Артър Кларк
Земя имперска (10)

Глава 10
Края на света

Така наречените „наземни транспортни средства“ бяха много зрелищни в условията на слаба гравитация и плътна атмосфера, понеже притежаваха свойството да променят пейзажа, особено когато той е главно пухкав сняг. Те създаваха и един проблем обаче, отнасящ се до онзи, който имаше нещастието да ги следва: когато достигнеше нормалната си скорост от двеста километра в час, шейната на въздушна възглавница оставяше зад себе си истинска снежна буря.

Сега обаче не пътуваха с двеста километра, а с цели триста и Дънкан започваше да съжалява, че не си е останал вкъщи. Щеше да бъде безкрайно тъпо, ако си счупеше врата по време на излизане, при което присъствието му изобщо не се налагаше, само два дни преди заминаването си за Земята.

Всъщност нямаше никаква пряка опасност — движеха се по гладък амонячен сняг през терен, за който се знаеше, че няма дупки и пропасти. Скоростта им беше съвсем безопасна, а и повече от оправдана. Открилата се възможност бе идеална и той я бе чакал от години. Никой никога не беше наблюдавал „восъчен червей“ в активна фаза, а този, към който пътуваха, се намираше само на осемдесет километра от Оазис. Сеизмографите бяха засекли характерния му „профил“ и компютърът, следящ състоянието на околната среда, бе издал предупреждение. Десет минути по-късно шейната вече бе излязла от въздушния шлюз.

Сега тя се приближаваше към полегатите склонове на планината Шакълтън — един малък вулкан, който ранните заселници след дълго обмисляне бяха решили да приемат за свой съсед. „Восъчните червеи“ почти без изключение имаха връзка с вулканите, а някои от тях буквално ги бяха накичили — като „експлозия във фабрика за спагети“, както остроумно се бе изразил един от първите им изследователи. Нищо чудно, че откриването им бе предизвикало толкова вълнения — наблюдавани отгоре, те приличаха на защитните тунели, които термитите и други насекоми строяха на Земята.

За горчиво разочарование на екзобиолозите, те се оказаха чисто природно явление — еквивалент, при много по-ниска температура, разбира се, на земните лавови канали. Ако се съдеше по някои сеизмични записи, главата на „червея“ се движеше с до петдесет километра в час, отдавайки предпочитание на склонове с наклон не по-голям от десет градуса, като бяха наблюдавани случаи на преместване на кратки разстояния дори нагоре, стига налягането, стоящо зад цялата тази активност, да бе достатъчно високо. Когато ядрото на горещите петрохимически продукти преминеше, след него оставаше куха тръба понякога до пет метра в диаметър. „Восъчните червеи“ бяха едно от най-безобидните явления на Титан. Те не само бяха ценен източник на суровини, но можеха лесно да се пригодят за складове и дори за по-непретенциозни жилищни помещения на повърхността… стига човек да беше в състояние да понесе богатите смеси от миризми на най-различни органични съединения.

Шейната-всъдеход имаше и друга причина да бърза — беше сезонът на затъмненията. Два пъти през всяка сатурнианска година, около равноденствията, Слънцето се скриваше зад невидимата маса на планетата за около шест часа. Това ставаше без преходен период като на Земята: със смайваща внезапност чудовищно голямата сянка, хвърляна от Сатурн, се понасяше през повърхността на Титан, и настъпваше неочаквана нощ. Горко на всеки пътник, имал глупостта да излезе, без да провери календара.

Днешното затъмнение щеше да настане след малко повече от час, което им даваше предостатъчно време да стигнат до „червея“, стига да не се случеше нещо непредвидено. В момента шейната се спускаше по тясна долина, между великолепни амонячни скали, оцветени във всички оттенъци на синьото, като се започне от най-бледо сапфиреното и се стигне до индигото. Титан имаше славата на най-оцветен свят в цялата Слънчева система — без да се изключва Земята — и ако Слънцето тук бе малко по-ярко, пейзажът сигурно щеше да изглежда ослепително крещящ. Макар да доминираха червеният и оранжевият цветове, тук окото можеше да открие всеки нюанс на спектъра с уговорката, че всяко място всеки път изглеждаше различно. Метановите бури и амонячните дъждове бяха неуморими скулптори.

