Артър Кларк
Земя имперска (6)

Глава 6
Край бреговете на Адското езеро

В миналото Дънкан винаги стигаше до дома на баба Елън с велосипеда си или вземаше електрическата количка, когато се налагаше да откара някоя вещ за домакинството. Този път щеше да извърви дългия две мили тунел пеша и да носи внимателно разпределения багаж от петдесетина килограма маса, която обаче увеличаваше теглото му само с десет килограма.

Колин го запозна със сложната система от тежести и ремъци и въздъхна с облекчение: „Слава Богу, че вече няма да ми се наложи да използвам това! Знаех, че го бях оставил тук някъде, но ми трябваха два дни да го намеря. Оказа се истина, че ние, Маккензи, не изхвърляме нищо!“

Дънкан установи, че може да повдигне доспехите само с две ръце. Отвори една от множеството малки торбички и видя в нея продълговато парче изненадващо тежък метал с размерите на молив.

— Какво е това? Тежи повече от злато.

— Така е. Доколкото си спомням, това е волфрамова суперсплав. Общата маса е към седемдесет килограма, но не започвай да носиш всичко от първия ден. Аз започнах от четиридесет и всеки ден добавях по нови два. Важното е равномерното му разпределение и още нещо — внимавай да не се претриеш някъде.

Дънкан вече бе направил някои сметки наум и бе стигнал до потискащ резултат. Земната гравитация беше петкратно по-голяма от тази на Титан, а това дяволско устройство можеше само да удвои местното му тегло.

— Не е възможно — мрачно заяви той. — Никога няма да мога да вървя на Земята.

— Е, аз можах… макар в началото да не ми беше лесно. Прави всичко, което ти кажат лекарите, даже ако ти звучи налудничаво. Прекарвай колкото можеш по-дълго във ваната или поне легнал. Не се срамувай да използваш инвалидна количка или протези — поне през първите една-две седмици. И дори не помисляй да тичаш.

— Да тичам ли!

— Рано или късно ще забравиш, че си на Земята, и ще си счупиш крака. Искаш ли да се обзаложим?

Обзалагането бе един от полезните пороци във фамилия Маккензи. Парите оставаха в семейството, а загубилият научаваше нещо полезно. Макар Дънкан да бе неспособен да си представи петкратно по-голяма сила на тежестта, никой не би могъл да оспори факта, че Колин бе прекарал цяла година на Земята и бе оцелял, за да разказва за преживелиците си. Това съображение подсказваше, че предлаганият му бас е с малки изгледи за спечелване.

С течение на времето бе започнал да вярва в предсказанието на Колин и постепенно бе престанал да забелязва допълнителната маса… поне докато се движеше по права линия, защото опиташе ли се да промени посоката си и върху него започваше да въздейства мощна сила. Ако не се брояха пристигащите от Земята, той беше станал най-силният човек на Титан. Не че тялото му бе развило допълнителна сила — по-скоро той бе събудил за живот дремещите в него латентни сили, които сякаш бяха чакали някой да се сети за тях. И все пак усещаше, че само след още някоя година това, което се опитваше да направи сега, вече щеше да бъде невъзможно.

Широкият четири метра тунел беше пробит с помощта на лазер още преди години и минаваше през стената на малкия кратер, заграждащ Оазис от всички страни. Първоначално го бяха използвали като тръбопровод за базиращите се на амонячна основа петролоподобни продукти, добивани в доста подходящо нареченото Адско езеро, превърнало се в един от централните източници на суровини за района. По-голямата част от езерото отдавна беше отишла да захранва различните промишлени производства на Титан, а експериментите по овладяването на вътрешната топлина на недрата на луната — последица от местен проект по планетарно инженерство — бяха довели до това, че останалата част се бе изпарила.

Когато Елън Маккензи бе обявила намерението си, имаше недоволни, но в крайна сметка Министерството на ресурсите бе изпомпало останалата част от водородно-метановата мъгла в тунела и за досада на роптаещите бе пуснало в него кислород от запасите на града. Сега тук имаше два ръчно задействани шлюза, в допълнение към автономната система за херметизиране. Знаеше се, че всеки излиза през втория шлюз на свой риск, който всъщност бе минимален. Тунелът минаваше през вътрешността на плътна скала и налягането в него бе по-високо от външното, така че не съществуваше практически никаква опасност от просмукване навътре на отровната атмосфера на Титан.

