а мегаметри? Радиовълни с честота толкова ниска, че биха звучали като музикални ноти, стига ушите ни да можеха да ги регистрират.

Знаем, че подобни вълни съществуват, но тук на Земята никога не сме били в състояние да ги изследваме. Те биват спирани далеч зад пределите на Слънчевата система от урагана електрони, излъчвани от Слънцето. За да разберем какво ни казва Вселената с тези величествено бавни трептения, трябва да построим радиотелескопи с огромни размери и да ги разположим отвъд границата на разпростиращата се на близо един милиард километра слънчева йоносфера — с други думи, поне на орбитата на Сатурн. Това най-сетне е възможно. За пръв път ние разполагаме с истинска мотивация да го сторим.

Понеже проявяваме склонност да преценяваме Вселената спрямо собствените си физически размери и като използваме нашата скала на времето, на нас ни изглежда естествено да работим с вълни, чиято дължина не надвишава размаха на ръцете ни или дори на пръстите ни. Но космосът е построен в друг мащаб и аз съм склонен да повторя тези думи и за другите същества, реещи се между звездите.

Гигантските радиовълни са по-близки до мащабите на Млечния път, а свръхниските им честоти са по-добра мярка за продължителността на Галактическата година. И може би те са в състояние да ни кажат много неща, когато започнем да дешифрираме посланията, които носят.

Представям си колко ентусиазирано биха прегърнали идеята за подобен проект учени-държавници като Франклин и Джеферсън! Те несъмнено биха могли да оценят ако не технологията, то поне мащабността на замисъла, защото са се интересували от всички сфери на познанието, започвайки със земята и свършвайки с небето.

Проблемите, пред които са били изправени, отдавна и завинаги са забравени. Епохата на конфликти между народите безвъзвратно е приключила. Но ние стоим пред други предизвикателства, които могат да ни затруднят максимално. Нека бъдем благодарни, че Вселената винаги е в състояние да ни постави нови по-далечни цели, за постигането на които да се налага да заложим живота си, състоянието си и честта си.

 

 

Дънкан Маккензи затвори великолепно изработената книга — шедьовър на полиграфското изкуство, надминаващ всичко създадено през вековете. Бяха изработени само петстотин копия — по едно за всяка една от честваните години. Той с радост щеше да отнесе своето на Титан, където то със сигурност щеше да остане едно от най-ценните му притежания.

Много хора бяха дошли да го поздравят за речта му, увековечена върху тези страници и записана в много по-достъпен вид в най-различни библиотеки и бази знания в различните кътчета на Слънчевата система. Но той бе приел хвалебствията с известно притеснение, защото знаеше в сърцето си, че не ги заслужава. Онзи Дънкан отпреди няколко седмици никога не би могъл да напише това обръщение, така че той само бе изиграл ролята на медиум, предал посланието на един покойник. Думите може и да бяха негови, но мислите бяха на Карл.

Колко ли смаяни са били приятелите на Титан, докато са наблюдавали церемонията! Може би наистина беше малко неуместно да използва подобен висш форум за пропагандни цели в името на своите интереси, на всичко отгоре със специалното отбелязване на ролята, която малкият му свят би могъл да изиграе. Но съвестта на Дънкан беше чиста, а и досега никой не си бе позволил открито да го критикува. Дори онези, които сигурно бяха озадачени от представената теза, в крайна сметка най-вероятно са били благодарни, че случилото се раздвижи прекалено официалната церемония.

Дори речта му да останеше „чудо за три дни“ в съзнанието на публиката, тя нямаше да бъде забравена. Той бе посял семето и един ден то щеше да поникне… на далечната Мнемозина.

Междувременно оставаше един малък, чисто практически проблем, който за щастие не изискваше спешно решение. Великолепният том с плътните си страници и прекрасно изработените корици тежеше поне пет килограма…

Всички Маккензи мразеха прахосничеството и екстравагантността. Щеше да му бъде много приятно да вземе със себе си книгата, но свръхбагажът до Титан струваше по сто солара на килограм…

Така че томът щеше да пътува по бавния начин — най-вероятно на някой от празните танкери на път за Титан с лепнат върху опаковката етикет НЕПРИДРУЖАВАН БАГАЖ. МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВОЗВА ВЪВ ВАКУУМ