— Ало, Шейна Три — внезапно се обади контролната зала в Оазис. — След пет километра отново ще излезете на открито… това означава след по-малко от две минути при сегашната ви скорост. След това ви чака десеткилометрово изкачване по глетчера Амундсен и оттам би трябвало да можете да наблюдавате „червея“. Но на мен ми се струва, че закъснявате — той вече почти стигна Края на света.

— Дявол да го вземе — изруга геологът, който управляваше шейната. — Точно от това се опасявах. Май никога няма да мога да хвана „червей“ в движение.

Той рязко намали скоростта, понеже снежната вихрушка свеждаше видимостта до нула и през следващите няколко минути им се наложи да се движат по уреди в снежната мъгла. По предното стъкло започна да се образува лепкав слой от въглеводороди, който застрашаваше скоро да облепи цялата шейна, ако не вземеха незабавни мерки. В кабината се разнесе пронизителен звук, свръхяката пластмасова обшивка започна да вибрира с ултразвукова честота, лепкавият непрозрачен слой се покри с фина мрежа от постоянни вълни и след малко се разби на фини частици.

Шейната изведнъж изскочи от снежната буря и те видяха на хоризонта извисяващата се синьо-черна стена на глетчера Амундсен. След няколко хилядолетия бавно настъпващата планина щеше да стигне до Оазис и тогава сигурно щеше да се наложи да се предприеме нещо. През лятото вискозитетът на маслата и восъците падаше до ниво, позволяващо на глетчера да се премества с главозамайващата скорост от няколко сантиметра в час, но по време на дългата зима той ставаше непоклатим като скала.

Преди много време някакво местно затопляне беше разтопило част от глетчера и в резултат се бе образувало езерото Туонела, почти също толкова непрогледно черно като своя родител, но украсено с величествени венци и спирали в местата, където по-леките субстанции, хванати за миг в зони на турбулентност, бяха замръзнали завинаги. Всеки, видял макар и за миг това явление, прелитайки над него, се смяташе за страшно оригинален като възкликваше: „Но това изглежда точно като чаша кафе с разбъркана сметана!“

Шейната се понесе през езерото и очите им се премрежиха от летящите назад застинали шарки, прекалено близко под тях, за да могат да ги разгледат. Последва нов дълъг склон, осеян от грамадни канари, над които можеха да прелетят само след форсиране на двигателя до пълна мощност. Това намали скоростта им до под сто километра в час. Носеха се на зигзаг нагоре по склона. Водачът неспокойно поглеждаше часовника си.

— Там! — изведнъж извика Дънкан.

Само на няколко километра пред тях от мъглата, която винаги обгръщаше полите на Шакълтън, излизаше тънка бяла линия, подобна на въже, опънато през пейзажа, спускаше се по склона, и изчезваше зад хоризонта. Водачът зави нататък, за да тръгне покрай нея. Но Дънкан вече знаеше, че са закъснели, за да постигнат целта си — бяха прекалено близко до Края на света. Само след няколко минути вече бяха там и шейната спря на безопасно разстояние.

— Дотук. По-нататък не отивам — заяви водачът. — Не искам да ни подбере някоя вихрушка, ако подкарам по ръба. Такаа… кой ще излезе? Разполагаме с не повече от трийсет минути светлина.

— Каква е температурата? — попита някой.

— Топло. Само минус петдесет. За костюми с единична изолация.

Дънкан излизаше навън за пръв път от няколко месеца, но тук ставаше дума за навици, които никой от живелите достатъчно дълго на Титан не можеше да си позволи да забрави. Той провери налягането на кислорода, допълнителния резервоар, радиото, уплътнението на яката — всички онези дреболии, на които се крепяха надеждите му за дълъг живот, фактът, че щеше да се намира в радиус от сто метра от шейната и щеше да е заобиколен от хора, които можеха да му се притекат на помощ във всеки момент, не повлия на вниманието, с което извърши проверката.

Подценяването на Титан обикновено води след себе си плачевни резултати. Лесно е наистина да забравиш за предпазливостта на свят, където можеш да се движиш по защитен костюм, а не в скафандър, и където няма защо да се безпокоиш от измръзване, дори през нощта. Достатъчно е термокостюмът ти да запази целостта си, излъчваните от собственото ти тяло сто и петдесет вата топлина ще поддържат комфортна температура, докато си жив.