От главния тунел започваха дузина по-малки отклонения, но всички бяха надеждно блокирани. Дънкан помнеше как бе дошъл тук за пръв път като малък и въображението му бе населило тези отклонения с чудеса и магия. Сега знаеше, че това са само свързващи галерии към отдавна изоставените изпитателни камери. Макар с това мистерията да бе изчезнала завинаги, продължаваше да му се струва, че сред тези дълги и напълно безлюдни коридори бродят два призрака. Единият бе на малко момиченце, познато и обичано от шепа пионери-заселници, а другият бе на гигант, за когото скърбяха милиони.

С името на Робърт Клайнман^[1] бяха свързани безброй шеги, защото той беше почти два метра висок с пропорционално на ръста си телосложение. Дори талантите му изглеждаха свързани с неговата физика: той още на трийсетгодишна възраст бе станал един от най-опитните пилоти, въпреки трудностите, свързани с наместването на грамадното му тяло в ограниченото пространство на кабината. Дънкан никога не го бе смятал за кой знае колко красив — мнението му по този въпрос рязко се различаваше от това на една малка армия от жени, в това число Елън Маккензи.

Баба му бе срещнала капитан Клайнман само година след окончателната раздяла с Малкълм и макар това да обясняваше емоционалната й нестабилност, подобно извинение за него не можеше да има. Капитан Клайнман повече не бе погледнал друга жена и любовта им се превърна в нещо, за което се говореше дори и на другите светове. Тя продължи по време на организацията и подготовката на първата експедиция до Сатурн, както и докато сглобяваха „Челънджър“ в орбита около Титан. Всъщност за Елън Маккензи тази любов така и не умря, а само замръзна завинаги в момента, когато корабът се сблъска със загадъчната си и все още необяснена съдба, подхванат от ураганните течения над Южната температурна зона.

Вървейки доста по-бавно, отколкото в началото на пътя, Дънкан стигна до втория шлюз. На стотния рожден ден на баба му по-младите членове на рода го бяха боядисали в ярки флуоресциращи цветове, които изобщо не бяха избледнели през изтеклите оттогава дванайсет години. Елън изобщо не споменаваше за наличието му, а понеже имаше навика да не чува въпроси, на които не смята да отговаря, никой така и не разбра дали идеята й е допаднала.

— Пристигнах, бабо — изрече Дънкан в древния интерком, подарен й незнайно кога от анонимен обожател (на него все още се четеше „Made in Hong Kong“ и дори се виждаше, че е произведен през 1995; колкото и срамно да бе това, но устройството веднъж бе станало обект на опит за кражба, макар че след като на Титан кражби нямаше, това по-скоро бе тъпа детска шега или акт на неприязън към Маккензи).

Както винаги никой не отговори, но ключалката на вратата веднага щракна и Дънкан влезе в малкото фоайе. Електроциклетът на баба му стоеше на все същото място, от което не бе помръдвал с години. Дънкан прегледа акумулатора и ритна с крак гумите, както постъпваше винаги, без изключение. Този път не се налагаше нито да дозарежда, нито да донапомпва — ако старата жена почувстваше импулс да се спусне в града, нищо нямаше да й попречи.

Кухничката — това всъщност бе кухненски бокс, свален от орбитална совалка — този път бе по-подредена от обикновено. Най-вероятно някой от доброволните й помощници току-що бе приключил със седмичното си посещение. Въпреки това във въздуха се долавяше неизбежната сладко-кисела миризма — от престояла храна и недобро рециклиране на въздуха, така че Дънкан задържа дъх, докато я прекоси и влезе в дневната. Той никога не приемаше повече от чаша кафе и в редките случаи, когато се осмеляваше да опита продукта на кухненския робот, правеше го с чувство на страх от случайно отравяне. Но за Елън това бе върховно удоволствие — с течение на годините тя бе развила особена симбиоза със своята кухня. Оборудването все още не бе ремонтирано — какво по-убедително потвърждение на гаранцията за безотказна работа, дадена от производителя — макар понякога да предлагаше неща с меко казано необичаен аромат. Баба му явно не ги забелязваше и Дънкан недоумяваше какво ли ще направи тя, когато настъпи денят на неизбежната според него катастрофа.

