Артър Кларк
Земя имперска (12)

Глава 12
Последни думи

Болезнено познатият образ остана застинал на екрана за един последен миг. Дънкан можа да различи зад Мириса и децата двете кресла в дневната, фотографията на дядо си (както винаги леко изместена настрани), покривката върху люка към устройството за доставка на храна, вратата към спалнята, библиотечката с малкото на брой, но за сметка на това безценни съкровища, оцелели след двеста години междупланетни скиталчества… Това беше неговата Вселена — в нея бе всичко, което той обичаше и което сега оставяше. В този момент тя вече бе станала част от неговото минало.

Минало, което отстоеше само на три секунди разстояние — малко, но предостатъчно. Той беше изминал един милион километра за по-малко от половин ден, но чувството за откъсване беше несъмнено и окончателно. Непоносимо бе да чака по шест секунди за всяка реакция на думите си и за всеки отговор — когато най-сетне чуеше думите, които бе очаквал, той вече бе забравил въпроса си и бе започнал да говори за нещо съвсем различно. Така разговорът се израждаше в поредица от недовършени реплики и спирания, за да изслуша какво му казват в резултат на което след няколко опита той и Мириса спряха да говорят и мълчаливо загледаха образа на другия, чакайки да заговори той. Изпита облекчение, когато дойде краят на това мъчение.

Както никога досега почувства абсолютната необятност на разделящото ги разстояние. Вече започваше да подозира, че Слънчевата система не е замислена по начин, способен да обезпечи удобства за човека, и че самонадеяните опити на това същество да я използва за своите цели са обречени на провал поради действието на неумолими физически закони, намиращи се извън неговите възможности за контрол. През целия си живот досега Дънкан бе живял, приемайки за даденост, че може да говори със своите приятели или семейство веднага когато пожелае, където и да се намира. А ето че сега — и то още преди дори да бе подминал най-външните луни на Сатурн — тази възможност му бе отнета. Предстоеше му да изживее следващите двайсет дни в този изолиран остров на човечеството, наистина в компанията на своите спътници, но лишен от реален контакт с останалата част от човешкия род.

Това мъчително чувство на самосъжаление продължи само няколко секунди. Защото към него се примесваше и някаква възбуда, опиянение… дори усещане на свобода, а най-важно от всичко бе осъзнаването, че той предприема едно от най-дългите и най-бързи пътешествия, в които някой би могъл да се отправи. Макар пътуванията към външните планети да се бяха превърнали в нещо обичайно и лишено от всякакви изненади, те си оставаха редки и само на малцина представители на човешката раса бе писано някога да ги изживеят. Дънкан си спомни любимия земен девиз на Малкълм, обикновено използван в по-различен контекст, но приемлив като съвет за всякакви ситуации: „Когато се случва неизбежното, отпусни се и му се наслаждавай“. Да, той щеше да стори всичко по силите си, за да изпита наслаждение от това пътуване.

Но когато най-сетне легна в койката в края на първия си ден в космоса, той се почувства изтощен. Напрежението от безбройните сбогувания не само с членовете на семейството, но и с множеството дошли да го изпратят приятели, го бе изцедило емоционално. Към всичко това се добавяха и собствените му безпокойства, свързани със заминаването. Какво бе забравил да направи? Какви жизненоважни лични вещи бе пропуснал да вземе? Беше ли багажът му натоварен, без нищо да се счупи? С кого не бе успял да се сбогува? Нямаше никакъв смисъл да се тревожи вече за тези неща, защото в този момент се отдалечаваше от дома си със скорост, увеличаваща се с по двайсет и пет хиляди километра на час, да, на всеки час, така че притесненията наистина бяха напълно безсмислени. Но колкото и изморен да се чувстваше, превъзбуденият му мозък отказваше да заспи.

Само гений би могъл да създаде легло, което да е неудобно дори и при една пета от земната сила на тежестта, но за щастие проектантите на „Сириус“ не бяха приели това предизвикателство. След около половин час Дънкан започна да се отпуска и бясно препускащите в главата му мисли забавиха своя ход. Той винаги се бе гордял, че може да заспива без спомагателни средства, и ето че вече започваше да изглежда, че и този път няма да се наложи да използва апарата за електронаркоза. Беше го правил няколко пъти и макар да се твърдеше, че той е съвсем безвреден, Дънкан никога не се бе чувствал напълно събуден на следващия ден.