Всички тези факти могат да внушат измамно чувство на фалшива сигурност. Разкъсването на костюма — което във вакуум ще бъде незабавно забелязано и поправено — тук можеше да се игнорира като досаден инцидент, докато не станеше прекалено късно и пръстите на ръцете и краката не започнеха да окапват от премръзване. Макар да изглежда невероятно, че някой може да махне с ръка на предупреждение за свършване на кислорода или да продължи безгрижно отвъд точката, след която не би могъл да се върне, тук и това се бе случвало. А отравянето с амоняк не е сред най-приятните начини да умреш.

Дънкан не позволяваше на тези факти да развалят настроението му, но и не искаше да ги изгони от мислите си. Той напредваше бавно към „червея“, вслушваше се в хрущящата под краката му кора, подобна на застинал восък от свещ, проверяваше разположението на най-близко вървящите до него спътници за в случай, че се наложи да помогне на някой от тях… или сам да потърси помощ.

Цилиндричната стена на „червея“ вече се издигаше над него, призрачно бяла, покрита с малки бели люспи, които бавно се отделяха и падаха. Дънкан свали ръкавицата си и постави голата си ръка върху стената на тръбата. Беше едва доловимо топла и се долавяше слаба вибрация: горещата течност все още пулсираше вътре в нея като кръв през гигантска артерия. Но самият „червей“, управляван от едновременно упражняващите своето въздействие сили на повърхностното напрежение и на тежестта, вече се бе „самоубил“.

Докато другите се занимаваха с различни измервания, снимки и вземане на проби, Дънкан отиде до Края на света. Не за пръв път имаше възможност да се наслади на фантастичната гледка, но въздействието й винаги беше неописуемо.

Малко пред него теренът пропадаше почти вертикално на повече от хиляда метра. Там долу, по лицето на склона, обезглавеният „червей“ лениво изтичаше под формата на восъчни сталактити. От време на време някоя глобула се откъсваше и политаше бавно към облачния слой под нея. Дънкан знаеше, че повърхността е на един километър под него, но морето от облаци се простираше до самия хоризонт и никога досега никой не го бе виждал да се разкъсва.

А над главата му бе удивително ясно. С изключение на един малък етиленов перест облак, нищо друго не скриваше небето и Слънцето бе все така ярко, както Дънкан го бе запомнил от първото си идване тук. Можеше дори да различи на трийсетина километра на север характерния вечно димящ конус на Шакълтън.

— Побързайте със снимките — чу се глас в наушниците му. — Остават ви още пет минути.

На един милион километра от тях невидимото кълбо на Сатурн се приближаваше към звездата, която изливаше върху този странен пейзаж светлина десет хиляди пъти по-ярка от онази на пълната Луна в земното небе. Дънкан отстъпи няколко крачки от ръба на пропастта, но не чак толкова далеч, че да изгуби от поглед облаците под краката си, защото се надяваше да види как сянката на затъмнението се носи по тях към него.

Светлината намаляваше, намаляваше… и в един миг изчезна. Той така и не успя да забележи връхлитащата върху него сянка. Остана с впечатлението, че нощта е погълнала света за нищожна част от секундата.

Вдигна поглед към изчезващото Слънце с надеждата да види поне веднъж дори намек за прословутата корона. Но видя само смаляващия се диск и за няколко секунди му се стори, че различава извития край на Сатурн, докато планетата-гигант неумолимо се носеше през небосвода. От другата му страна се виждаше слабичка далечна звезда, която всеки миг също щеше да бъде погълната.

— Затъмнението ще продължи дванайсет минути — обади се водачът на шейната-всъдеход. — Ако някой от вас иска да остане отвън, нека се държи по-далеч от ръба. Внимавайте да не загубите ориентация в тъмнината.

Но Дънкан не обърна внимание на думите му. Някаква буца заседна в гърлото му, сякаш под маската беше проникнал амоняк.

Така и не можа да откъсне поглед от малката далечна звезда през секундите, преди Сатурн да я скрие. И продължи да се взира дълго след като тя изчезна с всичката си топлина и вековете цивилизация.

За пръв път в живота си Дънкан Маккензи бе успял да види планетата Земя с невъоръжено око.