Дневната както винаги бе претъпкана с какво ли не. На едната стена имаше лавици със старателно надписани камъни — пълната минералогия на Титан и другите изследвани луни на Сатурн, както и проби от всеки пръстен. Откакто Дънкан се помнеше, тук имаше само една празна секция — единственият знак, че баба му продължава да очаква завръщането на Клайнман.

Срещуположната стена бе доста по-оскъдно накачена с комуникационно и информационно оборудване. До нея бяха изправени шкафове с микромодули, които ако бъдеха използвани както трябва, сигурно щяха да съберат повече познание, отколкото натрупаното до края на двайсет и първи век във всички земни библиотеки.

Останалата част от стаята представляваше малка компактна работилница. По пода имаше различни машини, по които Дънкан се бе захласвал още през детските си години и които щеше да свърза с баба си Елън, докато бе жив.

Тук се виждаха петрографски микроскопи, инструменти за шлифоване и рязане, ултразвукови зачиствачки, лазерни ножове… изобщо всички най-разнообразни лъскави и блестящи дребни принадлежности, без които не може нито един бижутер и гемолог^[2]. Дънкан се бе научил да използва повечето от тях, макар че изобщо не придоби сръчността и уменията на баба си, да не говорим за художествената дарба, от която изглежда бе напълно лишен. Но имаше и нещо, което ги свързваше, и то в много по-голяма степен, а това бяха математическите й интереси, подпомагани от портативния й компютър и свързания към него холографски дисплей.

Компютърът, също като кухнята, отдавна плачеше за пенсиониране. Но беше напълно автономен, така че баба му не зависеше от безкрайно по-мощните запомнящи устройства, разположени в града. Интересът й към минералите я бе отвел по неизбежност до кристалографията, а оттам до теорията на групите и след нея до безобидната страст, която заемаше толкова централно място в самотното й съществуване. Преди двайсет години, в същата тази стая, тя бе заразила и Дънкан с нея. В неговия случай вирусът бе загубил силата си след няколко незабравими месеца, но той знаеше — усещаше го с известна насмешка към самия себе си, — че няма да му се размине без някои краткотрайни връщания към старата болест. Беше действително невероятно как пет идентични квадратчета могат да създадат Вселена, която нито човек, нито компютър някога биха могли подробно да изследват…

Нищо в тази стая не се бе променило от последното му гостуване преди три седмици. Струваше му се, че дори баба му не се е помръднала — тя седеше все така, захласната над работната си маса, подреждайки камъни и кристали, а на екрана до нея стремглаво се сменяха различни решения на задачата, която бе поставила на компютъра си. Както обикновено беше облякла дългата си рокля, която я правеше да изглежда като римска матрона, макар Дънкан да бе убеден в себе си, че нито една римска матрона никога не е обличала толкова измачкана или — ако трябваше да се каже цялата истина — толкова нуждаеща се от пране рокля. Но Дънкан я познаваше отдавна и много добре съзнаваше, че грижата на Елън за нейните инструменти и апаратура никога няма да може да се сравнява с вниманието, което тя обръща на себе си.

Тя не стана, но наклони леко глава, давайки му възможност да я дари с обичайната целувка. Той го направи и забеляза, че поне отвън нещо се е променило.

Гледката през прозореца на жилището на баба му беше знаменита — или поне така се говореше, защото малцина бяха привилегированите щастливци, могли да я видят със собствените си очи. Домът й беше построен частично взидан в скален перваз, надвесен над изсъхналото легло на Адското езеро и каньона, извеждащ до него, така че предлагаше 180-градусов панорамен изглед към най-живописния пейзаж на Титан. Понякога из планините се разразяваше буря и тогава гледката се скриваше за часове под облаци от фини амонячни кристали, но времето днес беше спокойно и погледът на Дънкан стигаше поне на двайсет километра.

— Какво става там? — попита той.

Първоначално му се стори, че това е един от огнените фонтани, изригващи понякога в районите с висока нестабилност, но то би означавало, че градът е в опасност, а той не бе чул нищо такова. След това осъзна, че ярката димяща колона светлина, която гореше с подозрителна хомогенност на един хребет на три-четири километра, може да бъде само дело на човешки ръце.

— Това е фюзър^[3] на Хюйгенс. Не знам какво правят там, но разбирам, че искат да изгорят кислорода.

— О, един от проектите на Арман. Не ти ли досаждат?