„Заспиваш — казваше си той. — И ще забравиш за всичко до закуска… Ще сънуваш само щастливи сънища…“

Звук като от малък вулкан, провали всичките му усилия. Той моментално се разсъни и се запита какво ли бедствие е сполетяло „Сириус“. Трябваше да изминат няколко тревожни секунди, преди да осъзнае, че лишената му от всякаква загриженост за околните негова спътничка е решила, че се налага да посети съседната до тяхната каюта кабинка на тоалетната.

Мърморейки проклятия, той се опита да си възвърне загубеното умиротворение и някак да се добере отново до преддверието на царството на сънищата. Нямаше никакъв смисъл — неспирният шепот на всички шумове в кораба оглушително задрънча в главата му, изисквайки от него да насочи към тях цялото си внимание. Изглеждаше, че е загубил изцяло контрол над аналитичната функция на мозъка си, който се бе превърнал в рецептор на всички звуци, насочени към него от обкръжаващата го Вселена.

Трябваше да изминат часове преди да може да разпознае от тях далечното, приглушено свистене на двигателя. Всяка секунда „Сириус“ изхвърляше по сто грама водород със скорост една трета от тази на светлината — нищожна загуба на маса, превърната в милиони гигавати мощност за двигателя. Всички заводи на Земята за първите няколко века на промишлената революция не бяха произвели толкова енергия, колкото тази, която сега ги тласкаше към Слънцето.

Този несъответстващо слаб и немощен писък не беше тревожен, но върху него се наслагваха най-различни странни други звуци. Какво наистина стоеше зад това „бъъз… клик-клик… бъъз“ или по-мекото „тъмп… тъмп… тъмп“ или необяснимото „грррр… хсссс“ и зад най-влудяващото от всички „уии-уии-уии“?

Дънкан се извъртя в леглото и се опита да зарови глава под възглавницата. Не, това не му донесе никакво облекчение. И все пак май имаше някаква разлика… да, по-високочестотните звуци бяха филтрирани, за сметка на по-нискочестотните, които се засилиха. В същия момент той долови и някаква странна постоянна вибрация на самото легло, чиято честота от десетина херца вероятно бе изчислена така, че да гарантира всекиму епилептичен припадък.

А… това пък е нещо съвсем ново: някакво безстрастно „кър-плънк… кър-плънк… кър-плънк“, достойно да бъде изтръгнато от самите недра на готов да се разпадне всеки миг допотопен двигател с вътрешно горене. Макар Дънкан да изпитваше сериозни съмнения в необходимостта от подобни двигатели — независимо дали стари или нови — на борда на „Сириус“.

Обърна се на другата страна… и тогава, разбира се, усети върху лявата си буза постоянния хладен въздушен поток на вентилатора. Може би ако се опиташе да го игнорира, това усещане щеше да пропадне под прага на съзнанието му. За съжаление самото усилие да се преструва, че не го забелязва, фокусира цялото му внимание върху досадния дразнител.

От другата страна на тънката разделителна стена канализацията отново оповести присъствието си със серия приглушени почуквания. Изглежда, някъде в системата имаше въздушна тапа и Дънкан с ужас осъзна, че никой няма да отстрани тази повреда до самия край на полета.

А това пък какво беше? Звукът бе стържещ, в комбинация с някакво свистене, но толкова неравномерен, че изглеждаше невъзможно да е издаван от какъвто и да било добре настроен механизъм. Дънкан лежеше в тъмнината, измъчвайки мозъка си в търсене на някакво логично обяснение за неговата природа и постепенно раздразнението му прерасна в истинско безпокойство. Дали не трябваше да извика стюарда и му съобщи, че има някаква повреда?

И докато се изтезаваше в терзания как да постъпи, гръмогласна промяна във височината и силата на звука разкри истинския му произход. Проклинайки късмета си Дънкан се примири с мисълта, че му е писано да прекара безсънна нощ.

Доктор Чанг хъркаше…

Някой внимателно се опитваше да го събуди. „Махни се“ — измърмори той и отново се понесе към дълбините на прекъснатия сън.

— Ако не побързате — уведоми го доктор Чанг, — ще изпуснете закуската.