— Не… струва ми се даже красиво. Пък и ние се нуждаем от вода. Погледни онези дъждовни облаци… наистина са дъждоносни. Освен това, струва ми се, че там нещо расте. Забелязах промяна в цвета на онези скали, откакто се появи този пламък.

— Много е възможно… биоинженерите сигурно знаят какво точно става. Един ден може би ще можеш да се наслаждаваш на гора, а не на тези голи скали.

Той се шегуваше, разбира се, и тя знаеше това. С изключение на някои съвсем ограничени района, тук никаква растителност не можеше да расте на открито. Но някои експерименти вече бяха започнали и един ден наистина…

Там горе в планините имаше водороден завод, който разтапяше кората на Титан, за да освободи достъпа до елементите, необходими за съществуването на малкия свят. А понеже половината от състава на кората бе кислород, вече необходим в съвсем минимални количества за нуждите на затворения жизнен цикъл в икономиката на градчетата, той просто биваше изгарян.

— Осъзнаваш ли, Дънкан — изненада го с въпроса си баба му, — колко точно символизира този пламък разликата между Титан и Земята?

— Хм… струва ми се, че там не им се налага да изгарят скалите, за да добият всичко, от което имат нужда.

— Имах предвид нещо много по-фундаментално. Ако един жител на Земята иска огън, той запалва струя от въглеводороди и я оставя да гори. Ние правим точно обратното: запалваме струя кислород и я оставяме да гори в нашата хидро-метанова атмосфера.

Това беше елементарен факт, представляващ толкова банална екологична реалност, че Дънкан изпита разочарование — беше очаквал по-проникновена забележка. Мислите му, изглежда, не останаха скрити за баба му, защото тя не му даде шанс да направи коментар.

— Опитвам се да ти кажа — продължи тя, — че може да не се окаже толкова лесно да се адаптираш за живот на Земята, колкото ти се струва. Може и да знаеш — по-скоро си мислиш, че знаеш — какви са условията там, но това знание не се основава на никакъв опит. Така че ако този опит ти потрябва по спешност, ти няма да има на какво да разчиташ. Инстинктът ти на човек, израсъл на Титан, ще ти подскаже погрешен отговор. Затова действай бавно и мисли, преди да предприемеш каквото и да било.

— Аз изобщо не бих могъл да реагирам бързо — мускулите ми не биха го позволили.

— Колко време ще отсъстваш?

— Около година. Официалната ми покана е за два месеца, но понеже пътуването ми е платено, ще разполагам със средства за много по-дълъг престой. А и ще бъде жалко да изпусна тази възможност, понеже едва ли някога ще ми се открие втора.

Опитваше се да говори бодро, понеже много добре се досещаше за мислите, които в този момент минаваха през главата на Елън. И двамата добре съзнаваха, че това може да е последното им виждане — сто и четиринайсет години не са кой знае колко напреднала възраст за една жена, но всъщност какъв бе смисълът на живота на баба му? Надеждата някога да го види отново, когато той се завърне от Земята? Искаше му се да мисли така…

Но имаше и още нещо, което макар и неспоменавано, бе от особена важност. Баба му прекрасно разбираше коя е главната цел на посещението му на Земята и това знание, макар и след толкова много години, беше като кинжал в сърцето й. Тя така и не бе простила на Малкълм Маккензи и не бе приела Колин… щеше ли да продължи да приема и него самия, когато той се върнеше заедно с малкия Маккензи?

Тя затърси нещо с непохватност, нехарактерна за обичайните й прецизни движения, по работната маса.

— Това е сувенир за теб. Искам да го вземеш със себе си.

— Какво… о, колко е красива!

Но реакцията му се дължеше не толкова на красотата на предмета, колкото на изненадата. Плоската кутийка с капак от кристал, която държеше в ръцете си, бе най-изящният предмет на геометричното изкуство, който бе виждал. Баба ми едва ли би могла да избере нещо по-напомнящо за неговата младост и за света, който макар и да се готвеше да напусне, винаги щеше да остане негов дом.

Той се вгледа в мозайката от разноцветни камъни, плътно запълващи малката кутийка. Взираше се във всяка добре позната му форма като в стар приятел и очите му се замъглиха, а годините като че ли се стопиха. Баба му не се беше променила изобщо, а той пак бе само на десет…